Определение № 50817 от 14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1487/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано e по касационна жалба на Д. В. С. срещу въззивно решение № 11977 /16.09.2020 г. по гр. д. № 5525 /2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 11.06.2019 г. по гр.д. № 7374 /2016 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени исковете на жалбоподателката Д. В. С. срещу Прокуратурата на Република България и срещу Софийски районен съд с правно основание чл.2б, ал.1 и ал.2 ЗОДОВ за солидарно осъждане за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди за нарушаване на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок на наказателно производство.

Ответникът по касационната жалба Софийски районен съд в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ!) не е подал писмен отговор.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в установения срок от страна по делото срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от правна страна следното:

Между Министерство на правосъдието и ищцата е постигнато споразумение по чл.60 е, ал.2 ЗСВ, с което е постигнато съгласие за заплащане на обезщетение за всички вреди, разходи и разноски във връзка с нарушаване на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок на наказателно производство и с което е изрично заявено, че платената сума ги покрива изцяло.

Валидно сключеното споразумение е израз на волята на страните за уреждане на възникналото правоотношение относно обезщетението.Увреденото лице има право да получи обезщетение само за вредите, които са останали неудовлетворени, а това са вредите, които не са били предмет на споразумението.

Неоснователна е тезата на ищцата, че процесното споразумение обезщетява само част вредите.

Съдът е разрешил спорния въпрос дали споразумението се отнася до цялото наказателно дело, като е тълкувал волята на страните по правилото на чл.20 ЗЗД, при което е приел, че споразумението се отнася до всички дела, образувани по едно наказателно производство в досъдебна и съдебна фаза за едно престъпно деяние, по което ищцата е била частен обвинител и граждански ищец. Споразумението обхваща целия период на наказателното производство и всички вреди, търпени от забавеното разглеждане на наказателното производство в двете му фази (досъдебна и съдебна), а не до отделните образувани по чисто организационни причини дела с различни номера. В чл.4 от споразумението е прието изрично, че след изплащане на обезщетението увреденото лице (Д. В. С.) няма да има каквито и да било претенции към МП, ВСС, органите на съдебната власт и Българската държава във връзка с правото на разглеждане и решаване в разумен срок на дознание и образувано н.о.х.д.

Така въззивният съд е приел, че всички вреди в пряка причинна връзка с продължилото извън разумните срокове наказателно преследване са компенсирани от държавата.

И че при изрично изявление, че платената сума покрива изцяло вредите, увреденото лице е обвързано от действието на споразумението и съгласно чл.60 л ЗСВ няма право да търси репариране на същите вреди на същото основание отново по съдебен ред (обезщетение).

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателката извежда въпроси, свързани с доводите му за неправилност - противоречие на изводите на въззивния съд с правния ред на Европейския съюз и по-конкретно със свръхповелителните му принципи:

1. Кога са относими и как са приложими принципите на правото в целостта им – че компенсацията на вредите трябва да отговаря на всеки един от тях, а и на всичките такива (на националното и на европейското право)?

2. Може ли съдът (САС) произнасяйки се по претендираното обезщетение да го прави по ограничителните национални норми и съответстващите им административни процедури, а в същото време /от друга страна нарушавайки основните принципите на правото, в това число на справедливостта?

3. Разглеждайки /обосновавайки/, позовавайки се съдът само на споразумението с административната структура за произнасяне на своето решение, не е ли длъжен да разгледа това договорно споразумение от гледна точка дали притежава фиктивни и неравноправни клаузи, правещи го недействително, а и каква е била действителната воля, както и нарушава ли повелителните норми на закона?

4. В хипотезите на чл.10,ал.3 ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение и изобщо дължи ли разноски?

Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд единственият обуславящ от тези въпроси е за това дали съдът е следвало да тълкува споразумението, за да установи дали е действително и каква е била действителната воля на страните по него. Но този въпрос не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика. Въззивният съд е тълкувал споразумението, за да установи действителната обща воля на страните. Приел е, че то е действително, че валидно обвързва страните и е установил съдържанието му.

Останалите въпроси не са обуславящи, доколкото е прието, че страните са обвързани от валидно споразумение, с което е постигнато съгласие за заплащане на обезщетение за всички вреди, разходи и разноски във връзка с нарушаване на правото за разглеждане и решаване на наказателно производство в разумен срок. Споразумението обхваща целия период на наказателното производство и всички вреди, търпени от забавеното разглеждане на наказателното производство в двете му фази (досъдебна и съдебна).

При такъв извод съдът няма право да определя размер на обезщетението.

Касационната жалбоподателка твърди наличие и на основанието за допускане на касационен контрол по чл.280,ал.2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Жалбоподателката не е изложила аргументи за очевидна неправилност, различни от изложените доводи за неправилност по смисъла на чл.281,т.3 ГПК, които не представляват основания за допускане на касационно обжалване.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него).

В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).

Поради изложеното настоящият състав намира, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от производството касационната жалбоподателка няма право на разноски, а следва да бъде осъдена да заплати на СРС поисканото юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева на основание чл.78, ал.8 ГПК и чл.37, ал.1 ЗПП.

Воден от изложеното съдът