Определение № 60409 от 22.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4071/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от О. В. Л., чрез адв. М. Б., срещу определение № 107 от 28.06.2021 г. по възз. ч. гр. д. № 347/2021 г. на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено определение № 260871 от 07.04.2021 г. по гр. д. № 762/2021 г. на Пловдивски окръжен съд, с което производството е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Районен съд – Карлово. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се релевира основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи, че обжалваното определение е постановено в разрез с правилата за определяне на родова подсъдност по чл. 104 ГПК, тъй като предявената претенция не е за дължима по трудово правоотношение сума – с постигнатото между страните споразумение е извършена обективна новация, което изключва възможността спорът да се квалифицира като трудов. Цитира се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1. „При положение, че от твърденията на ищеца и представените доказателства по делото е напълно ясно, че същият не претендира суми, произтичащи от трудово възнаграждение, а такива по новационно облигационно споразумение, следва ли съдът да определя правилата за родова подсъдност на делото по реда на чл. 104, ал. 4 ГПК, като приложи изключението, че трудовите спорове независимо от цената на иска са подсъдни като първа инстанция на районен съд?; 2. „Не представлява ли недопустима подмяна на волята на ищеца квалифицирането на претенцията му от съда като такава за неразплатено трудово възнаграждение, при положение че същата се основава на отделно облигационно правоотношение и не попада в дефиницията на чл. 357, ал. 1 КТ относно това кои спорове са трудови?; 3. „Не представлява ли засягане на надлежното упражняване на правото на иск преквалифицирането от съда на предявения иск, което се базира на едностранчиво възприемане на изложените твърдения по делото и не следва ли спорът да бъде разгледан от окръжен съд като първа инстанция поради неговата сложност и размера на исковата претенция? Не се излагат конкретни съображения защо произнасянето на въззивния съд по поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по частната жалба не взема становище по нея. Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе, съдът съобрази следното: За да потвърди обжалваното определение на окръжния съд, апелативният съд е приел, че споразумението от 15.03.2016г., сключено между О. Л. и „ВМЗ“ АД, представлява договор за спогодба, която не съдържа елементи на новация относно вземането на ищеца за възнаграждение, произтичащо от съществувало между страните за периода 2006-2009г. трудово правоотношение. Посочено е, че процесното споразумение урежда именно правата и задълженията на страните по трудовото правоотношение, като не го прекратява и не създава ново, а уговорените нови условия се отнасят само до начина и срока на плащането на трудовото възнаграждение и началната му изискуемост. Поради това според въззивния състав спорът е трудов и е родово подсъден на районен съд. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Формулираните в изложението към касационната жалба въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Те отразяват собственото виждане на касатора относно предмета на правния спор и допуснатите от въззивния съд нарушения във връзка с квалификацията му като трудов. По отношение на зададените въпроси не е налице релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Следва да се посочи, че по въпроса кои спорове могат да бъдат определени като „трудови“ по смисъла на чл. 357 КТ съществува константна практика на Върховния касационен съд, според която това са споровете във връзка със създаването, съществуването, изменението или прекратяването на трудовите правоотношения. „Трудов спор“ между страни по трудово правоотношение би могъл да възникне и по повод отношения, които са били предмет на съществувало, но вече прекратено трудово правоотношение – за заплащане на трудови възнаграждения или обезщетения по КТ. По приложението на чл. 365 ЗЗД също е налице константна практика на Върховния касационен съд, която приема, че спогодбата не е новация, т.е. не е договор, по силата на който едно правоотношение се прекратява, а на негово място възниква ново облигационно правоотношение, отличаващо се от старото с оглед страните или с оглед на други елементи. За разлика от новацията, при спогодбата правоотношението, по което страните са направили взаимни отстъпки, продължава да съществува, макар и изменено. Като се съобрази тази практика, в настоящия случай следва извод, че след като спорът за трудови възнаграждения и обезщетения по трудово правоотношение е трудов, то такъв е и спорът за спогодбата по тях. Ирелевантно е дали спогодбата предхожда или следва прекратяването на трудовото правоотношение. В този смисъл, като е приел, че процесното споразумение представлява спогодба, която не променя характера на трудовото правоотношение между страните, въззивният съд е постановил определение в съответствие с практиката на ВКС. Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание не се мотивира от касатора с конкретни доводи, а твърдението за очевидна неправилност е изведено от оценката му за неточното квалифициране на предявения иск от въззивния съд поради неправилното тълкуване на уговорките в представеното споразумение от 15.03.2016 г. Така наведено, оплакването представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на определението и подлежи на обсъждане само ако касационното обжалване бъде допуснато, и то след преценка на фактите по делото. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че не се установява наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.