Определение № 101 от 22.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2374/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника А. Б. Ц. – ЧСИ, чрез адв. М. С. срещу решение №2669/02.12.2019 г. по гр.дело № 1223/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 4754/22.10.2018 г. по гр.дело № 304/2017 г. на Благоевградския окръжен съд в отхвърлената част на иска с правно основание чл.441 ГПК, вр.чл.74,ал.1 ЗЧСИ, и чл.45 ЗЗД, предявен от С. С. С., чрез настойника А. Л. Б. срещу А. Б. Ц., действащ като ЧСИ за заплащане на сумата 123 463.88 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 20.12.2014 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е осъден С. С. С. да заплати на А. Б. Ц. съдебни разноски над сумата 153.02 лв. до присъдения размер от 4850 лв. и вместо отменената част е осъден А. Б. Ц., действащ като ЧСИ да заплати на С. С. С. по иска с правно основание чл.441,ал.1 ГПК, вр.чл.74,ал.1 ЗЧСИ, и чл.45 ЗЗД сумата 123 463.88 лв., обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 20.12.2014 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е недопустимо, поради липса на правен интерес, съответно е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по поставените въпроси в изложението, да се обезсили въззивното решение, като недопустимо или да се отмени и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск се отхвърли изцяло. В изложението са поставени правните въпроси: 1. Допустимо ли е изключение от забраната за произнасяне PLUS PETITUM и от принципа на диспозитивното начало въззивният съд, без да се позовава на изрични норми, установени в публичен интерес за защита на определени лица, да допълни и въведе като предмет на делото основания извън посочени в жалбата по чл.269, пр.2 ГПК? Допустимо ли е липсващото в исковата молба и в жалбата твърдение на съда да залегне едва в мотивите на въззивното решение? Нарушават ли се правата на ответника и лишен ли е той от възможност да оспорва не повдигнат в исковата молба и жалбата горепосочено твърдение/относно знанието на ищеца за авторството на деликта/? Допустимо ли е с аргумент уязвимостта на длъжника въззивният съд да вменява на ответника задължения за спиране изпълнение на съдебен акт/изпълнителен лист/ и за назначаване на особен представител, без към датата на събитията да е налично законово изискване/изменението на ГПК е от 2017 г./? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. 2. Представлява ли производството за реализиране отговорността на съдебния изпълнител за вреди по чл.441 ГПК, /вр.чл.45 ЗЗД/ паралелен процесуален ред на този, установен в чл.245, ал.3 ГПК чрез издаване на обратен изпълнителен лист срещу първоначалния взискател/кондикционно вземане/? Допустим и основателен ли е иск по чл.441 ГПК при непредявена поради бездействие на взискателя претенция по кондикционното вземане по чл.245, ал.3 ГПК или изчерпването на процедурата по издадения обратен изпълнителен иск с неуспех за събиране на дълга е conditio sine qua non за водене на иска по чл.441 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС. 3. Дали когато няколко установени лица са извършили дейности по твърдения деликт и ищецът се колебае срещу кого да насочи претенцията си е налице основание по чл.114, ал.3 ЗЗД, осуетяващо началото на погасителната давност, или пред пострадалия е налице възможност за евентуално субективно съединяване на искове или солидарна отговорност по чл.53 ЗЗД, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 4. Какъв е обема и характера на дължимата от настойника „грижа на добър стопанин” и длъжни ли са органът по настойничеството и настойникът да направят незабавно опис на имуществото и да се запознаят със състоянието и движението по банковите сметки на запретения, или тези действия като срокове и обем са поставени на свободното им усмотрение и собствена представа за „грижа за добър стопанин”? Влиза ли в грижата на добър стопанин, дължима от настойника и изискването към останалите участници в гражданския оборот: „длъжен е бил да знае и е могъл да знае”, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 5. Може ли съдът да се мотивира с благоприятстващо страната собствено твърдение за неосведоменост, без да го съобрази със законовите задължения на страната/длъжен и е бил и е можел да узнае/ и останалите доказателства по делото, 6. Дали ЧСИ е в кръга на лицата, заинтересовани да заведат иска по чл.336,ал.1,пр.последно ГПК срещу длъжник или взискател в случай, че бъде осведомен за душевно заболяване на последните? 7. Длъжен ли е ЧСИ да спре изпълнителното дело по чл.432, ал.1,т.3 ГПК без да е налице разпореждане на съд по реда на чл.229,ал.1,т.3 ГПК? Пети, шести и седми въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа се и очевидна неправилност на решението. Срещу въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в отхвърлената част на предявения иск по чл.441, ГПК, вр.чл.74,ал.1 ЗЧСИ и чл.45 ЗЗД и вместо отменената част предявеният иск е уважен за сумата 123463.88 лв., ведно със законната лихва, считано от 20.12.2014 г. до окончателното изплащане е подадена касационна жалба от третото лице помагач на страната на ответника „Застрахователно и акционерно дружество „Армеец” АД, чрез юрисконсулт Б. Д.. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо това да се отхвърли предявения иск изцяло. В изложението са поставени въпросите: 1. Кой е началният момент на течение на общия давностен срок по чл.110 ЗЗД във връзка с чл.114,ал.3 ЗЗД при незаконосъобразни действия на съдебен изпълнител по налагане и реализиране на изпълнителен запор по банкови сметки на длъжника – моментът на узнаване от страна на длъжника чрез съответната кредитна институция за изпълнения запор от индивидуализиран ЧСИ по конкретно изпълнително дело или моментът, в който длъжникът се е запознал със съответното изпълнително дело, приложените документи по което индицират незаконосъобразност на действията на ЧСИ, решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС, 2. Длъжен ли е съдът да обсъди и разгледа обективираните в исковата молба изявления, представляващи признание на неизгодни за ищеца факти, 3. Следва ли съдът да кредитира обективирани в исковата молба изявления за изгодни факти, квалифицирайки ги като признание, решени в противоречие с практиката на ВКС. Втори и трети въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 4. При предявен деликтен иск срещу ЧСИ по чл.74, ал.1 ЗЧСИ следва ли съдът да приеме за установено наличието на причинна връзка, като елемент на фактическия състав на отговорността, между незаконосъобразните действия на ЧСИ и вредите, когато и без тези действия увреждането би настъпило? 5. При изследването на причинната връзка при деликтен иск, следва ли съдът да съобрази другите установени от него каузални фактори, представляващи conditio sine qua non, но релевантни към отговорността на деликвент, различен от ответника по делото при положение, че тяхното отчитане логически изключва наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между действията/бездействията на ответника по делото и настъпилите вреди? Четвърти и пети въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ищецът С. С. С., чрез адв. А. Б. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси от ответника и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от жалбите е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.441 ГПК, вр. чл. 74, ал.1 ЗЧСИ и чл.45 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че процесното изпълнително производство по изп.дело № 455/2010 г. по описа на ЧСИ А. Ц. е образувано законосъобразно въз основа на подадена молба от взискателя И. И. П. и представен от нея изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 9235/2010 г. по описа на РС-гр. Бургас по реда на чл. 417, т. 9 ГПК. Приел е също, че с молбата за образуване на изпълнително производство срещу длъжника С. С. на основание чл. 426, ал. 2 ГПК взискателят е посочил изпълнителните способи – налагане на изпълнителен запор върху паричните вземания на длъжника, възникнали от договори за банков влог с описаните в молбата търговски банки и техни клонове в Република България (т. нар. запор върху банкови сметки). Прието е, че съдебният изпълнител е длъжен към Поканата за доброволно изпълнение да връчи на длъжника препис от изпълнителното основание, въз основа на което е издаден изпълнителният титул – Заповед за незабавно изпълнение № 5926/11.11.2010 г. по ч. гр. д. № 9235/2010 г. по описа на РС-гр. Бургас (арг. чл. 428, ал. 2, изр. 3 ГПК), и поради това той е бил наясно, че процесният изпълнителен лист е издаден въз основа на менителничен ефект – запис на заповед от 24.03.2008 г. Изведен е извод, че той е знаел или е бил длъжен да знае, че при подаване в уредения в чл. 414, ал. 2 ГПК решителен срок възражение срещу Заповедта за незабавно изпълнение принудителното изпълнение се спира ex lege (по силата на закона) до влизане в сила на този съдебен акт или до обезсилването на изпълнителния титул (Заповедта за незабавно изпълнение) – арг. чл. 420, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 417, т. 9 ГПК и чл. 416 ГПК, респ. чл. 415, ал. 2 ГПК (в релевантната редакция). Посочил е, че в случай, че не бъде подаден положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване на удостовереното в Заповедта за незабавно изпълнение вземане, този изпълнителен титул и изпълнителният лист подлежат на обезсилване /чл. 415, ал. 2 ГПК/, респ. образуваното, но спряно по силата на закона изпълнително производство се прекратява – арг. чл. 433, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК. Прието е, че на 15.11.2010 г. ответникът Ц. като съдебен изпълнител по процесното изпълнително производство е адресирал на основание чл. 428, ал. 1 ГПК до ищеца Покана за доброволно изпълнение за удовлетворяване на удостоверените в изпълнителния лист изпълняеми права, с изясняване на обстоятелството, че ако не последва доброволно изпълнение в 2-седмичен срок от получаване на тази покана, съдебният изпълнител „ще пристъпи към принудително изпълнение по ГПК”, както предписва правната норма, уредена в чл. 428, ал. 2, изр. 1 ГПК. С оглед на това е формиран извод, че предпоставка за надлежно предприемане и извършване на законосъобразни процесуални действия по принудителното изпълнение представлява надлежното връчване на ПДИ на длъжника и лисата на изпълнение в 2-седмичния срок за доброволно удовлетворяване на изпълняемото право. Съдът е приел, че връчването на тази ПДИ ответникът е възложил на ЧСИ Т. К. с рег. № 708, с район на действие съдебния район на ОС-гр. Бургас - по постоянен адрес на длъжника – в [населено място], който в Разписката за връчване от 16.11.2010 г. е удостоверил, че е връчил ПДИ на длъжника по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК – чрез залепване на Уведомление от призовкаря при този ЧСИ, тъй като на адреса не било открито лице, на което да бъде връчена призовката. Посочил е, че в образеца на тази Разписка е указано на връчителя, че следва да удостовери следните правнорелевантни факти: 1) дали адресатът на книжата пребивава на адреса; 2) по кое време адресатът може да бъде открит на адреса и кога е търсен – дата, час; 3) дали адресатът е грамотен и 4) дали Уведомлението е пуснато в пощенската кутия, че връчителят не е удостоверил тези правнорелевантни факти. Според въззивния съд в чл. 43 ЗЧСИ е предвидена възможност на ЧСИ лично или чрез негов служител да връчва призовки, съобщения и книжа при условията и по реда на чл. 37-58 ГПК, вкл. и чрез залепване на Уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, че за да е редовно това връчване, трябва надлежно да са извършени всички законоустановени процесуални действия. Позовал се е на чл. 47, ал. 1 ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 43 ЗЧСИ, според който ако длъжникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия. Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея. Приел е, че в уведомлението следва да се посочи, че книжата са оставени в канцеларията на съответния съдебен изпълнител, както и че те могат да бъдат получени там в двуседмичен срок от залепването на уведомлението. Прието е, че в уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК, връчителят не е удостоверил нито деня и часа на посещението, нито дали адресатът е имал прилежаща към жилището пощенска кутия, респ. че е поставил Уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК в нея, нито в това Уведомление се съдържат указания къде и в какъв срок адресатът на книжата може да ги получи. Изведен е извод, че съдебният изпълнител е бил длъжен да не предприема изпълнителни действия, вкл. и да разпределя събрани суми по наложените при изпращането на ПДИ запори по банкови сметки на длъжника – до момента, докато не бъде надлежно осъществена процедурата по редовното връчване на ПДИ. Приел е, че съгласно чл. 428, ал. 2 ГПК следва да се пристъпи към принудително изпълнение, само след като изпълняемото право не бъде доброволно удовлетворено в 2-седмичния срок след връчване на ПДИ, че всички наложени до този момент запори и възбрани притежават единствено обезпечително действие. Според съда дори и да се приеме, че процесната ПДИ е връчена редовно на длъжника съдебният изпълнител е могъл да извърша действия по принудителното изпълнение едва след изтичане на сроковете по чл. 47, ал. 2 ГПК (2-седмичен от залепването на Уведомлението за снабдяване с адресираните да длъжника книжа) и по чл. 428, ал. 1 ГПК (2-седмичен за доброволното изпълнение), т.е. едва след 14.12.2010 г. Приел е, че извършените плащания на взискателя преди тази дата (на 02.12.2010 г.) е било незаконосъобразно. Приел е също, че връчването на ПДИ не е било надлежно, поради което не е следвало да се извършват действия по принудителното изпълнение – арг. чл. 428, ал. 2 ГПК. Прието е, че изпълнителният процес представлява по своята правна същност динамичен фактически състав, при който всяко процесуално действие едновременно приключва един етап от производството и дава начало на друг негов стадий, чиято цел е крайният правомерен резултат – доброволно или принудително удовлетворяване на действително, а не мнимо изпълняемо право. С оглед на това е изведен извод, че при нередовна връчена ПДИ всички последващи действия по принудителното изпълнение се явяват незаконосъобразни – до момента, до който ПДИ не бъде връчена надлежно на длъжника. Според съда тъй като процесното изпълнително производство е било спряно на основание чл. 420, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 417, т. 9 ГПК, а впоследствие прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, извършените от ответника незаконосъобразни изпълнителни действия не са могли да бъдат заздравени (санирани), като те се явяват в непосредствена и пряка причинно-следствена връзка с вредоносния резултат – удовлетворяване на мнимо изпълняемо право в полза на мним кредитор. Прието е, че в противоречие с разпоредбата на чл. 458 ГПК, във вр. с чл. 191 ДОПК ответникът не е изпратил до НАП съобщение за образуваното срещу ищеца принудително изпълнително производство, за да може държавата да заяви като присъединен по право (не по нейна молба) взискател своите публични вземания срещу длъжника. Прието е, че това противоправно действие не се оказва само по себе си в причинно-следствена връзка с причиняване на релевантния вредоносен резултат, тъй като макар и по-късно /в отговор на съобщение от ЧСИ Я. Б. от 05.01.2011 г., на което повторно е било преразпределено процесното изп. дело, до НАП/ – на 28.01.2011 г., е установено, че държавата не притежава срещу длъжника по изп. дело публични вземания. Направен е извод, че не е било необходимо да бъде извършвано разпределение на събраната сума по реда на чл. 460 ГПК, което обективно би забавило превеждането на събраните суми на мнимия взискател до спирането на изпълнителното производство на основание чл. 420, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 417, т. 9 ГПК. Съдът е приел, че ЧСИ А. Ц. е узнал още на 17.11.2010 г., че са налице достоверни данни за поставянето на длъжника по изпълнението под запрещение, тъй като той страда от психично заболяване, което не му позволява да разбира значението и свойството на извършеното (интелектуалния момент при формиране на правновалидна воля) и да ръководи постъпките си (волевия момент при изразяване на правновалидна воля). Посочил е, че в отговор на запорното съобщение по чл. 508, ал. 1 ГПК, с което се налага запор върху паричните вземания на длъжника, възникнали по трудово правоотношение, неговият работодател – „Лукойл Технолоджи Сървисис България” ЕООД подробно е изяснил на ЧСИ, че С. С. е в продължителен отпуск поради временна неработоспособност с диагноза „Параноидна шизофрения” (душевна болест, установена преди 2008 г.), че е изразено становище, че поради това психиатрично заболяване при издаване на процесния менителничен ефект длъжникът не е могъл да формира и изразява правновалидна воля, като са представени копия от два болнични листа, удостоверяващи тези обстоятелства, че ЧСИ изрично е уведомен, че длъжникът е настанен диспансерно в психиатрична болница в [населено място]. От представения на ЧСИ А. Ц. Болничен лист /№/ от /дата/, издаден от компетентен здравен орган при ОДПЗСС-гр. Бургас е приел за установено правнорелевантното обстоятелство, че на ищеца е разрешен отпуск при временна неработоспособност за периода от 21.10.2010 г. до 05.11.2010 г. (11 дни преди да е залепено Уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК за снабдяване с изпратената ПДИ), при диагноза „Параноидна шизофрения“. Посочено е, че от отговора на работодателя – на 17.11.2010 г. (период, през който според твърденията на самия ЧСИ, но явявайки се необосновани, е текъл срокът за доброволно изпълнение) е установено, че длъжникът не се е завърнал на работа, а е настанен за лечение в психиатричната клиника в [населено място]. Според съда тези документи са били достатъчни да обосноват единствено законосъобразното действие на ЧСИ А. Ц. – да спре изпълнителното производство на основание чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр. чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК до учредяване на настойничество или попечителство на длъжника. Приел е, че съдебният изпълнител като орган на изпълнението, обезпечаващ законосъобразността на развитието на изпълнителното производство в разумен срок, е било заинтересовано лице по смисъла на чл. 336, ал. 1, предл. последно ГПК да предяви иск или да сезира съответната прокуратура, респ. да уведоми взискателя да предяви иск за поставянето на длъжника под запрещение пред съответния местно компетентен съд, за да могат да бъдат охранени субективните права и законните интереси на изключително уязвимата страна в изпълнението, по отношение на чиито имуществени права са предприети принудителни способи за принудително удовлетворяване на значителна по своя размер сума – 193000 лв. главница, която ведно с лихвите и разноските в съдебното производство и по изпълнението би надвишила 200000 лв. Според съда ЧСИ Ал. Ц. не се е нуждаел от допълнителна информация, за да упражни предоставените от държавата правомощия като властнически орган и да спре изпълнителното производство на основание чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр. чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК до учредяване на настойничество или попечителство на длъжника. Прието е, че когато е получил отговор (т. нар. Протокол за призоваване по телефон/факс, съставен на 02.12.2010 г., съставен от служител при ЧСИ ) на своето запитване с писмо с изх. № 7400/26.11.2010 г. (за изясняване на обстоятелството дали е постановено влязло в сила решение на БОС за поставяне на длъжника под запрещение) до ОС-гр. Бургас, че „срещу длъжника С. С. има образувано гр. д. № 1982/2010 г. по описа на ОС-гр. Бургас, че делото е оставено без движение поради невнасяне на такси, че няма влязло в сила решение”, ЧСИ не се е поколебал на същия ден да постанови изплащане на процесните суми на взискателя – по банков и касов ред. Преценени са за необосновани възраженията на процесуалния представител на ответника, изразени в отговора на въззивната жалба, че като ОС-гр. Благоевград е достигнал до правния извод за противоправността на ЧСИ, изразяващо се в бездействие (не е спрял изпълнителното дело до учредяване на настойничество или попечителство), първоинстанционният съд изложил „мотиви, набедяващи ЧСИ Ц.”. Съдът е приел, че ЧСИ Ц. е знаел или е бил длъжен да знае в качеството си на орган на държавна власт, че при подаване в уредения в чл. 414, ал. 2 ГПК решителен срок възражение срещу Заповедта за незабавно изпълнение принудителното изпълнение се спира до влизане в сила на този съдебен акт или до обезсилването на изпълнителния титул (Заповедта за незабавно изпълнение) – арг. чл. 420, ал. 1 ГПК (в релевантната редакция), във вр. с чл. 417, т. 9 ГПК (в релевантната редакция) и чл. 416 ГПК, респ. чл. 415, ал. 2 ГПК (в релевантната редакция). Формиран е извод, че при наложилата се добра професионална практика на съдебните изпълнители той е следвало да отложи плащането на събраните по наложените запори суми на взискателя до установяване на обстоятелството дали е подадено възражение срещу Заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК (в релевантната редакция). Посочил е, че макар и да е бил уведомен както от работодателя (вкл. с представяне и на болнични листове, удостоверяващи психиатрично заболяване на длъжника), така и от ОС-гр. Бургас, че е висящо съдебно производство, образувано по иск за поставяне на длъжника под запрещение, ЧСИ Ц. в нарушение на правните норми, уредени в чл. 47, ал. 1 и ал. 2 ГПК, респ. чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр. чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК, и в кратък срок е постановил събраните суми да бъдат изплатени на взискателя – след удържане на разноските по изпълнението. Прието е, че по този начин той е действал не само в противоречие с нормативно установени, но и с общоприети в практиката на съдебните изпълнители правила. Според съда спирането на съдебното производство по силата на закона – по реда на чл. 420, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 417, т. 9 ГПК, което е прогласено от съда по заповедното производство едва с Определение от 25.05.2011 г., се е оказало безполезно за предотвратяване незаконното разпореждане със събраните до този момент от ЧСИ суми (въз основа на това Определение ЧСИ Я. Б., на когато впоследствие е било преразпределено процесното изпълнително дело, го е спрял на основание чл. 432, т. 2 ГПК, като най-късно след прекратяването му на длъжника са възстановени допълнително недължимо събрани суми общо в размер на 4289,19 лв.). Съдът е извел извод, че чрез своето бездействие ЧСИ Ц. е осъществил противоправно деяние, че първата материална предпоставка, обуславяща неговата имуществена отговорност по реда на чл. 441, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 74 ЗЧСИ, е установена по несъмнен начин от ищеца. Приет е за д оказан и фактът на причиняване на имуществени вреди на длъжника по изпълнението. Прието е за установено от изслушаната ССЕ, че на 02.12.2010 г. на взискателя (с четири отделни платежни нареждания и веднъж касово, „на ръка” – в противоречие на закона: чл. 455, ал. 2 ГПК, предписващ, че изплащането на дължимите на взискателя суми става въз основа на платежни нареждания на съдебния изпълнител; а когато взискателят не е посочил сметка за превод на постъпилите суми, те остават по сметката на съдебния изпълнител до поискване – арг. чл. 455, ал. 3 ГПК; използваният касов начин за плащане на взискателя на сума в голям размер – 21165,98 лв., поставя определени въпроси за всеки средно грамотен човек и юрист) са изплатени от събраните по наложените запори суми общо в размер на 115642,98 лв., като ЧСИ е удържал („прихванал”) сумата от 7820,90 лв. разноски по изпълнението. Според съда поради обстоятелството, че процесното изпълнително производство впоследствие е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК – след обезсилване с влязъл в сила съдебен акт на процесната Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителния лист при предпоставките на чл. 415, ал. 2 ГПК (в релевантната редакция), плащането на сумата от 115642,98 лв. е било извършено на мним кредитор. Приел е, че ЧСИ е удържал незаконно от събраната сума и 7820,90 лв., тъй като изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 433 ГПК, но не поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство – в този случай тези разноски са дължими от мнимия взискател (арг. чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК). Приел е, че и тези суми са излезли от патримониума на длъжника вследствие на противоправното поведение на ЧСИ, който е извършил изпълнителното действие (плащане на събраните от запора суми за удовлетворяване на свое и чуждо мнимо изпълняемо право) при липса на надлежно връчване на ПДИ, респ. при възникнали процесуални предпоставки за спиране на изп. дело на основание чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр. чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК (без да се изчака дори да изтече срокът за възражение срещу Заповедта за незабавно изпълнение, издадена въз основа на менителничен ефект), на ищеца са причинени имуществени вреди в размер на сумата общо от 123463,88 лв. (115642,98 лв. + 7820,90 лв.). Въззивният съд е приел, че причинените на ищеца имуществени вреди под формата на претърпени имуществени загуби са естествена, закономерна, присъща последица (в необходимата причинно-следствена връзка) от противоправното поведение на ЧСИ А. Ц., че ако не е извършвал изпълнителни действия (вкл. изплащане на процесната сума на взискателя преди редовно да бъде връчена ПДИ до длъжника), респ. ги е преустановил при своевременното узнаване на процесуалноправните основания за спиране на изпълнителното производство на основание чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр. чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК, събраните суми по запорите не биха излезли от имуществения комплекс на длъжника (те биха се намирали по сметка на съдебния изпълнител, който в този случай действа като своеобразен техен „пазач” – с аргумент от по-силното основание от чл. 507, ал. 3 ГПК) и биха били върнати на длъжника по изпълнението след прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК. Преценен е за неоснователен доводът на ответника, че, тъй като длъжникът притежава кондикционно вземане срещу мнимия взискател за получената от него сума в размер на 115642,98 лв., нему не са причинени имуществени вреди в този размер, респ. липсва причинно-следствена връзка между противоправното деяние на ЧСИ и причинения вредоносен резултат. Според съда следва да се отличават фактическите състави, които пораждат определени извъндоговорни притезания. В тази насока е приел, че чрез извършване на противоправно деяние би могло да се достигне както до увреждане на определено лице, така и до неоснователно обогатяване на трети правен субект, какъвто е настоящият случай, поради което кредиторът по тези извъндоговорни правоотношения може да удовлетвори своя кредиторов интерес чрез двата способа – чрез предявяване на 1) кондикционен или 2) деликтен иск, но когато удовлетвори този интерес, се погасява второто материално притезание. Посочил е, че в обективното българско право са уредени такива правни способи – напр. чл. 207, ал. 2 КТ („Лицата, които са получили нещо без основание от причинителя на щетата или са се възползвали от увреждането по т. 1 на предходната алинея, дължат солидарно с причинителя на вредата връщане на полученото до размера на обогатяването” и чл. 21, ал. 3 ЗДФИ („Лицата, получили нещо без правно основание или по дарение в резултат от действието на причинителя на вредата, дължат връщането му, като отговарят солидарно с причинителя на вредата”). Изведен е извод, че дори и пострадалият от деликта на ЧСИ да притежава парично вземане на кондикционно основание срещу мнимия взискател, не отпада имуществената отговорност на дееца за причинените от него имуществени вреди на длъжника по изпълнението. Според съда в случай, че заплати дължимото обезщетение за претърпените от ищеца имуществени загуби, за ЧСИ би се породило кондикционно вземане към мнимия взискател, но само до размера на получената сума (в размер на 115642,98 лв.) – при материалоправните предпоставки на субсидиарния кондикционен иск, уреден в чл. 59 ЗЗД (тъй като тези двама субекти не отговарят солидарно, ЧСИ няма право на регрес). Прието е, че презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена в производството по делото чрез обратно, но пълно и главно доказване от ответника. Прието е също, че причинените на ищеца имуществени вреди в размер на сумата от 123463,88 лв. е закономерна, естествена, необходима последица от противоправното поведение на делинквента – ЧСИ А. Ц., че всички елементи на фактическия състав, пораждащ деликтната отговорност на това лице, са осъществени в обективната действителност. Преценено е за неоснователно правопогасителното възражение, че предявеното парично притезание е покрито с погасителна давност и не е годно за принудително удовлетворяване, към която цел е насочен предявеният осъдителен иск. Съдът се е позовал на ППВС № 2/1981 г. и ТР № 5/5.04.2006 г. на ВКС по т. д. № 5/2005 г., ОСГК и ОСТК и е приел, че вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато е неизвестен - от деня на неговото откриване. Посочил е, че разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД определя за начало на погасителната давност откриването на дееца, че от този момент вземането става изискуемо и от този момент длъжникът изпада в забава - чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Приел е, че същественият материалноправен спор по делото представлява обстоятелството към кой момент за ищеца е станало известно, че 1) процесните суми са излезли от сметката на ЧСИ (вкл. и тези, с които са били удържани таксите и разноските по изпълнението) и 2) че именно ЧСИ А. Ц. незаконосъобразно се е разпоредил с тях. Според съда при кумулативното узнаване на тези факти делинквентът ще се счита за „открит” по смисъла на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, от който момент вземането на ищеца става изискуемо и погасителната давност започва да тече. Посочено е, че е ирелевантно обстоятелството кога длъжникът по изпълнителното производство е узнал, че е образувано срещу него изпълнително дело, ако не бъде установено в процеса на доказване, че едновременно с това той е формирал субективни представи, че е настъпил процесният вредоносен резултат и причина за него са именно противоправните деяния (изразяващи се в бездействие) на ответника в настоящото исково производство. Прието е за установено, че след изплащането на процесните суми на мнимия кредитор и извършеното удържане на разноските по производството по искане на взискателя/молба от 02.12.2010 г./ ответникът с постановление от 09.12.2010 г. е изпратил процесното изпълнително дело на ЧСИ И. Б. с район на действие съдебния район на ОС-гр. Бургас. С Постановление от 15.12.2010 г. този съдебен изпълнител го е преобразувал под нов номер. Приел е, че по искане на взискателя (молба от 03.01.2011 г.) ЧСИ И. Б. с постановление от 04.01.2011 г. е изпратил изпълнителното дело на ЧСИ Я. Б. с район на действие съдебния район на ОС-гр. Бургас. С Постановление от 05.01.2011 г. този съдебен изпълнител го е преобразувал под нов номер. Формиран е извод, че процесуални действия по процесното изпълнително производство са извършвали трима съдебни изпълнители, а не само ответникът. Прието е, че за първи път – с молба от 06.04.2011 г., адресирана до ЧСИ Я. Б., процесуален представител на длъжника по изпълнението (упълномощен от договорния му представител А. Б.) е поискал да бъде „конституиран” като пълномощник на длъжника по изпълнителното дело и да му бъде издадено удостоверение, от което да се изясни „дали е връчена Покана за доброволно изпълнение и препис от Заповедта за изпълнение по издадения от РС-Бургас изпълнителен лист”. Посочил е, че в издадените от ЧСИ Я. Б. Удостоверение с изх. № 813/06.04.2011 г. и Удостоверение № 902/18.04.2011 г. единствено е изяснено, че при този ЧСИ е образувано изпълнително дело, с взискател И. И. П. и длъжник С. С. С., като на 16.11.2010 г. на длъжника е връчена ПДИ „при условията на чл. 47 ГПК – залепено Уведомление с изх. № 7052/15.11.2010 г.”. Съдът е приел, че с молба от 10.06.2011 г. процесуалният представител на длъжника е представил пред ЧСИ влязлото в сила на 08.06.2011 г. определение от 25.05.2011 г. по ч. гр. д. № 9235/2010 г. на РС-гр. Бургас, с което е прогласено спирането на изпълнителното производство по силата на закона – арг. чл. 420, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 417, т. 9 ГПК (в релевантната редакция). Формиран е извод, че съдът по заповедното производство е приел, че процесната Покана за доброволно изпълнение не е била връчена редовно. Посочено е, че с молба от 17.06.2012 г. процесуалният представител на длъжника е поискал изпълнителното дело да бъде прекратено, тъй като с влязло в сила определение на РС-гр. Бургас процесната Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК и издадения въз основа на него изпълнителен лист са били обезсилени, като е поискано от съдебния изпълнител да бъде издадено удостоверение, от което да се изяснят следните обстоятелства: какви плащания са извършени от длъжника по изпълнителното дело – главница, такси, лихви и разноски, за да удостовери тези факти пред РС-гр. Бургас по процесното заповедно производство ( тази информация е била необходима за издаване на т. нар. обратен изпълнителен лист срещу взискателя по реда на чл. 422, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 245, ал. 3 ГПК). Приел е, че в Удостоверение с изх. № 2387/18.07.2012 г., издадено от ЧСИ Я. Б., е обективиран единствено фактът, че по процесното изпълнително дело изпълняемото право е в размер на 193000 лв. – главница, 33628,82 лв. – лихва за забава и 5012,76 лв. - неолихвяема сума, като взискател е И. И. П., а длъжник С. С. С.; изплатена е сума на взискателя в размер на 117486,22 лв.; постъпила е сума по сметка на ЧСИ Я. Б. в размер на 4289,91 лв., която не е изплатена на взискателя, тъй като изп. дело е било спряно на основание чл. 432, т. 7 ГПК. Посочено е, че в този официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК не са обективирани нито моментът на извършване на плащането на сумата от 117486,22 лв. на взискателя, нито от чия банкова сметка е наредено това плащане, респ. по нареждане на кой ЧСИ. Въз основа на това Удостоверение пълномощникът на длъжника е поискал с молба от 06.08.2012 г. да бъде върната събраната, но неизплатена на взискателя сума в размер на 4289,91 лв., което е сторено от ЧСИ с Постановление от 07.08.2012 г. и платежно нареждане от същата дата. Прието е, че едва на 09.01.2015 г. процесуалният представител на длъжника е поискал да му бъдат издадени преписи от намиращите се по делото документи – в цялост. С оглед на установените правнорелевантни факти съдът е извел извод извод, че узнаването за изпълнителното дело на 06.04.2011 г. от надлежен процесуален представител на длъжника, не е тъждествено на „откриването на дееца”. В тази насока е съобразено обстоятелството, че процесното изпълнително дело е било образувано при ответника през 2010 г., но впоследствие е било изпращано на още двама съдебни изпълнители, като последният от тях - ЧСИ Я. Б., не е давал подробна информация на представителя на длъжника относно момента на плащането на процесните суми на взискателя и от кой точно ЧСИ е било нареждано плащането на взискателя. Прието е, че погасителната давност представлява по своето правно естество календарен период, през който кредиторът, макар и да не е бил възпрепятстван да упражнява своите субективни материални права, е бездействал. Според съда при обезщетението за причинени вреди от непозволено увреждане това бездействие е релевантно не от момента, в който пострадалият обективно е бил увреден (в конкретния случай от извършените плащания на взискателя – на 02.12.2010 г.), а от откриване на дееца, т.е. от узнаването кое лице виновно и противоправно е причинило деликта. Посочил е, че при неяснота относно авторството на противоправното деяние увреденият кредитор не би могъл да узнае кой правен субект е материално легитимиран правен субект, за да сезира съда с деликтен иск, прекъсвайки давността. Прието е, че процесуалният представител на длъжника е искал да му бъдат издавани по изпълнителното дело удостоверения за определени факти, които да му послужат пред съда по заповедното производство за спиране на изпълнението, респ. за обезсилване на Заповедта за незабавно изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист. Преценен е за обоснован поддържаният във въззивната жалба на ищеца правен довод, че „наличието на изпълнително дело не означава, че парите вече са излезли от сметката на ЧСИ. Според съда при наличието на незабавно уведомяване на ЧСИ, че длъжникът е в психиатрия заради дългогодишно заболяване от шизофрения, никой добросъвестен човек не би предположил, че длъжникът ще бъде увреден, като ЧСИ извърши плащане”, поради което „знанието за образувано изпълнително дело не е еквивалентно на знанието на факта за извършено плащане от ЧСИ към взискателя”. Прието е за установено от признанието на ищеца, обективирано в исковата молба, че най-ранният момент, в който негов надлежен представител е узнал, че именно ответникът е наредил да бъдат изплатени процесните суми на мнимия взискател, е през м. 01.2013 г. Прието е също, че ЧСИ А. Ц. не е установил в процеса на доказване до приключване на съдебното дирене и пред въззивната инстанция твърдения от него положителен факт, че длъжникът е узнал в по-ранен момент, че именно ответникът е причинил установените по настоящото дело имуществени вреди на длъжника. С оглед на това е прието, че давностният срок за предявяване на деликтния иск е започнал да тече през м. 01.2013 г. Приет е за ирелевантен фактът, че договорният представител на длъжника – А. Б. е била назначена на 21.09.2011 г. за негов настойник, а 6-месечнят срок по чл. 115, б. „е” е изтекъл на 21.03.2012 г. Прието е, че най-ранният момент, в който длъжникът е узнал за противоправното действие на ЧСИ А. Ц. и авторството на деянието, е м. 01.2013 г., поради което общата (5-годишната) погасителна давност би изтекла през м. 01.2018 г., но тя е била прекъсната – арг. чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД, с предявяване на деликтния иск на 20.02.2017 г. Формиран е извод, че предявеният осъдителен иск е основателен за сумата от 123463,88 лв. (115642,98 лв. + 7820,90 лв.), съобразно установеното от неоспорената от страните ССЕ и следва да се уважи, съответно е основателно и предявеното акцесорно искане за заплащане на компенсаторно обезщетение, изразяващо се в законната лихва, изтекла за периода от 20.12.2014 г. (ищецът е съобразил правната норма на чл. 111, б. „в”, предл. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 120 ЗЗД) до окончателното й заплащане. При тези съображения е прието, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която предявеният деликтен иск с правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 74 ЗЧСИ е отхвърлен до сумата от 123463,88 лв., ведно със законната лихва от 20.12.2014 г. до окончателното й заплащане, както и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата над 153,02 лв. до присъдения размер от 4850 лв., като в останалата част, в която този деликтен иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 127486,22 лв. (117486,22 лв. + 10000 лв.), следва да бъде потвърдено, По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя А. Ц.: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението в първата му част: представлява ли производството за реализиране отговорността на съдебния изпълнител за вреди по чл.441 ГПК, вр.чл.45 ЗЗД паралелен процесуален ред на този, установен в чл.245, ал.3 ГПК чрез издаване на обратен изпълнителен лист срещу първоначалния взискател/кондикционно вземане/. С решение № 212/27.11.2017 г. по т.дело № 754/2017 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е прието, че предвиденото в чл.441 ГПК исково производство за реализиране отговорността на съдебния изпълнител за вреди не представлява паралелен процесуален ред на този, установен в чл.245,ал.3 ГПК, измежду които „Силмик” ЕООД/длъжника/ да е можело да избира в зависимост от това дали бившият негов взискател разполага или не с имущество на територията на РБългария. Прието е, че аргумент в подкрепа на това разбиране са разпоредбите на гл.58 ГПК относно изпълнение въз основа на регламент /ЕО/ № 1896/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. Посочено е, че на тази плоскост се очертава и обхвата на вредите, за които може да се претендира обезщетение по реда на чл.74,ал.1 от Закона за частните съдебни изпълнители, т.е. онези които са били „неправомерно” причинени при изпълнение дейността на ЧСИ, а именно намиращите се в причинн връзка с осъщественото от последния конкретно действие или бездействие. Според съдебния състав щом като законодателят е уредил облекчено производство по чл.245,ал.3 ГПК за снабдяване на първоначалния длъжник „Силмик” ЕООД с обратен изпълнителен лист срещу бившия му взискател Г.Феррати, чиито заповед за незабавно изпълнение и положителен лист са се оказали обезсиленои в резултат от отхвърлянето на положителния установителен иск на последния, предявен срещу търговеца по реда на чл.422,ал.1 ГПК, евентуалната вреда, която дружеството е могло да претендира за обезщетяване в настоящото производство по чл.441 ГПК е единствено възнаграждението на ЧСИ по чл.26 ТТРЗЧСИ, както и лихвите върху главницата на събраните по принудителен ред от банковите му сметки суми за периода от инкасирането им и до датата на обезсилването на първоначално издадените в полза на Г.Феррати заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Правният въпрос е разрешен в отклонение от тази практика на ВКС. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението, ведно с подвъпросите към същия, както и по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по пети въпрос. Всеки от тях касае правилността на въззивното решение и поради това не представляват правни въпроси. Неустановяване на общото основание е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по 3 и 4 въпроси, както и по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвърти въпрос. Същите не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. С оглед на това съдът преценява, че тези въпроси не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл.280,ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по шести и седми въпроси. Последните касаят приложение разпоредбите на чл.336,ал.1 ГПК, чл.432,ал.1,т.3 ГПК и чл.229,ал.1,т.3 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя”Застрахователно и акционерно дружество”Армеец” АД: Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С ППВС № 1/1985 г. и т.решение № 5/2006 г. по т.дело № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, ако деецът е известен към този момент, а когато е неизвестен от деня на неговото откриване. С решение №308/30.04.2010 г. по гр.дело № 865/2009 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е посочено, че съгласно приетото в ППВС № 2/1981г. и ТР № 5/2005г. ОСГК и ТК на ВКС, вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване. Разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД определя за начало на погасителната давност откриването на дееца. От този момент вземането става изискуемо и от този момент длъжникът изпада в забава - чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с цитираната задължителна практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по втори и пети въпроси от изложението. Въпросите не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. Следователно формулираните въпроси не са правни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос. В подкрепа на доводите за наличие на посоченото основание е цитирано решение № 84/23.05.2018 г. по гр. дело № 3361/2017 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК. Със същото е разрешен различен правен въпрос, а именно: съставлява ли извънсъдебното признание на страната за неизгодни за нея факти годно доказателство и длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на признанието с оглед всички обстоятелства по делото и да изложи конкретни мотиви защо основава или не правните си изводи на него. С оглед на това съдът намира, че цитираната практика на ВКС е неотносима и поради това не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. По същия въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като касае приложение разпоредбите на чл.175 ГПК, които са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. С решение № 264/08.04.2010 г. по гр.дело № 474/2009 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че от значение при установяването на предпоставките, при които частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност следва да се има предвид, че се касае се за специален закон, който изключва приложението на общия. Прието е, че по реда на Закона за частните съдебни изпълнители/ЗЧСИ/ пасивно легитимирани да отговарят са длъжностни лица, които изпълняват дейност по принудително изпълнение на съдебни решения, за действията им при и по повод на тази дейност. Определящ е вида дейност, като частните съдебни изпълнители дължат обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка означава директно въздействие върху правната сфера на увредения и означава, че увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на частния съдебен изпълнител, тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т. е. които са адекватно следствие от увреждането. При искът предявен на основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ отговорността ще е налице когато има неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причиняване при изпълняване на дейността на ЧСИ и причинна връзка. Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие са тази практика на ВКС. По същият въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като въпросът е по приложение разпоредбите на чл.74,ал.1 ЗЧСИ, които са ясни и пълни и по приложението им е установена трайна съдебна практика. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение