Определение № 3526 от 26.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4084/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №3197/27.05.2025г. на Б. Х. и Д. Й. чрез адв. Б. срещу решение №99/22.04.2025г., постановено по в. гр. д. №109/2024г. по описа на ОС – Перник, потвърждаващо първоинстанционното решение №782 от 11.07.2023г., постановено по гр.д. №3235/2022г. по описа на Районен съд – гр.Перник, с което е допусната делба, и допълнително решение №1069 от 30.10.2023г., с което отхвърлено искането на ищеца Е. М. за допълване на решение №782 от 11.07.2023г. с изрично произнасяне по иска с правно основание чл.193, ал.1 от ГПК, касателно завещание от 31.10.2008г. от С. Я., както и искането му за изменение на същото решение в частта за разноските. Според касаторите въззивното решение е неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения материалния закон и на съдопроизводствените правила. Считат, че при постановяването му, въззивният съд не е спазил изискванията да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните. Според касаторите въззивният съд не бил преценил, че в жилищната сграда има сутерен, в който са разположени гараж, две стаи и баня, т.е. същият е самостоятелен обект и също подлежи на делба; таванът, от друга страна доколкото няма нужната височина е обща част поради което не може да е предмета на делба; съсобственият парцел, в който е изградена сградата –етажна собственост не подлежи на делба. Твърдят, че при постановяване на решението си, въззивният съд не е взел предвид, че със саморъчно завещание, С. Я. е завещала цялото си имущество само на техния наследодател, поради което делба на процесния имот не следва да се допуска.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите посочват наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото? Касаторите считат, че по въпроса за съдържанието на мотивите, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизведствените правила по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, поради което разрешението му е в противоречие с разясненията в ТР №1 от 09.12.2013г. по т. дело №1/2013г. и със съдебната практика, обективирана в решение №324/22.04.2010г. по гр. дело №1413/2009г., решение №157/08.11.2011г. по т. дело №823/2010г., решение №10/04.07.2011г. по гр. дело №533/2010г и др.

2. Необсъждането на всички доводи, възражения и доказателства по делото/дори при формалното изброяване на част от тях/, представлява ли нарушение на разпоредбите на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК? Може ли въззивният съд да пристъпи към постановяване на решението си преди делото да е изяснено напълно от фактическа страна и съставлява ли това процесуално нарушение на разпоредбата на чл.10 и чл.235, ал.2 ГПК?, по които се твърди противоречие с ТР №1/04.01.2001г. по т. дело №1/2000г. на ОСГК на ВКС, и практиката на ВКС, обективирана в решение №190/07.02.2018г. по гр. дело №180/2017г., решение №10/01.02.2012г. по гр. дело №130/2011г., решение №68/24.04.2013г. по т. дело №78/2012г и др. Според касаторите тези, въпроси са от значение и за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът Е. М., чрез адв. М. излага становище за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Счита, че въззивното решение е правилно и законосъобразно поради което моли да бъде потвърдено. Претендира присъждането на разноски.

Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивния съд, постановено в производство за съдебна делба, поради което се явява процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по иск на Е. Й. М., срещу Б. М. Х. и Д. М. Й., за делба на следния недвижим имот: СГРАДА с идентификатор *, находяща се в [населено място], с предназначение: Жилищна сграда - еднофамилна, с брой етажи на обекта: 3, с административен адрес на сградата: [населено място], [улица], със застроена площ от 71 кв.м., построена в ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *, находящ се в [населено място], с номер по предходен план *, квартал *, ведно със съответното право на строеж. Ищецът твърди, че страните са обикновени съсобственици, съгласно Нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит на основание наследство и давностно владение №42, том II, per. №3539, дело N9206/17.12.2021г., при квоти 1/2 ид.ч. за ищеца, и по 1/4 ид.ч. за ответниците.

В срока за отговор, ответниците не са оспорили исковата молба, като са изразили становище за допустимостта на предявения иск, а по същество – и за основателността му. Не са релевирали възражения срещу твърденията в исковата молба за наличието на съсобственост между страните по отношение на процесния недвижим имот, съответно и по посочените идеални части.

В първото по делото открито съдебно заседание, ответниците са представили саморъчно завещание от 31.10.2008г. на С. Т. Я. и протокол за обявяване на саморъчно завещание от 25.03.2015г., с което тя завещава цялото си имущество на техния баща М. Й..

Предвид извършеното от ищеца оспорване, е било открито производство по чл.193 от ГПК по оспорване истинността на приетото по делото саморъчно завещание, досежно неговата автентичност, в хода на което са били допуснати единична и тройна съдебно-почеркови експертизи.

Според заключението на единичната съдебно-почеркова експертиза, ръкописният текст и подписът, положен под думата „Завещател“ в саморъчно завещание от 31.10.2008г. от името на С. Т. Я., най-вероятно са изпълнени от С. Т. Я.. Изслушано в съдебно заседание, вещото лице е посочило, че е категоричен в извода си, че ръкописният текст в процесното завещание не е изпълнен от лицата, изписали текстовете в сравнителните образци. Посочил е, че в случая има преобладаващи съвпадения и две различия, които е описал и според него тези различия са достатъчни, за да обосноват извод за най-вероятна основателност на извода му.

Според заключението по повторната тройна съдебно-почеркова експертиза, поради липсата на достоверен сравнителен материал с ръкописен текст, изпълнен от С. Т. Я., не може да се извърши изследване и да се даде заключение, дали саморъчното завещание от 31.10.2008г. е написано от нея. Посочено е, че представеният сравнителен материал е недостатъчен да установи дали С. Т. полага подписи и от вида на положения в завещанието, което не дава възможност да се обоснове идентификационно заключение в която и да е посока. В заключение се установява, че завещанието е написано и подписано от едно лице. В съдебно заседание, вещите лица са посочили, че сравнителният материал е бил изпълнен от различни лица – един документ от едно лице, друг документ – от друго лице, трети документ – от трето лице, т.е. изобщо няма сравнителен материал. Изложили са, че липсата на достоверен сравнителен материал води и до невъзможност да се установи дали С. Т. е изпълнила почерка и подписа в процесното завещание или не.

Във въззивното производство е била допусната нова тройна съдебно-графическа експертиза, която, въпреки положените множество усилия, не е успяла да излезе със заключение по поставените й въпроси. Видно от писмо с вх. №346/17.01.2025г. на НИК към МВР, предоставеният сравнителен материал от покойните предполагаеми авторки на оспорените две завещания – С. Т. Я. и Б. Т. Г., е недостатъчен, а в голямата си част представляват отделни ръкописни изпълнения с неясен произход.

Въззивният съд е изложил, че за да бъде изпълнена подобна експертиза, на вещите лица следва да бъде предоставен безспорен и категоричен сравнителен материал, при липсата на каквото и да било съмнение за авторството на същия. Посочил е, че в настоящия случай такъв не е бил събран в достатъчен обем, като вещите лица са изложили, че в преобладаващата си част същият представлява тетрадки и листове с неясен произход, с изпълнени текстове от лица, чиято самоличност не се установява по никакъв начин. Съдът е изложил, че твърдението на страната, представила част от този сравнителен материал, че същият е изпълнен именно от конкретно лице, не е достатъчно, за да се приеме същия за автентичен.

Предвид изложеното, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че не се установява автентичността на изпълнението на текста в завещанието, нито автентичността на положения от соченото като завещател лице подпис, като вероятността и в най-голяма степен не може да обоснове извод за пълно установяване на тези обстоятелства. Поради това е посочил, че при формиране на крайния извод, няма да взема предвид приетото по делото саморъчно завещание. При това положение, и доколкото страните се легитимират като собственици по силата на Нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит на основание наследство и давностно владение с №42, том II, per. №3539, дело N9206/17.12.2021 г., при квоти 1/2 ид.ч. за ищеца, и по 1/4 ид.ч. за ответниците, въззивният съд е изложил, че делбата на процесния имот следва да се допусне при квоти 1/2 ид. част за ищеца и по 1/4 ид. част за ответниците.

За неоснователно е счетено искането на въззивниците Б. М. Х. и Д. М. Й., обективирано във въззивната им жалба, за допускане до делба на сутерена на процесния имот като самостоятелен обект. Въззивният съд е посочил, че към настоящия момент същият не е самостоятелен обект, независимо дали отговаря на нормативните изисквания или не, и тъй като той представлява част от допуснатия до делба недвижим имот - Жилищна сграда еднофамилна, с брой етажи на обекта: 3, с административен адрес на сградата: [населено място], [улица], със застроена площ от 71 кв.м. Посочил е също, че възможността сутеренът да бъде обособен като самостоятелен обект ще бъде съобразена във втората фаза на делбата.

По тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което процесните имоти са допуснати до делба, както и допълнителното решение №1069 от 30.10.2023г., постановено по същото дело.

При изложените мотиви на въззивната инстанция, не се обосновава извод за наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението. Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.

Поставените в изложението въпроси касаят изпълнението на задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като обсъди всички наведени от страните възражения. Липсва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тези въпроси, тъй като не се констатира въззивното решение да е постановено в противоречие с т.1 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК и посочената от касаторите съдебна практика. В съответствие с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и утвърдената съдебна практика, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения.

В изпълнение на задълженията си по т.2 от същото ТР, и твърдяното за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, въззивният съд е допуснал допълнителна тройна съдебно-почеркова експертиза, със задачите, поставени от страните във въззивната жалба, съответно – в отговора на въззивна жалба, но в последствие заличил същата поради изложеното в писмо на Националния институт по криминалистика към МВР, че представеният сравнителен материал е недостатъчен, с неясен произход и негоден за провеждането на пълноценно изследване и даване на мотивирано и обосновано заключение относно това дали двете завещания са написани и подписани от посочените в тях лица. Обсъждайки вече приетите в хода на първоинстанционното производство единична и тройна СПЕ в съвкупност със събраните свидетелски показания, въззивният съд е счел, че не е установена автентичността на изпълнението на текста в завещанието, както и автентичността на положения от соченото като завещател лице подпис, като вероятността и в най-голяма степен, не може да обоснове извод за пълно установяване на тези обстоятелства, предвид което е изключил оспореното завещание от доказателствата, приети по делото.

Не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с посочената от касатора съдебна практика / решение № 157 от 8.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 823/2010г. и други/, тъй като независимо, че е препратил на осн. чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд съобразно указанията в т.19 на Тълкувателно решение №1/4.01.2001г. на ОСГК на ВКС, е дал свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, очертан във въззивните жалби, като е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, формирал е свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги е изразил писмено в мотивите към решението си. Въззивният съд изцяло е съобразил, че непосредствена цел на развиващото се пред него производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което неговата дейност, аналогично на тази на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общи касационни оплаквания.

Разрешението на въззивния съд е съобразено с трайната съдебна практика /решение №137/11.10.2019г. по гр.д. №4409/2018г. на ВКС/, според която ползващият се от едно саморъчно завещание е длъжен при оспорване на неговата автентичност да установи, че то е ръкописно написано и подписано от завещателя. В случая спорът дали завещанието е написана и пописано от С. Т. е разрешен с оглед заключението на тройната СГЕ и изложеното от вещите лица в открито съдебно заседание, че поради липсата достоверен сравнителен материал не може да се извърши изследване и да се даде заключение дали саморъчното завещание е написано от нея, а поради недостатъчния обем на сравнителния материал не може да се даде и категоричен отговор, че подписът в завещанието е положен от нея. Разрешаването на спора дали текстът на завещанието е написан от завещателя предпоставя по необходимост разрешаване на възникналия между страните спор по автентичността на представения сравнителен материал. Осигуряването на сравнителен материал /”образци за сравнително изследване” по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на Наредба № 2/29.06.2015г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица/ е в тежест на лицето, ползващо се от завещанието /решение № 821/19.11.2010 г. по гр.д. № 1906/2009 г. на ВКС, І-во г. о./. При спор относно автентичността на завещанието най-често се използват т.н.„свободни” сравнителни образци - такива, които са съставени независимо от възникналия между страните правен спор /не са съставени с оглед на процеса/. Такива могат да бъдат писма, записки, дневници и др. Няма изискване сравнителният материал да е от официален документ /решение №256/30.10.2014г. по гр.д. № 3196/2014 г. на ВКС, I-во г. о. / или да материализира изявление, направено пред държавен орган, за да се приеме, че същият е автентичен. По настоящото дело обаче сравнителен материал- „свободен“ или от официален документ с безспорно установено авторство от завещателя, не е бил събран.

Разрешението на въззивния съд е в съответствие и с възприетото в №166/31.05.2012г. по гр.д. №65/2012г. на ВКС, и посочените в него решения №202/24.07.2001г. по гр.д. №583/2000г., ВКС, решение №493/09.07.2003г. по гр.д. №106/2003г., ВКС/, че съгласно чл.154, ал.1 във връзка с чл.193, ал.3 ГПК, тежестта на доказване автентичността на завещание е на страната, която се ползва от завещателното разпореждане. Чл.25, ал.1 ЗН изисква като форма за действителност на саморъчното завещание, същото да бъде изцяло написано ръкописно и подписано от завещателя. При оспорване автентичността на завещанието или спазването на формата му, страната, която се ползва от документа следва да проведе главно доказване, т.е. да установи по безспорен начин, че завещанието е написано и подписано от лицето, посочено като негов автор. Експертно заключение, че завещанието вероятно е написано и подписано от лицето, посочено като негов автор, не позволява направата на безспорен извод за автентичността на документа или спазването на формата по чл. 25, ал. 1 ЗН и съответно не е достатъчно за установяване действителността на завещателното разпореждане.

Следва да се посочи също, че с въззивното решение не е допусната делба на дворното място, а само на жилищната сграда – с такова искане е бил сезиран, съответно с такъв диспозитив се е произнесъл първоинстанционният съд, чието решение е потвърдено от въззивния. До делба е допусната жилищна сграда от 3 етажа. Какво представляват тези етажи, дали са самостоятелни или общи части, какви точно обекти включват и реалната поделяемост на сградата ще бъдат предмет на изследване във втората фаза на делбата.

Предвид изложеното, по поставените въпроси не се констатира наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. По тях касаторите са посочили и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не са аргументирали защо считат, че те са от значение за точното прилагане на закона, както и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторите не е посочили съдебната практика, която считат, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Поради това, че не е обосновано соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, неоснователно се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси. Напротив, по същите е налична многобройна и последователна съдебна практика, с която въззивното решение е непълно съобразено.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице такъв порок като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, са обсъдени в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, заявил такова искане, следва да се присъдят разноски за производството пред Върховния касационен съд, приключило във фазата по допускане, в размер на 2556.46 евро – евровата равностойност на 5000 лева, представляващи разноски за заплатения адвокатски хонорара за касационното производство.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,