Определение № 385 от 03.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2419/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. В., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 226 от 10.07.2019 г. по в.т.д. № 266/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 37 от 17.01.2019 г. по т.д. № 627/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение е признато за установено вземането на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД по отношение на А. Д. В., произтичащо от договор за потребителски кредит на 20.11. 2012 г., както следва: главница в размер на 33 806.53 лв., ведно с обезщетение за забавено плащане от 02.02.2016 г.; изискуема редовна лихва за периода от 05.05.2015 г. до 29.11.2015 г. в размер на 1 392.61 лв. и изискуема наказателна лихва за периода от 05.05.2015 г. до 01.02.2016 г. в размер на 1 123.95 лв., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 16/2016 г. на Районен съд – Чепеларе. Касаторът твърди недопустимост, евентуално неправилност на атакувания съдебен акт, с искане за обезсилване, или за отмяната му, с произтичащите правни последици. Поддържаното касационно основание по чл.281, т.2 ГПК е основано на доводи за неправилно прилагане на нормата на чл.119, ал.3 ГПК, която не съставлява ефективна и подходяща мярка за предотвратяване употребата на неравноправни клаузи в процесния потребителски договор, както и на доводи за приложимост на чл.119, ал.2 ГПК по отношение на срока за възражение за местна неподсъдност на спора. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следните въпроси: 1. Допуска ли Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи национална правна уредба, като тази на чл.119, ал.3 ГПК, да бъде приложима при спорове по защита на права на потребители и съставлява ли тази правна уредба ефективна мярка по см. на Директивата и 2. Допустимо ли е в светлината на Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи по отношение на възраженията по потребителски спорове, да се приложи разпоредбата на чл.119, ал.2 ГПК като ефективна и необходима мярка, гарантираща правата на потребителите по спора. Касаторът сочи, че отговорът на поставените въпроси е необходим „за развитието тълкуването и прилагането на националното .. в светлината на Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи, особено имайки предвид приетите вече изменения относно подсъдността на потребителските спорове”. Касационният жалбоподател е направил и искане за отправяне на преюдициално запитване по поставените въпроси, в случай, че възникват съмнения във връзка с приложението на националната процесуална уредба в светлината на Директивата. Касаторът се позовава и на вероятна недопустимост на въззивното решение, като постановено от некомпетентен съд – от Окръжен съд – Пловдив, вместо от Окръжен съд – Смолян. Твърди се, че заявеното възражение за местна неподсъдност е в срока по чл.119, ал.2 ГПК, която национална правна уредба се явява ефективна и необходима мярка за гарантиране на правата на потребителите в процеса, в светлината на Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи. Според касационния жалбоподател, апелативният съд, отхвърляйки доводите в сезиращата го жалба за недопустимост на първоинстанционното решение, поради неподсъдност на делото на Окръжен съд – Пловдив, се е произнесъл в противоречие с общностното право, а решението, като краен резултат, е недопустимо. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на касационната жалба от „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник. Твърди се липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, с оглед неприложимостта на чл.119, ал.2 ГПК и преклудиране на възражението за местна неподсъдност на спора с изтичане на срока за отговор на исковата молба, съгласно приложимата разпоредба – чл.119, ал.3 ГПК. Евентуално, поддържа се неоснователност на жалбата, с искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е депозирана е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност. Поради това жалбата се преценява като процесуално допустима. При постановяване на атакуваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – Пловдив е отхвърлил въззивното оплакване на А. В. за недопустимост на първоинстанционното решение, свързано с възражението за местна неподсъдност на делото и за разглеждането му от недопустим съд. В тази насока е преценено, че Окръжен съд – Пловдив е сезиран с иск с правно основание чл. 422 ГПК, породен от търговска сделка. Подробно са обсъдени предприетите от първоинстанционния съд процесуални действия по връчване на исковата молба, след служебна справка за постоянен и настоящ адрес на ответника В., съгл. чл47, ал.1 ГПК, както и за редовно връчване на книжата по делото на 03.01.2017 г. на надлежен процесуален пълномощник на ответника. Констатирано е, че отговор на исковата молба, в който е обективирано и възражение за местна подсъдност, е подаден след изтичане на двуседмичния срок, указан в съобщението, съответстващ на закона. Съгласно разпоредбата на чл.119, ал.3 ГПК /в редакция към посочения момент/ възражение за неподсъдност на делото може да се прави от ответника в срока за отговор на исковата молба и след като отговорът е подаден след изтичане на този срок, то възражението за местна неподсъдност е просрочено. Въззивният съд не е възприел тезата в сезиращата го жалба за приложение на по-благоприятен процесуален закон – чл.119, ал.2 ГПК относно срока за възражение за местна неподсъдност, основана на чл.7, §1 от Директива 93/13/ ЕИО. Преценено е, че съгласно посочената разпоредба държавите-членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици, като Директивата защитава потребителите, т.к. те са в положение на по-слабата страна спрямо продавача или доставчика, поради приемане на предварително установени условия от продавача или доставчика, без възможност да повлияят върху съдържанието им. Апелативният съд е съобразил целите на Директивата, съгласно които е необходима външна намеса, като съдилищата трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства да наложат преустановяване включването на неравноправни клаузи в потребителски договори. Изтъкнато е, че съдът, вкл. и въззивния, дължи служебна проверка за неравноправен характер на договорни клаузи. АС-Пловдив е изложил мотиви за процесуалния характер на възражението за местна неподсъдност, уредено в националния процесуален закон, както и че Директивата не съдържа специална регламентация относно местната подсъдност. Прието е, че сочената от въззивника възможност за по-дълъг срок на възражението за местна подсъдност, не оказва влияние върху основната цел на директивата - предотвратяване употребата на неравноправни клаузи в потребителските договори, с оглед задължението на всеки съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи, независимо дали има, или няма направено възражение в тази насока. Поради това, доводите на А. В. за приложимост на предвидения в чл.119, ал.2 ГПК по-дълъг срок за възражение за местна неподсъдност, са счетени за неоснователни. По съществото на спора, след самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на конкретни клаузи на процесния договор за потребителски кредит от 20.11.2012 г., сключен с ответника за сумата 41 320 лв., надлежно усвоена, апелативният съд е извел извод за неоснователност на възражението, че договорът не е съставен на разбираем за кредитополучателя език и за недействителността му по см. на чл.22, вр. с чл.11, ал.1 ЗПК, т.к. договорът е сключен на български език, а кредитополучателят е с юридическо образование. Клаузите, касаещи възнаградителните и наказателните лихви, вкл. и на предвидената възможност за тяхното изменение, не са възприети за неравноправни, като решаващият състав е изложил подробни правни съображения, основани на законови разпоредби – чл.143, т.3 и т.5 ЗЗП, както и на практика на СЕС – решение по дело С-415/2011 г. За да формира краен извод за основателност на предявения установителен иск по чл.422 ГПК и за правилност на първоинстанционното решение, апелативният съд е възприел основното и допълнителното заключение на ССЕ, с направените от вещото лице С. изчисления относно вземанията на банката, предмет на заповедното производство, след надлежно обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Доводите на касатора за вероятна недопустимост на атакувания съдебен акт поради неподсъдност на спора на Окръжен съд – Пловдив, а на местно компетентния – Окръжен съд – Смолян, не могат да бъдат споделени. Те са основани на твърдения за приложимост на предвидения в чл.119, ал.2 ГПК по-дълъг срок за възражение за неподсъдност на делото - по местонахожение на недвижим имот, а именно – до приключване на първото заседание по делото в първата инстанция, а не в срока за отговор на исковата молба по см. на чл.119, ал.3 ГПК. Касаторът твърди, че заявеното от него възражение за местна неподсъдност е в срока по чл.119, ал.2 ГПК и тази национална правна уредба се явява ефективна и необходима мярка за гаратиране на правата му на потребител, в светлината на Директива 93/13/ЕИО. Отговор на тези възражения и доводи, поддържани и във въззивната жалба, е даден от АС-Пловдив, основан не само на принципите и целите на Директивата, но и на правните средства за ефективна защита на потребителя съгласно националното процесуално право и задължението на съда за извършване на служебен контрол относно евентуален неравноправен характер на клаузи в потребителски договор. Макар посоченото задължение на съда за служебен контрол /вече и изрично регламентирано в чл.7, ал.3 ГПК/, да е основано на принципа на равностойност, не би могло да се възприеме, че в разпоредбата на чл.119, ал.3 ГПК се съдържат по-неблагоприятни процесуални правила за гарантиране на произтичащи от правото на ЕС права, още повече, че чл.119, ал.2 ГПК не касае защита на подобни права. В тази насока, е необходимо да се има и предвид, че съгласно Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите и за изменение на Директива 93/13/ЕИО, от приложното й поле изрично са изключени договори за прехвърляне на недвижими имоти и за ограничени вещни права върху такива имоти /съображение 26/. Друг е въпросът - доколко нарушаването на правилата за местна подсъдност при завеждане на делото пред ОС-Пловдив, води до недопустимост на обжалваното решение, след като отводът за местна подсъдност не е предявен своевременно. В случая, пропускането на преклузивния срок за този отвод, обосновава подсъдност на спора на сезирания съд, поради което не би могло решението да се счете за вероятно недопустимо. Първият правен въпрос, формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е съотносим изцяло към правилността на атакувания съдебен акт. По него, освен изложеното по-горе, следва да се има предвид, че дължимата на потребителя защита срещу твърдяни неравноправни договорни клаузи е реализирана в процеса, а касационен контрол за законосъобразност на изведените от решаващия съд изводи не би могъл да се реализира в рамките на селективното производство. Поставеният втори въпрос не е обуславящ за изхода на спора /съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/, т.к. апелативният съд не се е произнесъл по допустимостта да се приложи разпоредбата на чл.119, ал.2 ГПК, като ефективна и необходима мярка, гарантираща правата на потребителите. Поради неустановяване на основния селективен критерий, не се дължи произнасяне по поддържаната от касационния жалбоподател допълнителна предпоставка. С оглед липсата на основания за допускане на касационно обжалване, искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС подлежи на отхвърляне. При този изход на делото, на ответника по касация се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение