Определение № 4186 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2627/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 4042/18.01.2024 година, подадена по пощата на 17.04.2024 година, от П. Ц. В. и втора такава с вх. № 3866/12.04.2024 година, подадена по пощата на 11.04.2024 година, от КОНПИ [населено място], двете срещу определение № 140/19.03.2024 година на Апелативен съд Б., постановено по ч. гр. д. № 66/2024 година. С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Б. частично е отменил и частично е потвърдил първоинстанционното определение № 260 149/06.12.2023 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 1950/2020 година при което КОНПИ [населено място] е осъдена да заплати на П. Ц. В. сумата от 11 000.00 лева, представляващи направени от нея разноски за процесуално представителство в първоинстанционното производство с включен в тях ДДС, като за разликата над този размер до пълния претендиран такъв от 50 993.21 лева с включен в тях ДДС искането е било оставено без уважение. С частната си касационна жалба П. Ц. В. обжалва въззивното определение в частта му, с която искането й за присъждане на разноски за процесуално представителство в първоинстанционното производство е оставено без уважение за разликата над присъдените такива от 11 000.00 лева с включен в тях ДДС до пълния претендиран размер от 50 993.21 лева с включен ДДС. Изложени са твърдения за това, че въззивното определение в тази му част е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в обжалваната му част като бъде постановено друго, с което на В. да бъдат присъдена сумата от още 39 993.21 лева (разликата между присъдените разноски в размер на 11 000.00 лева и пълния претендиран размер от 50 993.21 лева) с включен ДДС представляваща извършени от нея разноски за процесуално представителство в първоинстанционното производство пред Окръжен съд Бургас. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. Ц. В. твърди, че са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Насрещната страна по тази частна касационна жалба КОНПИ [населено място] е подала отговор с вх. № 6611/02.07.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение № 140/19.03.2024 година на Апелативен съд Б., постановено по ч. гр. д. № 66/2024 година в оспорваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а въззивното определение да бъде потвърдено в обжалваната с нея част. П. Ц. В. е била уведомена за обжалваното определение на 10.04.2024 година, а подадената от нея срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 4042/18.01.2024 година, като е подадена по пощата на 17.04.2024 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62 ал. 2 от ГПК, частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. С частната касационна жалба на КОНПИ [населено място] въззивното определение на Апелативен съд Б. се обжалва в частта му, с която Комисията е осъдена да заплати на П. Ц. В. сумата от 11 000.00 лева, представляваща направени от нея разноски за процесуално представителство в първоинстанционното производство пред Окръжен съд Бургас. Изложени са твърдения за това, че въззивното определение в тази му част е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в обжалваната му част като бъде постановено друго, с което искането на П. Ц. В. за присъждане на разноски за първоинстанционното производство да бъде оставено без уважение или евентуално същите да бъдат определени в по-нисък размер от приетия от въззивния съд такъв. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК КОНПИ [населено място] твърди, че на налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. Насрещната страна по тази частна касационна жалба П. Ц. В. е подала отговор с вх. № 6117/20.06.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение № 140/19.03.2024 година на Апелативен съд Б., постановено по ч. гр. д. № 66/2024 година в оспорваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а въззивното определение да бъде потвърдено в обжалваната с нея част. КОНПИ [населено място] е била уведомена за обжалваното определение на 04.04.2024 година, а подадената от нея срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 3866/12.04.2024 година, подадена по пощата на 11.04.2024 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Б. е приел, че производството по делото било образувано пред Окръжен съд Бургас по мотивираното искане на КОНПИ [населено място] против Б. И. А., П. Ц. В. и „Булкомерс–ММ“ ЕООД [населено място] за отнемане на незаконно придобито имущество на стойност 3 223 999.96 лева. Първоначално ответниците по делото били представлявани от адвокат К. К., видно от подадения от него отговор на исковата молба по делото. С доклада по делото първоинстанционният съд бил уважил искането на Комисията и бил допуснал извършването на три експертизи–счетоводна, икономическа и техническа. Адвокат К. бил представлявал ответниците и в открито съдебно заседание на 22.04.2021 година, но не бил присъствал на заседанието, проведено на 17.06.2021 година и на това, проведено на 18.11.2021 година. С молба от 14.12.2021 година като пълномощник на ответниците по делото била встъпила адвокат А. Н. с представено към молбата пълномощно. В молбата било посочено, че адвокат К. К. бил заболял и след болничния му престой го очаквал дълъг възстановителен процес. В молбата било направено искане за отмяна на протоколно определение от 18.11.2021 година в частта, с която първоинстанционният съд бил заличили допуснатите към назначената по делото съдебно–икономическа експертиза въпроси на ответниците. От адвокат Н. били подадени и молби на 16.12.2021 година и на 11.01.2022 година, с които били представени доказателства и било поискано приемането им от съда. В откритото съдебно заседание на 20.01.2022 година ответниците били представлявани от адвокат Н.. С протоколно определение от тази дата първоинстанционният съд бил оставил без уважение направените доказателствени искания, приключил събирането на доказателства и бил обявил делото за решаване. Последвала молба от адвокат К. с искане определението в частта, с която било приключено събирането на доказателства да бъдело отменено поради наличие на необичайни обстоятелства за пропускане на сроковете-пандемия и да бъдели приложени доказателствата, представени от ответниците. По делото била постъпила молба и от тримата ответници от 08.02.2022 година, в която се твърдяло бездействие на адвокат К. К. по повод тяхната защита в производството с искане за отмяна на определението по хода на производството и за възстановяване на срока им за отправяне на доказателствени искания. Към нея били приложени молби, с които адвокатските пълномощия на адвокат К. били оттеглени. Молбата била оставена без движение за представяне на доказателства за причините за пропускането на срока. В изпълнение на разпореждането на съда ответниците били депозирали допълнителна молба от 28.03.2022 година, към която вече били приложени пълномощни за процесуално представителство за адвокат И. Р. и доказателства. С определение № 260 208/23.03.2022 година Окръжен съд Бургас бил отменил своето протоколно определение за приключване на събиране на доказателствата по делото и бил насрочил делото за разглеждане молбата на ответниците за възстановяване на срок за ангажиране на доказателства. С определение № 260 232/03.05.2022 година първоинстанционният съд бил оставил молбата с правно основание чл. 64, ал. 2 от ГПК без уважение. Определението било обезсилено като недопустимо с определение № 384/08.09.2022 година на Апелативен съд Б. по ч. гр. д. № 313/2022 година и делото било върнато на Окръжен съд Бургас за продължаване на съдопроизводствените действия. След връщане на делото в Окръжен съд Бургас, в отговор на разпореждане на съда, с което молбата за възобновяване на срока за представяне на доказателства била оставена без движение, ответниците били депозирали уточнение и били представили доказателства за нейната основателност. Представено било и пълномощно за адвокат Р. да ги представлява по делото. С определение № 260 208/28.03.2022 година молбата с правно основание чл. 64 от ГПК била насрочена за разглеждане в открито съдебно заседание, насрочено на 21.04.2022 година, като с определение № 260 232/03.05.2022 година първоинстанционният съд бил постановил оставянето й без уважение. По делото било представено и пълномощно от адвокат Р. за адвокат М. Е., с което последната била преупълномощена да представлява Б. И. А., П. Ц. В. и „Булкомерс–ММ“ ЕООД [населено място] по делото пред всички инстанции. С молба от 21.12.2022 година Б. А. бил уведомил съда, че оттеглял пълномощията на адвокат Н.. С определение № 260 360/29.12.2022 година първоинстанционният съд бил приел представените от ответниците доказателства, допуснал повторна съдебно–икономическа експертиза по техните искания, направени с отговора на исковата молба, подаден от адвокат К. К., и постановил на основание чл.92а от ГПК ответниците да понесат разноските за следващото съдебно заседание. С определение № 260 005 били приети и доказателствата, приложени към молбата от 28.03.2022 година. В откритото съдебно заседание на 23.02.2023 година ответниците са били представлявани от адвокат Е., която била оспорила заключенията на вече приетите по делото експертизи. Направените от нея искания за допускане на допълнителни оценъчни експертизи на недвижими имоти и леки автомобили били уважени от съда и било постановено извършване на нова съдебно икономическа експертиза. В следващото по делото съдебно заседание на 27.04.2023 година адвокат Е. не била взела участие, но била изпратила молба, в която не възразявала да бъде прието заключението на вещото лице И. З. по оценяването на МПС. Преди насроченото по делото заседание на 02.11.2023 година КОНПИ [населено място] била депозирала молба за частичен отказ от иска–против П. Ц. В. за целия предявен размер от 1 876 479.00 лева и против Б. И. А. до размера от 1 112 520.00 лева. С протоколно определение от 02.11.2023 година на първоинстанционния съд производството по делото било прекратено по отношение на П. Ц. В.. Направено било искане за присъждане на направените от нея разноски. След постановяване на прекратителното определение спрямо нея В. чрез пълномощника си адвокат Е. била депозирала списък на направените от нея разноски за процесуално представителство, към който били приложени фактура от 16.02.2023 година за сумата от 42 494.34 лева и дължимо за нея ДДС и пет вносни бележки за заплащане на описаната там сума в полза на адвокат Р.. КОНПИ [населено място] била оспорила пред съда разноските, като прекомерни, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. С обжалваното определение първоинстанционният съд бил намерил искането за присъждане на разноските за основателно и бил постановил уважаването му изцяло. За да достигнел до този извод, съдът бил посочил, че разноските, направени от П. Ц. В. за процесуално представителство, били за цялото производството, а преждевременното му прекратяване не можело да бъде предвидено от нея. Също така с оглед представените вноски бележки било прието, че претендираната сума за разноски било изцяло заплатена на пълномощника. Възражението на КОНПИ [населено място] за прекомерност на възнаграждението било отхвърлено с довод, че то било под минимума, установен с Наредба № 1/09.07.2004 година. При така установеното въззивният съд съобразявал, че съгласно разпоредбата на чл. 78, ал .4 от ГПК ответникът имал право на разноски и при прекратяване на производството. Представените по делото фактура и вноски бележки потвърждавали действителното заплащане на сумата, посочена в договора за правна помощ. Съгласно чл. 36, ал. 1 от ЗА адвокатът имал право на възнаграждение за своя труд, което съгласно ал. 2 на същата разпоредба се определяло в договор с клиента и размерът му трябвало да бъде справедлив и обоснован. Справедливо било възнаграждение, което съответствало на високите изисквания за упражняване на адвокатската професия по глава Втора от ЗА. Обосновано било възнаграждението, което съответствало на извършената дейност при отчитане на действителната правна и фактическа сложност на делото, многобройността на процесуалните действия, продължителността на процеса и значимостта на защитата за интересите на представлявания. Въззивната съдебна инстанция съобразявала вида и броя на извършените от процесуалния представител на П. Ц. В. адвокат Р. и преупълномощената от нея адвокат Е. процесуални действия, като не обсъждала взаимоотношенията между тях по повод преупълномощаването. При това се приемало, че се претендират разноски за един адвокат. Следвало да бъде отчетено, че адвокат Р. била встъпила в процеса след като вече бил подаден отговор на исковата молба и са били направени доказателствените искания на ответниците, т. е. били са извършени съществените процесуални действия от значение за обема и вида на защитата. Прекратяването на производството поради отказ от иска било последвало, след като КОНПИ [населено място] се била запознала с приетото от ВКС ТР № 4/18.05.2023 година, постановено по тълк. д. № 4/2021 година на ОСГК на ВКС, имащо значение за решението по делото. При тези данни въззивният съд приемал, че възражението за прекомерност на възнаграждението с оглед общия обем на осъщественото процесуално представителство било основателно и възнаграждението следва да бъде намалено до размера на 11 000.00 лева с включено ДДС. В искането си за допускане на касационно обжалване КОНПИ [населено място] е посочило, че съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в определение № 277/14.07.2014 година, постановено по ч. гр. д. № 2432/2014 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., определение № 300/20.04.2012 година, постановено по ч. гр. д. № 245/2012 година, определение № 626/20.08.2012 година, постановено по ч. гр. д. № 275/2010 година и определение № 843/17.11.2014 година, постановено по ч. гр. д. № 6176/2014 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. когато ответникът бил дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска/жалбата били извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, в случая постановяване на TP № 4/18.05.2023 година, постановено по тълк. д. № 4/2021 година на ОСГК на ВКС ищецът имал право на направените разноски. В този случай било допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с паричната за прекратяване на производството и да изследва дали с поведението си ответникът бил дал повод за завеждане па нека, с оглед определяне отговорността за разноските, извършени от страните. При прекратяване на производството по делото, ответникът имал право на разноските, които бил направил в процеса, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК. Когато направения отказ от иска бил предизвикан от факти, настъпили след предявяване на иска, като ищецът след това се бил отказал частично от иска си, отговорността за разноските следвало да се понесе от ответника, т. е. на него не се дължали разноски от ищеца, ако ответникът с поведението си бил станал причина за предявяване на иска. В случая причината за отказа от иска била постановяването на TP № 4/18.05.2023 година по тълк. д. № 4/2021 година на ОСГК на BKC. Така формулираните твърдения сочат на искане за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 11, т. 1 от ГПК, но не могат да обосноват такова. Цитираната от КОНПИ [населено място] съдебна практика е приложима за случаите, когато след предявяването на иска са възникнали нови факти и обстоятелства, които са от значение да спорното право-за неговото възникване, съществуване или прекратяване. Това са факти и обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид от съда при постановяване на решението му съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Затова, когато страната не е могла да ги наведе надлежно в хода на производството, тъй като не са могли да станат известни на страната, въпреки положената от нея дължима се грижа, те била представлявали основания за отмяна на решението по чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК. Както обаче изрично е посочено в т. 1 от ТР № 7/31.07.2017 година, постановено по тълк. д. № 7/2014 година на ОСГТК на ВКС последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, не е основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение. С това решение, в случая TP № 4/18.05.2023 година, постановено по тълк. д. № 4/2021 година на ОСГК на ВКС, се дава тълкуване на закона и се посочва какво трябва да бъде точното му приложение. Самото решение има обратно действие, от момента на влизането на закона в сила, поради което постановено до момента на ТР съдебно решение по конкретен случай може и да е в противоречие с даденото тълкуване. Това обаче само води само до неправилност на решението, но не и до неговата отмяна. Затова когато след влизането в сила на TP № 4/18.05.2023 година, постановено по тълк. д. № 4/2021 година на ОСГК на ВКС, претенцията на КОНПИ [населено място] може да бъде счетена за незаконосъобразна и това да доведе до отхвърлянето на иска, тази незаконосъобразност е съществувала още към момента на предявяването на иска, а не е възникнала след това-от момента на постановяването на ТР. Поради това сочената от КОНПИ [населено място] съдебна практика е неприложима в конкретния случай и не може да обоснове допускането на въззивното определение на Апелативен съд Б. до касационен контрол. Тази фактическа обстановка води до неприложимост и на разпоредбата на чл. 156, ал. 6 от ЗОНПИ, съгласно която когато ответникът по съответния иск представи пред съда доказателства, които е могъл да представи с декларациите по чл. 136 или 137 и не са събрани по независещи от Комисията причини, съдът може да му възложи изцяло или отчасти разноските по делото независимо от изхода на делото. Същата е приложима когато късното представяне на доказателствата е довело до забавяне на производството по делото и на окончателния съдебен акт, което в случая не е налице. Прекратяването на производството по отношение на П. Ц. В. не е във връзка с представянето на доказателствата, а с оглед възможността при даденото с TP № 4/18.05.2023 година, постановено по тълк. д. № 4/2021 година на ОСГК на ВКС тълкуване претенцията на КОНПИ [населено място] да се окаже неоснователна. Освен това КОНПИ [населено място] излага твърдения за противоречие на въззивното определение с ТР № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС, доколкото въззивният съд неправилно бил приел, че претендираните от П. Ц. В. разноски били доказани, като не била отчетена и действащата към момента, в който Комисията считала, че трябва да се определят разноските, редакция на Наредба № 1/09.07.2004 година, а също така и това, че съдът не бил обвързан с установените с нея минимални размери. Според КОНПИ [населено място] при определянето на дължимия се размер на разноските за адвокатско възнаграждение следвало да бъде определен съгласно указанията по ТР № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС, а също така и с оглед решение от 05.12.2006 година по обединени дела С-94/2004 година и С-202/2004 година, решение от 23.11.2017 година по съединени дело С-427/2016 година и С-428/2016 година и решение от 28.07.2016 година по дело С-57/2015 година, трите на Съда на ЕС. Тези твърдения обаче са формулирани като оплаквания за неправилност на въззивното определение на Апелативен съд Б. и като основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и като въпроси, които могат да послужат като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както е посочено в т. 1 от ТР 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Същевременно касационния съд не може да извлече от тези оплаквания конкретни правни въпроси, въз основа на които да бъде допускано касационно обжалване предвид изричната забрана за това в т. 1 от ТР 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. Ц. В. е поискала въззивното определение на Апелативен съд Б. да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това: 1.) следва ли се адвокатски хонорар за един адвокат по чл. 78, ал. i от ГПК на ответник по иск на ЗОНПИ, който е бил представляван от четирима отделни адвоката по делото—в случай на прекратяване на производството по делото, поради отказ от иск на KOHПИ [населено място], но след проведена повече от десет открити съдебни заседания и повече от двадесет закрити съдебни заседания по делото?; 2.) допустимо ли е намаляване на претендиран адвокатски хонорар за един адвокат и под определения от Наредба № 1/09.04.2004 година минимум, предвид факта, че производството не се е развило докрай пред първата инстанция, поради отказ от иска на KOHПИ [населено място], но като се вземат предвид извършените съществени по обем процесуални действия, включващи процесуално представителство пред съда в повече от десет открити съдебни заседания, изготвяне на искания за три самостоятелни съдебни експертизи, както и представяне на доказателства в значителен обем от страна на всички адвокати, представлявали ответника по делото?; 3.) от значение ли е при определяне на размера на адвокатския хонорар за един адвокат—фактът, че по делото отговорът на исковата молба е бил написан от един адвокат, а процесуалното представителство и доказателствените искания са осъществени/формулирани от други адвокати? 4.) представлява ли вреда за страната по делото значителното намаляване по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК на претендирания и ефективно заплатен адвокатски хонорар по делото за един адвокат-с повече от пет пъти, при положение, че страната не претендира като разноски по делото предходно заплатения от нея друг адвокатски хонорар на първоначално упълномощен адвокат, чиито правомощия е оттеглила в хода на делото?; 5.) налице ли е действителна фактическа и правна сложност на делото, в случай че производството по иск на КОНПИ [населено място] по реда на ЗІІКОНПИ (отм.) (сега ЗОНПИ) се е развило в период от четири години, през които освен осъщественото съществено по обем процесуално представителство и защита по делото, е изготвено и искане за отмяна на даден ход по същество по делото—което е у важено от първоинстанционния съд, както и е изготвена частна жалба до апелативната инстанция срещу първоинстанционно определение досежно преклузия на сроковете за представяне на доказателства? и 6.) допустимо ли е фактът на осъществяване на процесуално представителство от повече от един адвокат по делото и разпоредбите на Наредба № 1/09.04.2004 година, към които чл. 78, ал. 5 от ГПК препраща, да попречат на съда при установяване на причинно-следствена връзка между действително уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат по Наредба № 1/09.04.2004 година и действителната фактическа и правна сложност по депото (респективно действително защитимия по делото материален интерес)?. Изложени са твърдения, че по тези шест въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 1001/05.03.2024 година, постановено по т. гр. д. № 553/2024 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 2597/28.05.2024 година, постановено по ч. гр. д. № 1804/2024 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и определение № 1093/08.04.2024 година, то ч. т. д. № 871/2023 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., поради което са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на исканото касационно обжалване, а ако това не бъде прието е направено искане обжалването да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Така поставените от П. Ц. В. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси обаче не обосновават допускането на въззивното определение на Апелативен съд Б. до касационен контрол. Първият от тях не обуславя допускането на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не е приемал, че на страната не се дължат разноски за възнаграждение на един адвокат, при посочените във въпроса условия. Прието е, че такъв се дължи, но спорен е въпросът за размера на това възнаграждение. Във връзка с това така поставения четвърти въпрос не е относим към предмета на спора, който не се отнася до това дали П. Ц. В. е претърпяла вреди и за евентуалното обезщетение на тези вреди.. Наистина намаляването на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК не трябва да уврежда страната, но дали при посочените във въпроса обстоятелства това е така е въпрос свърза с правилността на обжалваното определение и съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 та ОСГТК на ВКС не е въпрос въз основа на който може да се допусне касационно обжалване. Това се отнася и до втория, петия и шестия от въпросите, тъй като с тях се цели да се установи дали е налице значителна и правна сложност на делото, при установените по спора обстоятелства, които са поставени като условия във въпросите. При постановяване на определението си съставът на Апелативен съд Б. не е приемал, че тези обстоятелства са без значение за определянето на фактическата и правна сложност на делото или пък, че не следва да бъдат вземани предвид. Дали обаче въз основа на тях може да бъде направен извод за това каква е действителната фактическа и правна сложност на делото е въпрос по съществото на спора и на правилността на въззивния акт, а по допускането на касационното обжалване. Самият шести въпрос предполага наличието на допуснато от въззивния съд нарушение, наличието на което обаче не може да бъде преценявано в настоящето производство. Що се отнася до третия от въпросите то на адвоката се дължи възнаграждение само с оглед на извършената от него работа, но не и с оглед работата на други процесуални представители по делото-на последните евентуално се дължи отделно възнаграждение за извършената от тях работа. Предвид на това така поставените въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Апелативен съд Б. до касационно обжалване. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 140/19.03.2024 година на Апелативен съд Б., постановено по ч. гр. д. № 66/2024 година, по подадените против него от П. Ц. В.. частна касационна жалба с вх. № 4042/18.01.2024 година от КОНПИ [населено място] частна касационна жалба с вх. № 3866/12.04.2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение