Определение № 270 от 02.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3798/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Д. И. и Х. Х. Н. от [населено място] срещу решение № 233 от 19.06.2019г., постановено по в.гр.д.№ 239/2019г. на Хасковския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение Хасковският окръжен съд, действайки като въззивна инстанция, е потвърдил решение № 55 от 25.01.2019г. по гр.д. № 1485/2018г. на Хасковския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторите против Д. И. Д., О. Д. М., Н. Д. Д. и Т. Ж. Д. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение на апартамент с площ от 47, 28кв.м., находящ се на втория етаж в сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място]. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че спорният имот се намира в построена след 1983г. жилищна сграда, в която по архитектурен проект са били предвидени две самостоятелни жилища, всяко от тях на две нива – едното, заемащо целия първи етаж и западната част на втория етаж, а другото – целия трети етаж и част от втория етаж, както са били заснети и по кадастралната карта. При изграждането на сградата е допуснато отклонение от проекта като не са били изградени връзки (със стълба) между първия, респ. третия и съответните части от втория етаж. Входът за втория етаж се осъществява от общо стълбище, което не е предвидено по проект, чрез допълнително отворена врата. Обитаваното от ищците в първоинстанционното производство жилище съставлява части от усвоени помещения както от второто ниво на мезонета на първия етаж, така и от този на третия етаж и се състои от входно антре, една стая с тераса, остъклена тераса, ползвана за кухненски бокс с мивка и санитарен възел. Преустройството е извършено без строителни книжа и без дадено съгласие от собствениците на сградата (четиримата ответници). Ищците са били допуснати да живеят в имота около 2005г. от ответниците О. М. и Н. Д., до когато вторият етаж е бил изграден в груб строеж и необитаем. В периода до 2011г. ищците постепенно са ремонтирали и усвоявали помещения, като дотогава банята и тоалетната все още не са били изградени. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че претендираният имот не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, годен да бъде придобит по оригинерен или друг способ, отделно от имотите, към които принадлежат частите му. Изложени са и съображения, че в случая фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС не е осъществен, тъй като ищците са установили фактическа власт върху имота като негови държатели, а не владелци и липсата на данни те да са извършили действия, с които да са манифестирали намерението си за своене на имота пред неговите собственици или трети лица. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съдът да основе решението си на избрани от него доказателства, или следва да го основе върху всички събрани по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи съображения кои обстоятелства приема за установени по делото и въз основа на кои доказателства, кои гласни доказателства кредитира, или не кредитира, и защо; 2. При наличие на свидетелски показания, даващи противоречиви показания относно едни и същи факти, длъжен ли е съдът да ги преценява с оглед на тяхната обективност, непосредственост, и съвкупно с целия доказателствен материал, като мотивира защо дава вяра на едни или други свидетели; 3. Ако съдът не възприема приетото по делото заключение на вещо лице, длъжен ли е да изложи конкретни обосновани мотиви за това; 4. Следва ли ответниците по иск за собственост, основан на давностно владение, да оборят презумпцията по чл.69 ЗС при условията на пълно и главно доказване и 5. Кои обективни и субективни признаци на владението съдът следва да установи, за да приеме, че е осъществен фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответниците по жалбата Н. Д. Д. и О. Д. М. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а останалите ответници не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите да свързани въпроса не са решени в противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС, според която въззивната инстанция трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл по този начин, като е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, а не е основал решението си на избрани от него доказателства. Свидетелските показания са преценени именно с оглед тяхната обективност, непосредственост и съвкупно с останалите събрани по делото доказателства и при констатираното противоречие между показанията на различните групи свидетели съдът е изложил съображенията си кои от тях кредитира и кои не. По следващия въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като в случая съдът е възприел фактическите констатации на вещото лице. Въпросът дали спорният имот представлява самостоятелен обект на правото на собственост е правен и даденото от експерта заключение в тази насока не обвързва съда. Последните два свързани въпроси сами по себе си нямат обуславящо изхода на спора значение, но независимо от това същите са решени в съответствие с практиката на ВКС, според която при започнато упражняване на фактическа власт върху недвижим имот на правно основание (в случая при условията на договор за заем за послужване), лицето, упражняващо тази власт има качеството на негов държател, като в тази хипотеза презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за оборена. За да придобие по давност правото на собственост върху имота е необходимо държателят с едностранни действия да превърне държането му във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва, че държателят е престанал да държи имота за другиго, а е започнал да го държи за себе си. При спор за собственост, ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже, че е започнал да държи имота за себе си с намерение да го свои, като тези му действия са доведени до знанието на собственика, което в случая не е сторено. Посочената от касаторите практика на ВКС и ВС се отнася до различни от настоящата хипотези на започнала фактическа власт върху вещ без правно основание /т.н. завладяване/ и противоречие с нея не е налице, нито същите сочат конкретно в какво се състои противоречието. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация Н. Д. Д. и О. Д. М. претендираните и сторени от тях в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.