Определение № 1402 от 20.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 171/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на Г. М. Г. и Пеша П. Г. против решение № 268/09.10.2025 г. по в.т.д. № 333/2025 г. на Апелативен съд П., с което е отменено решение № 8/21.03.2025 г. по т.д. № 90/2024 г. на Окръжен съд Кърджали и всеки от касаторите е осъден на основание чл. 59 ЗЗД да заплати сума в размер на 32 500 лв. - цена на поземлен имот с идентификатор № 40909.21.96 по КККР на [населено място], одобрен със заповед № РД-18-66 от 18.10.2016 г. на изп. директор на Агенцията по кадастър и адрес: [населено място], п.к. 6600, “Стопански двор” (наричан за краткост по-долу поземлен имот), която те са получили от продажбата му, или общо 65 000 лв.

В касационната жалба касаторите сочат наличието на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3, като поставят следните въпроси:

1. “За задължението на въззивната инстанция да действа като инстанция по същество, като прави собствена преценка на събраните по делото доказателства и съответно да постанови безпротиворечиви мотиви”.

2. “Правилно ли е обосновал извода въззивният съд, че е изпълнен фактическият състав на чл. 59 ЗЗД?“

3. “Отговаря ли на изискванията на чл. 59 ЗЗД и извършил ли е съдът съдебния контрол в съответствие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и с постоянната практика на ВКС?”

Касаторите твърдят, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с ППВС № 1 от 1979 г., както и с практика на ВКС, обективирана в решение № 251/2017 г. по т.д. № 1023/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 135/2017 г. по т.д. № 512/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 398/2014 г. по гр.д. № 1933/13 г. на ВКС, IV г о.

Релевират и оплакване за очевидна неправилност, без да се посочват допълнителни аргументи.

При изложените оплаквания и съображения касаторите молят за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и изцяло отменено с присъждане на разноски в полза на жалбоподателите.

Ответникът по касация ЕТ “С. - С. Г.” /н./, действащ чрез синдика, моли да не бъде допускано касационно обжалване поради липса на основания за това - бланкетно заявени основания, неотносимост на посочената от жалбоподателите съдебна практика на ВКС. Алтернативно, моли въззивното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно постановено, тъй като процесният поземлен имот е бил собственост на ЕТ “С. - С. Г.”, като впоследствие С. Г. е дарил имота на Г. М. Г. и Пеша П. Г., които, от своя страна, са го продали на трето дружество за 65 000 лв. и всеки един от тях се е обогатил със сумата 32 500 лв. Дарението е било прогласено за относително недействително по отношение на касационните жалбоподатели с уважаването на отменителен иск, но продажбата е действителна, тъй като дружеството приобретател се явява трето добросъвестно лице. Доколкото Г. М. Г. и Пеша П. Г. са се обогатили от продажбата на чужд имот, собствеността върху който за тях е отпаднала с обратно действие с влизане в сила на решението за прогласяване на дарението за относително недействително, то те дължат връщането на цената от продажбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалват акта страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по претенция на ЕТ “С. - С. Г.” - в несъстоятелност, представляван от синдик, за осъждане на ответниците Г. М. Г. и Пеша П. Г. да заплатят сума от по 32 500 лв. за всеки ответник, с която същите неоснователно са се обогатили от продажбата на поземлен имот, дарен им от ищеца, като след продажбата съдът е прогласил за недействително извършеното дарение. Тъй като имотът не може да бъде върнат в масата на несъстоятелността се претендира неговата равностойност ведно със законната лихва.

Апелативният съд, сезиран с въззивна жалба от ЕТ “С. - С. Г.” - в несъстоятелност, е отграничил като безспорно и установено, че: с нотариален акт за дарение процесният недвижим имот е бил дарен от С. Г. на Г. М. Г. и Пеша П. Г.; надарените са продали впоследствие същия поземлен имот на дружество за сумата от 65 000 лв., която е била преведена преди сключването на сделката в сметката на двамата прехвърлители; с решение № 22004/17.01.2022 г. по т.д. № 12/2021 г. на Окръжен съд Кърджали на основание чл. 647, ал. 1, т. 1 ТЗ е обявена за недействителна сделката по извършеното дарение; със същото решение № 22004/17.01.2022 г. по т.д. № 12/2021 г. на Окръжен съд Кърджали е отхвърлен като неоснователен искът за връщане в масата на несъстоятелността на продадения поземлен имот.

Апелативният съд, без да събира нови доказателства и съобразно чл. 269 ГПК, е приел, че поради невъзможността процесният недвижим имот да бъде върнат обратно в масата на несъстоятелността съгласно чл. 647, ал. 3 ТЗ прехвърлителите по продажбата дължат цената, с която неоснователно са се обогатили - 65 000 лв. Тяхното право на собственост е отпаднало с обратна сила със стабилизиране на съдебното решение, с което е била прогласена относителната недействителност на договора за дарение в полза на Г. М. Г. и Пеша П. Г.. Апелативен съд П. е отменил отхвърлителното решение на Окръжен съд Кърджали и е уважил предявените срещу Г. М. Г. и Пеша П. Г. осъдителни искове в размер на всеки от тях 32 500 лв., ведно със законната лихва.

Не са налице твърдените от касаторите основания за достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт. Първо, изследва се дали е налице общото основание за селектиране на касационните жалби, а именно произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното делото. Този въпрос винаги е конкретен, включва се в предмета на спора и обуславя решаващата воля на съда, обективирана в съдебния акт, т.е. от значение за изхода по конкретното дело. След това се изследва дали е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК.

Първият въпрос, посочен в касационната жалба, е процесуалноправен и е относим към задълженията на съда при разглеждане и решаване на спора по делото, т.е. налице е общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Принципен отговор на въпроса директно произтича от разпоредбата на чл. 12 и 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и правилата за доказване. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Въззивното производство е производство по същество на спора и съдът дължи да обсъди възраженията и доводите на страните, да прецени относимите доказателства и изгради логически свързани фактически изводи, въз основа на които да изведе и правни съображения – така решение № 681/16.11.2024 г. по гр. д. № 4556/2023 г., IV гр. отд. на ВКС. Съдът е длъжен да прецени всяко допустимо и относимо доказателствено средство поотделно и в тяхната взаимна съвкупност, като по вътрешно убеждение изясни спорните по делото факти и изложи своите съображения. Ако не го стори, нарушавайки чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, той нарушава принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 ГПК - решение № 450 от 08.07.2024 г. по гр. д. № 2767 / 2023 г., III гр. отд. на ВКС.

В разглеждания случай апелативният съд не е допускал и събирал нови доказателства, като такива не са и искани от страните. След обсъждане на събраните пред първата инстанция доказателства съдът е формирал собствени правни изводи, като е приел, че, доколкото дарението е обявено за относително недействително между страните, а последвалата го продажба е действителна и имотът не може да бъде върнат в масата на несъстоятелността, то продавачите на имота дължат връщане на цената в масата на несъстоятелността на основание чл. 59 ЗЗД.

Оплакванията на касаторите за допуснати нарушения са общи, без да се конкретизира кои техни доводи са останали необсъдени от въззивния състав. При тези данни по така формулираното питане не се обосновава наличие на визираната от страните допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. При наличие на обилна съдебна практика на ВКС по приложение на сочените по-горе процесуални норми не е налице допълнителната предпоставка по т. 3 за допускане на касационен контрол по формулирания правен въпрос.

Вторият и третият въпрос, които са посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и следва да бъдат разгледани заедно, се отнасят до тълкуването на чл. 59 ЗЗД. Поставените от касаторите въпроси се отнасят по същество до преценката за неоснователност на обогатяването, която въззивният съд е извършил. Въпросите не носят характеристиката правни, доколкото целят получаването на отговор относно правилността на въззивното решение, а не изясняването на общовалиден материалноправен или процесуалноправен проблем, стоящ вън от конкретния казус, а именно налице ли е неоснователно обогатяване на прехвърлителите по конкретната сделка, която не може да бъде обявена за относително недействителна поради възмездно придобиване от добросъвестно трето лице.

Единствено за пълнота на изложението настоящият състав на съда припомня даденото с решение № 93 от 10.07.2014 г. по т.д. № 2907/2013 г. на II т.о. и решение № 104/09.09.2019 г. по т.д. № 1954/2018 г. на ВКС, II т.о. разяснение, че даденото по сделка, която е призната за относително недействителна спрямо кредиторите, подлежи на връщане, а ако третото лице е отчуждило полученото от длъжника, то се дължи равностойността на полученото съгласно чл. 57 ЗЗД. Легитимиран титуляр на вземането е обеднилият се, като искът се предявява от синдика на основание чл. 658, т. 7 ТЗ. Основанието за уважаване на исковете за връщане на даденото по обявената за недействителна сделка е разместване на престации между страните във връзка с тази сделка и настъпилото неоснователно обогатяване - решение № 234/30.01.2019 г. по т.д. № 711/2018 г. на ВКС, I т.о. и решение № 11 от 22.06.2021 г. по дело 977/2020 г. на ВКС, II гр.о. Съобразно изложеното, освен липсата на общата предпоставка, не се установява посочените въпроси да са разрешени от въззивния съд в противоречие в цитираната по-горе безпротиворечива практика на ВКС, което априори изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Основанието за директна селекция по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е само формално посочено от касаторите. Липсва обосновка на този порок с посочване на негови конкретни проявни форми. За касационната инстанция липсва задължение служебно да извежда наличието на тази квалифицирана форма на неправилност, а това е в задължение на касационния жалбоподател. В противен случай съдът тежко би нарушил принципа на диспозитивното начало, регламентиран от чл. 6, ал. 2 ГПК.

При липса на релевираните от касаторите основания за достъп до касационен контрол, такъв следва да бъде отказан.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС,