Определение № 3909 от 04.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4867/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 23 402/12.09.2024 година, подадена от „Амико-2000“ ООД [населено място], против решение № 877/24.07.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 230/2024 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд след като е отменил първоинстанционното решение № 4906/25.09.2023 на Софийски градски съд, гражданско отделение,, І-30 състав, постановено по гр. д. № 3760/2022 година в обжалваната му част е отхвърлил предявените от „Амико-2000“ ООД [населено място] против Г. Н. Н. иск с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД,за обезщетяване на вредите от неизпълнението на сключения между страните и развален от дружеството предварителен договор за учредяване право на строеж срещу задължение за построяване на жилища от 05.12.2016 година и анекс № 1 от 18.06.2020 година, изразяващи се в извършените от дружеството разходи за проучване, проектиране и уреждането на сметките по регулация, до размер на сумата от 8652.50 лева и иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД във връзка с чл. 29 от предварителния договор от 05.12.2016 година за заплащането на неустойка, до размер на сумата от 2325.12 лева В подадената от „Амико-2000“ ООД [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от дружеството против Г. Н. Н. иск с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 и чл. 92 от ЗЗД да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Г. Н. Н. е подал отговор на същата с вх. № 32 211/10.12.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 877/24.07.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 230/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея въззивно решение. „Амико-2000“ ООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 13.08.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 23 402/12.09.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че на 05.12.2016 година „Амико-2000“ ООД [населено място] било сключило предварителен договор за учредяване право на строеж срещу задължение за построяване на жилища със съсобствениците А. К. А., В. К. А., Е. Д. М. и ответника Г. Н. Н.. Дружеството се било задължило да обезщети собствениците, като за собствена сметка трябвало да извърши проектирането, узаконяването и построяването на монолитна жилищна сграда, съгласно одобрен архитектурен проект (чл. 2 от договора) върху недвижим имот с идентификатор [№], представляващ УПИ VI–1007, в кв. 53. по плана на [населено място], район „В.”, местност „М. л.-з.“ с площ от 605.00 м 2. Също така дружеството било поел задължение да уреди сметките по регулация на посочения имот, като заплати определената от Столична община продажна цена и да съдейства на собствениците да прекратят действието на по-рано учреденото от последните право на строеж на трето лице с договор, обективиран в нотариален акт № [№], peг. № [№], дело № [№], т. XIII от 19.12.2008 година. Съсобствениците на имота се били задължили в едномесечен срок от одобряване на идейния проект да учредят на дружеството с нотариален акт правото на строеж (чл. 21 от договора). Наред с това в чл. 29 от предварителния договор страните по него били постигнали съгласие, че при неизпълнение или отказ на собственик да изпълни задължението си по чл. 21, той дължал обезщетение за действително извършените и доказани разходи по проучването, проектирането и уреждането на сметките по регулация, както и неустойка в размер на 10 % от стойността на тези разходи. На 18.06.2020 година страните по предварителния договор били сключили анекс към него, в който били посочили, че върху процесния имот имало наложени възбрани, поради което се удължавали сроковете, посочени в чл. 6–чл. 10 от договора и никоя от страните не била в неизпълнение и към датата на подписване на анекса нямали имуществени претенции една към друга. В изпълнение на поетите задължения на 09.09.2020 година „Амико-2000“ ООД [населено място] било заплатило сумата от 1100.00 лева на „Куадра инженеринг“ ООД [населено място] за заснемане на УПИ [№], в кв. 53, местност „М. л.-з., [населено място], за изготвяне на вертикална планировка и трасировъчен план. Също така на 30.03.2020 година дружеството било заплатило сумата от 18 000.00 лева на „Итна арх“ ЕООД [населено място] за инвестиционно проектиране: част архитектурна на многофамилна жилищна сграда с ателиета и подземни гаражи в същия УПИ. На 22.04.2021 година „Амико-2000“ ООД [населено място] било заплатило на „Авангардън“ ООД [населено място] сумата от 540.00 лева за изготвянето на проект по част „Паркоустройство“ за обект жилищна сграда е ателиета и подземни гаражи в УПИ [№], в кв. 53, местност „М. л.-з.“, [населено място]. Дружеството било изпълнило и задължението си да се развали предходния договор, с който било учредено право на строеж от съсобствениците на трето лице, за което бил приложен протокол от открито съдебно заседание, проведено на 24.11.2017 година по гр. д. № 8068/2017 година по описа на Софийски градски съд, удостоверяващ одобрена съдебна спогодба за развалянето на договора. С платежно нареждане от 21.06.2017 година била заплатена по сметка на Софийския районен съд държавна такса, в размер на сумата от 10 609.22 лева от името на А. К. А.-един от продавачите по предварителния договор. Наред с това с писмен договор, надлежно вписан на 08.11.2019 година, в изпълнение на решение № 325 по протокол № 76/30.05.2019 година на Столичен общински съвет и заповед с рег. № СО А19-РД61 49/07.08.2019 година на Кмета на Столична община, на основание § 8. ал. 2, т. 1 и ал. 3 от ПЗРЗУТ и чл. 80, ал. 1 от Наредбата за общинската собственост на Столичен общински съвет и чл. 44, ал. 1, т. 15 от ЗМСМА, по преписка № СОА18- ВК08-10593/ 2019 година Столична община била прехвърлила на продавачите по предварителния договор, в това число и на Г. Н. Н. правото на собственост на поземлен имот с идентификатор [№] с площ 57.00 м 2, който съгласно действащия ПУП попадал в УПИ [№], местност „М. л.-з.“, район „В.“, [населено място] срещу пазарната цена от 21 667.00 лева за целия имот.Тази цена била заплатена от „Амико-2000“ ООД [населено място] с платежно нареждане от 22.08.2019 година. Дружеството било предоставило на Г. Н. Н. паричен заем, в размер на сумата от 13 500.00 лева, за което последният му бил учредил договорна ипотека с нотариален акт № 164, том І, рег. № 12 446, дело № 139/2017 г. на А. Б.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписан под № 391 в регистъра на Нотариалната камара, върху собствената си 1/6 идеална част от имот с идентификатор 68134.1933.1007. Наред с това Г. Н. Н. бил длъжник по изпълнително дело № 20188440402864 по описа на С. Б. Я.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № 844 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, по което взискател била „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], към което дело било присъединено и изпълнителното дело на „Амико-2000“ ООД [населено място] срещу Г. Н. Н.. Притежаваната от Н. 1/6 идеална част от недвижимия имот била изнесена на публична продан и с вписано на 24.03.2022 година постановление на съдебния изпълнител била възложена на обявения за купувач по проданта Л. Г. Х., а на 12.04.2022 година било вписано заличаване на договорната ипотека. От приложената справка на АВ [населено място] се установявало, че на 15.12.2022 година, Л. Г. Х. продал на „Амико-2000“ ООД [населено място] 1/6 идеална част от правото на собственост върху имот с площ от 657.00 м 2 и идентификатор [№] с предходен идентификатор [№]. Поземлен имот с идентификатор [№] с площ от 657.00 м 2, бил образуван след сливане на имот с идентификатор [№] от 600.00 м 2 и имот с идентификатор [№] от 57.00 м 2. С уведомление, подписано от Г. Н. Н. на 25.03.2022 година „Амико-2000“ ООД [населено място] било развалило предварителния договор по отношение на Н., тъй след проведената публична продан той не бил собственик на притежаваната 1/6 идеална част от правото на собственост върху имота, предмет на предварителния договор. С това уведомление дружеството било поканило Г. Н. Н. да му заплати обезщетение, в размер на претърпените имуществени вреди по изпълнението на договора, както и да заплати неустойка в размер на 10 % от тези разходи; Преценявайки така установените факти съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че предметът на въззивното производство бил очертан с подадената от Г. Н. Н. въззивна жалба и спорът се концентрирал до дължимостта на обезщетение за вреди от неизпълнените задължения от Н. по предварителния договор и за заплащането на уговорената неустойка в чл. 29 от договора. Разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД уреждала последиците на развалянето на договорите, съгласно която кредиторът имал право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора. В конкретния случай кредиторът не бил претърпял вреди. Това било така, защото Г. Н. Н. бил един от продавачите по предварителния договор и само по отношение на него този договор бил развален. „Амико-2000“ ООД [населено място] било съсобственик с другите продавачи по предварителния договор на процесния поземлен имот и разходваната сумата от 33 860.93 лева, претендирана като вреди била свързана с проучването, проектирането и уреждането на сметките по регулация. Пречките за застрояването били отпаднали, поради което развалянето на предварителния договор единствено само по отношение на Г. Н. Н. не можело да обоснове извод, че разходите за проучване, проектирането и уреждането сметките по регулация на посочения имот, за които „Амико-2000“ ООД [населено място] се било задължило да осъществи и които подготвяли същинския етап на строителство били разходвани напразно или по точно представлявали настъпила вреда-претърпяна загуба или пропусната полза. Тези разходи не били пряка и непосредствена последица от неизпълнението на Г. Н. Н.. Освен това тези разходи били предвидими при пораждане на задължението от страна на Н., а и на „Амико-2000“ ООД [населено място] са били известни обстоятелствата за паричните задължения на този съсобственик към търговска банка. Предоставения от дружеството на Н. паричен заем, обезпечен с ипотека върху имота, предмет на предварителния договор бил направил „Амико-2000“ ООД [населено място] привилегирован кредитор и взискател в производството, по което била осъществена публичната продан. Принудителното изпълнение срещу Г. Н. Н. било способствало „Амико-2000“ ООД [населено място] да придобие значимата за него 1/6 идеална част от имота на цена по-ниска от стойността на обезщетението за Н. по чл. 17 от предварителния договор. Затова този иск бил неоснователен и подлежал на отхвърляне. В чл. 29 от предварителния договор страните по него били уговорили наред с обезщетяване на вредите, представляващи действително извършени разходи за проучване, проектиране и уреждането на сметките по регулация, всеки един от собствениците при неизпълнение или отказ да изпълни поетите задължения да заплати и неустойка в размер на 10 % от вредите, т. е. от стойността на тези разходи. Както било установено обаче извършените разходи по проучването, проектирането и уреждането на сметките по регулация от страна на „Амико-2000“ ООД [населено място] не представлявали вреди, поради което не се дължало и плащане на неустойка за същите. Поради това и иска с правно основание чл. 92 от ЗЗД бил неоснователен и следвало да бъде отхвърлен. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Амико-2000“ ООД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите за това: (1.) Разходите на изправната страна по изпълнение на един договор като отрицателна разлика в неговия патримониум представляват ли пряка и непосредствена последица от неизпълнението на договора?; (2.) Последващо поведение на увредения, с което по време на висящ исков процес и със собствени действия и средства е отстранил причинените му вредни последици, освобождава ли увредилия го от задължението му да поправи причинените от неговото виновно неизпълнение на договора вреди?; (3.) Доказването на възникване на вреди има ли преюдициален характер към доказването на задължението за плащане на неустойка?; (4.) При ангажиране на договорна отговорност за относително определена по размер неустойка следва ли да се докаже, че размерът на неустойката е съотнесен именно към стойността на вредите?; (5.) Ангажирането на отговорността по чл. 88 от ЗЗД за нарушен негативен интерес (от сключването на разваления договор) изключва ли компенсаторната отговорност (целяща да удовлетвори позитивния интерес на страната от изпълнението на сключения договор), когато последната е предмет на клауза за неустойка по чл. 92 от ЗЗД? и (6.) Нарушава ли състезателното начало, решение, с което се отхвърля претенция за обезвреда на основание липса на вреди при липса на съответно възражение от страна на ответника? Изложени са твърдения, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение на Софийския апелативен съд противоречи на установената съдебна практика, намерила израз в представените към изложението съдебни актове по поредността на въпросите, а именно: решение № 50 199/11.10.2022 година, постановено по гр. д. № 2461/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 151/18.05.2021 година, постановено по т. д. № 1534/2019 година по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 185/21.10.2020 година, постановено по гр. д. № 4494/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 369/17.05.2016 година, постановено по т. д. № 2456/2015 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 228/18.12.2023 година, постановено по гр. д. № 587/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 50 104/11.08.2023 година, постановено по гр. д. № 2639/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 60 264/02.12.2021 година, постановено по гр. д. № 1545/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 4812/14.04.2021 година, постановено по адм. д. № 5106/2020 година по описа на Върховен административен съд, решение 50 112/06.01.2023 година, постановено по т. д. № 2499/2019 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 23/13.03.2018 година, постановено по гр. д. № 1140/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 55/11.09.2015 година, постановено по т. д. № 58/2014 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Шестият от така поставените въпроси не обуславя допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационен контрол, доколкото както в отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба са изложени доводи за това, че предявените против Г. Н. Н. искове са неоснователни, тъй като ищецът „Амико-2000“ ООД [населено място] не е претърпял вреди. Липсват твърдения от които да бъде направен извод, че Н. не оспорва факта на претърпените от дружеството вреди, а само твърди, че те не са в претендирания размер. При такова оспорване ищецът е този, който, съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК, носи доказателствената тежест да установи настъпването на вредите и техния размер, по иска по чл. 88, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, което в случая, според въззивния съд, не е направено. Наистина при иска по чл. 92 от ЗЗД ищецът не трябва да доказва вредите и техния размер, но съдът може, при оспорване от страна на ответника, че такива са настъпили и при условие, че от данните по делото следва основателността на това възражение, да отхвърли иска. С оглед на това като е отхвърли исковете по чл. 88, ал. 1, изр. 2 и чл. 92 от ЗЗД, като е приел, че „Амико-2000“ ООД [населено място] не е претърпяло твърдените от него вреди въззивният съд не е действал служебно и не се е произнесъл без в тази насока да има наведени от ответната страна доводи за липса на вреди. Във връзка с това третият и четвъртият от поставените от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обосновават допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд, тъй като съдът не е отхвърлил иска поради това, че дружеството-ищец не е установило претендираните чрез иска по чл. 92 от ЗЗД вреди и техния размер, а поради това, че от данните по делото е установено, че то изобщо не е претърпяло такива вреди. Поради това и петия от поставените от „Амико-2000“ ООД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обосновава допускането на исканото от касатора касационно обжалване. Въззивният съд не е приемал, че отговорността за нарушения негативен интерес на дружеството изключва отговорността на Г. Н. Н. за обезщетяване на неосъществения позитивен интерес на същото, а именно да се сключел окончателен договор за учредяване на право на строеж върху 1/6 от описания по-горе имот. Въззивният съд е приел, че позитивния интерес на дружеството не е накърнен, доколкото същото е придобило по-голямото право, това на собственост, върху посочените идеални части и при това на цена по-ниска от тази, която би заплатило при учредяването на ограниченото вещно право, чрез предоставяне на обекти в изгражданата сграда на съсобственика като обезщетение за отстъпеното право. При така стеклите се обстоятелства обектите, които Г. Н. Н. е щял да получи като обезщетение за учреденото от него право на строеж остават за дружеството, което освен това било придобило 1/6 идеална част от имота на по-ниска цена. Затова не се налагало за придобиването на по-голямото по обем право на собственост върху посочената идеална част, „Амико-2000“ ООД [населено място] да заплаща повече, отколкото би заплатило, ако му се учреди предвиденото в предварителния договор право на строеж. Въз основа на това въззивният съд е направил извода, че „Амико-2000“ ООД [населено място] не търпи вреди от несключването на окончателния договор с Г. Н. Н.. Във връзка с посоченото и останалите два въпроса (първи и втори) от поставените от „Амико-2000“ ООД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обуславят допускането на исканото от дружеството касационно обжалване. В съответствие с установената практика въззивният съд е приел, че дружеството ще претърпи вреди с оглед извършените разходи, само ако целта, която се преследва с извършването им не може да бъде постигната, което ще наложи извършването на други допълнителни средства. В случая обаче когато целта може да бъде постигната и въпреки неизпълнението на насрещната страна по договора то имуществото на кредитора не се намалява във връзка с неизпълнението, а ако целта не бъде постигната поради действия на последния, той не може да компенсира последиците от това свое поведение, чрез претендиране на обезщетение за неизпълнение. В случая извършените от „Амико-2000“ ООД [населено място] разходи са във връзка с предвиден строеж, който може да бъде реализиран въпреки неизпълнението на Г. Н. Н., поради което дружеството не може да си спести тези разходи, които е поело за своя сметка, като задължи неизправния длъжник да ги плати вместо него. С оглед на това така поставените въпроси не обосновават допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Амико-2000“ ООД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от „Амико-2000“ ООД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 877/24.07.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 230/2024 година, по подадената против него от „Амико-2000“ ООД [населено място], касационна жалба с вх. № 23 402/12.09.2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение