Определение № 541 от 23.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1506/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, уточнена с молба от 16.12.2025 г. /вх. № 23732/19.12.2025 г./, подадени от Н. П. Г. чрез процесуален представител адвокат Д. Д. Н. срещу решение № 29 от 07.04.2025 г. по в. т. дело № 249/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново, 2 граждански и търговски състав в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 40 от 16.08.2024 г. по т. дело № 73/2023 г. на Окръжен съд – Ловеч е отхвърлен предявеният от Н. П. Г. против „Застрахователна компания Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над присъдените 81 000 лв. до пълния претендиран размер 120 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на телесни увреждания, получени при ПТП на 31.10.2019 г., настъпило по вина на водач на товарен автомобил „И.“, модел „35 С 15“, с рег. [рег.номер на МПС], чиято отговорност е застрахована при ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва върху разликата от 30.12.2019 г. до окончателното изплащане.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че при определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд не се е съобразил с установената фактическа обстановка, не е посочил какво е конкретното значение на обсъдените обстоятелства, как всяко от тях се отразява върху размера на обезщетението, като същото е занижено спрямо действителния размер на вредите и не кореспондира с практиката на ВКС по аналогични случаи. Излага оплакване, че въззивният съд недопустимо е редуцирал обезщетението за неимуществени вреди, без да е имало възражение за съпричиняване от ответника в срока по чл. 131 ГПК за допуснато нарушение на правилата за движение по чл. 25, ал. 1 ЗДвП от страна на ищеца. Поддържа също, че решението е неправилно поради това, че възражението за съпричиняване не е доказано по безспорен начин и съдебният състав не е съобразил заключението на съдебната автотехническа експертиза.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и че решението в обжалваната част е недопустимо:

1. Как следва да се прилага принципът па справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотеза па предявен пряк иск срещу застрахователя? – противоречие с решение № 32/15.03.2021 г. по т. д. № 30/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 376/18.06.2024 г. по гр. д. № 3748/2023 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 50061/08.03.2024 г. по т. д. № 1494/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о.

2. Трябва ли съдът да определи и посочи какъв според него е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД преди да наложи редукцията по чл. 51, ал. 2 ЗЗД? – противоречие с решение № 63/08.07.2019 г. по т. д. № 2013/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 190/26.07.2013 г. по гр. д. № 20/2013 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 191/18.03.2010 г. по гр. д. № 824/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 211/29.03.2010 г. по гр. д. № 719/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 577/29.2010 г. по гр. д. № 1741/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о.

3. При прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от съда следва ли възражението за съпричиняване да е доказано по безспорен начин от ответника? – противоречие с решение № 47/05.06.2019 г. по т. д. № 504/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о.

4. До кой момент от производството може да се прави възражение за съпричиняване и допустимо ли е съдът да редуцира размера на обезщетението, ако такова възражение не е направено с отговора по чл. 131 ГПК или при условията на чл. 147 ГПК? – противоречие с решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/ 2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 341/15.11.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 134/18.11.2020 г. по т. д. 1422/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител старши юрисконсулт З. Т. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в представения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор.

На основание чл. 287, ал. 2 ГПК в срока за отговор ответникът е подал насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата 11 000 лв., представляваща разликата над 70 000 лв. до присъдените 81 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на телесни увреждания, получени при процесното ПТП на 31.10.2019 г. Поддържа становище, че присъденото обезщетение е в завишен размер, а съпричиняването е определено в много нисък процент.

С изложение вх. № 23706/19.12.2025 г. ответникът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в обжалваната от него част на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Длъжен ли е въззивният съд при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД да извърши конкретна, съвкупна и мотивирана преценка на всички релевантни обстоятелства – вид и тежест на уврежданията, интензитет и продължителност на болките и страданията, възраст, отражение върху личния и професионалния живот, икономическите условия към датата на деликта – и да обоснове връзката им с присъдения размер?

2. По какви критерии съдът преценява дали присъденият размер е достатъчен да репарира неимуществените вреди, без да надхвърля репаративната функция и без да води до неоснователно обогатяване?

3. Допустимо ли е икономическите показатели към датата на деликта /минимална и средна работна заплата, покупателна способност/ да бъдат използвани като ориентир при преценката на справедлив размер по чл. 52 ЗЗД?

4. Как следва да се определя релевантният период, който да бъде съобразен при оценката на болките и страданията – периодът на лечение и възстановяване към датата на увреждането, или и последващи икономически процеси?

5. При установено съпричиняване на вредоносния резултат длъжен ли е съдът да намали обезщетението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД съразмерно на приноса на пострадалия и да мотивира процента на съпричиняването?

6. Какъв е характерът на методиката по чл. 493а КЗ – има ли тя ориентировъчен и уеднаквяващ характер, въвежда ли обективни икономически фактори, които съдът следва да обсъди при преценката за справедлив размер по чл. 52 ЗЗД?

7. Допустимо ли е присъждането на законна лихва за продължителен период да превърне обезщетението от репаративно в санкционно, без съдът да обсъди пропорционалността на общия резултат?

Ответникът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Първоинстанционният съдебен акт в частите, с които са уважени предявените от Н. П. Г. искове за присъждане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди съответно за сумите в размер 70 000 лв. и 1 012.99 лв., както и са отхвърлени изцяло предявените от П. Н. П. срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД искове, не е бил обжалван и е влязъл в сила.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Предвид влязлото в сила решение на Окръжен съд - Ловеч в частта, с която искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен частично за сумата в размер 70 000 лв. и изцяло за сумата 1 012,99 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 30.12.2019 г. до окончателното плащане, като необжалвано, въззивният съд е приел, че искът по чл. 432, ал. 1 КЗ е доказан по основание: извършен е деликт – настъпило на 31.10.2019 г. ПТП, причинено от В. П. А. при управление на товарен автомобил „И.“, модел „35 С 15“, с рег. [рег.номер на МПС]; противоправност и вина /установена с одобрено споразумение между прокурора и В. П. А. с определение на съда от 14.07.2023 г. по НОХД № 216/2022 г. на РС – Ловеч/; наличие на валидно застрахователно правоотношение между причинителя на увреждането и ответното застрахователно дружество по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; настъпило е застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя.

Въз основа на заключението на допуснатата от първоинстанционния съд автотехническа експертиза и събраните свидетелски показания въззивната инстанция е установила следния механизъм на настъпилото ПТП: на 31.10.2019 г., около 18.30 ч., в [населено място], на кръстовището, образувано от [улица]и [улица]товарен автомобил „И.“, модел „35 С 15“, с рег. [рег.номер на МПС] се е движел по [улица]към кръстовището със скорост 62.57 км/ч., като в момента, в който е бил на разстояние 50.6 м. от мястото на удара, лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Ц 200“, с ДК [рег.номер на МПС] излиза отдясно, от [улица], със скорост 11.81 км/ч и навлиза в лентата на товарния автомобил; водачът на товарния автомобил възприема навлизането на лекия автомобил в полагащата му се пътна лента, завърта волана наляво в опит да го заобиколи отпред, навлиза в насрещната лента, при което се осъществява кос удар между автомобилите: между предната лява ъглова част на товарния автомобил със страничната лява част на лекия автомобил, който получава пластични деформации по страничната лява част на купето.

Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-медицинската експертиза съдебният състав е установил, че в резултат на процесното ПТП ищецът е получил следните увреждания: разкъсване на капсулата и паренхима на слезката, счупване на три ребра в лявата гръдна половина с излив на кръв в гръдната кухина. Разкъсването на слезката е наложило оперативното й отстраняване, а изливът на кръв и въздух в гръдната кухина - оперативно лечение, представляващо евакуация чрез торакоцинтеза /на 08.11.2019 г. и на 19.11.2019 г./, като всички интервенции са извършени под обща анестезия. Приел е, че уврежданията са създали реална опасност за живота на пострадалия и без своевременната медицинска помощ фаталният изход е бил неизбежен, доколкото изливът на кръв в гръдната кухина представлява разстройство на здравето, временно опасно за живота, а счупването на ребра води до трайно затрудняване движенето на снагата. В първите няколко месеца след инцидента претърпените от ищеца болки и страдания са били със значителен обем и интензитет, като към момента е възстановен от травмите и според вещото лице няма причини да изпитва болки и страдания, свързани с травмите от ПТП, с изключение на болките в лявата гръдна половина при дълбоко дишане, които са във връзка със счупванията на трите ребра и могат да се проявяват при физическо натоварване и смяна на климатичните условия. Констатирано е, че макар слезката да не е жизнено важен орган, отстраняването й води до по-голяма податливост на инфекции, като загубата й се оценява на 30% намалена работоспособност.

По отношение на психичното здраве на ищеца въззивният съд е обсъдил заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза и свидетелските показания, и е установил, че ищецът страда от посттравматично стресово разстройство. Преживял е травматична криза с характерните емоционални преживявания и обичайното преминаване през отделните фази на преработка на психотравмата. Негативните преживявания са породили тревожност, безпокойство, несигурност, като към момента се страхува да шофира, както и да се вози на автомобил, избягва социални контакти. Установен е траен значим спад в цялостното социално функциониране, социална и трудова дезадаптация, въпреки съхранената способност за комуникативност, концентрация, рефлексия и познавателни процеси. Вещите лица са посочили, че към датата на обследването негативните преживявания на ищеца са намалили своята интензивност, но все още са налице психиатрични симптоми, въпреки продължаващата медикаментозна терапия, осъществените психотерапевтични сесии и посещения на възстановителни процедури.

Съдебният състав е констатирал, че след изписването на ищеца от болницата за него се е грижела съпругата му, която му помагала да се храни, придвижва до тоалетната и да поддържа лична хигиена. Преди инцидента ищецът работел като пожарникар, но след като се върнал на работа бил назначен за диспечър, защото не можел да продължи да работи като огнеборец с оглед установената му с ТЕЛК 30% намалена работоспособност. Преди процесното ПТП ищецът бил контактен и общителен, но след това не искал да се среща с хора, страдал заради това, че не може да изпълнява работата си, страхува се от вируси, поради което се дистанцира от хора.

За да направи извод, че обезщетението за неимуществени вреди е в размер 90 000 лв., съдебният състав е взел предвид вида и степента на получените телесни увреждания – загуба на слезка, счупване на ребра и излив на кръв в коремната кухина, представляващо животозастрашаващо състояние, лечебния период, включващ оперативни интервенции за отстраняване на слезката и за торакоцинтеза – два пъти, продължителността на възстановителния период – около седем месеца, съпътстван с нуждата от чужда помощ за обслужването и личната хигиена, изживяното по време и след произшествието, негативното отражение на случилото му се в психологически и емоционален план, както и факта, че към момента на увреждането ищецът е бил в активна възраст – 59 г., работел като огнеборец, но след инцидента бил назначен на друга длъжност заради констатираната му от ТЕЛК 30% намалена работоспособност. Съдебният състав е съобразил и икономическата конюнктура към датата на деликта – м. октомври 2019 г.

Въззивният съд е приел за основателно инвокираното от ответника в срока за отговор на исковата молба възражение за съпричиняване на увреждането от страна на ищеца, като е приел, че последният е нарушил чл. 25, ал. 1 ЗДвП - преди да предприеме маневра, да се убеди, че няма да създаде опасност за другите участници в движението и да извърши маневрата, като се съобрази с тяхното положение, посока и скорост на движение. Съдебният състав, като се е позовал на заключението на съдебната автотехническа експертиза, е констатирал, че чрез монтираното на кръстовището странично огледало ищецът е имал видимост от 80 м. към [улица], по която се е движел товарният автомобил и е имал техническа възможност да го възприеме като местонахождение и посока на движение, съответно да преустанови навлизането в кръстовището и да го пропусне, предотвратявайки по този начин съприкосновение с него. Въз основа на изложените съображения и като е съпоставил действията на ищеца и делинквента, съдебният състав е определил принос от страна на ищеца в размер 10%.

По отношение на възражението за съпричиняване, изразяващо се в непоставянето на предпазен колан, въззивният съд е приел, че от медицинската документация, както и от заключението на автотехническата експертиза, последното не е доказано по категоричен начин.

Предвид определения принос от 10% от страна на пострадалия съдебният състав е приел, че дължимото обезщетение на ищеца следва да се редуцира до размер 81 000 лв., поради което частично е отменил първоинстанционното решение за сумата от 9 000 лв. /разликата над 81 000 лв. до 90 000 лв./, а в останалите обжалвани части го е потвърдил.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По касационната жалба на ищеца:

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятната му недопустимост е неоснователен. Съобразно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – разгледал е непредявен иск. В посочения смисъл са постановени и множество решения на ВКС. Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена.

Посочените хипотези не са налице, доколкото съдебният състав се е произнесъл по допустим иск, предявен от надлежна страна срещу процесуалнолегитимиран ответник, допустима въззивна жалба, не е бил десезиран, поради което въззивното решение е допустимо. Оплакването на касатора за недопустимост на решението поради произнасяне от въззивния съд по възражение за съпричиняване от страна на ответното дружество, което не е било релевирано в срока за отговор на исковата молба, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Поставеният от касатора първи въпрос по приложението на чл. 52 ЗЗД отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е включен в предмета на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция. По отношение на него обаче не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съгласно указанията, дадени с ППВС 4/23.12.1968 г., ППВС 4/25.05.1961 г., ППВС № 4/23.12.1968 г. и множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, а именно: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките, страданията и емоционалните преживявания, възрастта на пострадалия и други относими обстоятелства. Трябва да се отчете дали болките и страданията продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, какви са прогнозите за пълно възстановяване на пострадалия, да се съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от увреждането.

В случая въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС, като подробно е обсъдил всички събрани доказателства, относими към критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на касатора неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 31.10.2019 г. ПТП, отчел е вида и тежестта на причинените телесни увреждания, имащи характеристика на тежка и две средни телесни повреди, степента, интензитета и продължителността на болките и страданията на ищеца, емоционалното му състояние, продължителността на лечебния и възстановителния период, възрастта на пострадалия към момента на увреждането – 59 г., както и икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането – 2019 г. Различният изход на споровете по посочените от касатора дела се дължи на различни доказателства и различна фактическа обстановка, установена за всеки отделен случай.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория правен въпрос е неоснователен, тъй като не е осъществена предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнителна предпоставка. Въззивният съд се е съобразил с константната практика на ВКС, включително с цитираното от касатора решение № 63/08.07.2019 г. по т. д. № 2013/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., в което е прието, че при прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД редукцията на обезщетението се прилага към размер, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му поради допринасяне от страна на пострадалия за настъпването на вредата, а не към претендирания с исковата молба размер. Въззивният съд е посочил какъв е справедливият размер на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди – 90 000 лв., като е изложил собствени мотиви относно критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД, съобразил е всички правнорелевантни обстоятелства и едва след определянето му го е редуцирал с приетия принос от страна на пострадалия в размер 10 %, поради което е направил извод, че искът е основателен за сумата 81 000 лв.

По третия правен въпрос също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно дадените в т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. разяснения обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В посоченото Постановление на Пленума на ВС, както и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 109/13.01.2021 г. по т. д. № 2410/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 60129/28.01.2022 г. по т. д. № 1992/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др./ е прието, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

В случая въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил всички относими към възражението за съпричиняване обстоятелства. Съобразил е събраните по делото доказателства относно механизма на процесното ПТП и е установил, че основната причина за настъпването на ПТП са действията на делинквента, а приносът на пострадалия се състои единствено в това, че доколкото е имал техническа възможност да възприеме товарния автомобил като местонахождение и посока на движение, е можел да преустанови навлизането си в кръстовището и да го пропусне, предотвратявайки по този начин настъпването на процесното ПТП.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по четвъртия процесуалноправен въпрос, тъй като не е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнителна предпоставка. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 41/26.04.2017 г. по т. д. № 3133/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 98/29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др., за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно въведен в предмета на спора от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан при условията на пълно и главно доказване от позоваващата се на съпричиняването страна в процеса. Разяснено е, че ако застрахователят не е могъл да узнае за обстоятелствата относно приноса на пострадалия преди изтичане на срока за отговор на исковата молба, те могат да бъдат наведени в първоинстанционното производство и след изтичането на този срок, тъй като съгласно чл. 147, т. 1 ГПК до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно. След като възражението за принос на пострадалия по чл. 51, ал. 2 ЗЗД може да се основава само на конкретни факти, страната не може да го направи преди да е могла да узнае за тях. В тази насока е и даденото разяснение в мотивационната част на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което общото правило за преклузия по чл. 133 връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата молба се отнася само за възражения, основани на факти, съществуващи и узнати към този момент.

В случая в срока за отговор по чл. 131 ГПК ответното застрахователно дружество е релевирало възражения за съпричиняване, едно от които е относимо към видимостта на ищеца за създалата се опасност и липсата на съобразяване и действия за предотвратяване на процесното ПТП. В насрещната въззивна жалба ответното застрахователно дружество, позовавайки се на приетата в първоинстанционното производство автотехническа експертиза, е поддържало направеното възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Ответникът не е длъжен да посочи конкретните законови разпоредби, нарушени от ищцовата страна, а същите се определят от съда въз основа на установените факти и събраните доказателства. При тези съображения настоящият състав намира, че възражението за съпричиняване е направено в срок и в съответствие с константната практика на ВКС е разгледано от въззивния съд.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулираните материалноправни и процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По отношение на посочените от касатора правни въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. Не се касае до противоречиво тълкуване на релевантните правни норми, нито до различни възприети правни разбирания, нито до необходимост от отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Велико Търново. С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер 100 евро.

По насрещната касационна жалба на ответника:

Предвид обстоятелството, че касационната жалба на касатора - ищец не се разглежда по същество поради недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част, насрещната касационна жалба на ответното застрахователно дружество не подлежи на разглеждане на основание чл. 287, ал. 4 ГПК.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение