Определение № 768 от 12.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2006/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1925/07.05.2020 г. на Община Перник, представлявана от ст. юрисконсулт К. Л., срещу въззивно решение № 67/26.02.2020 г. по възз. гр. д. № 847/2019 г. по описа на Окръжен съд – Перник. С обжалваното решение, след частична отмяна на решение № 830/06.06.2019 г. по гр. д. № 9219/2018 г. на Районен съд – Перник, общината е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на ищцата С. Т. Х. общо сумата 12 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на инцидент, станал на 28.09.2017 г. в [населено място] – при падане на улицата, поради неравност на тротоара и на асфалта, ищцата получила счупване на подбедрицата на десния крак. Първоинстанционното решение в частта, с която [община] е осъдена да заплати сумата 915.70 лева – обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за лекарства и лечение, е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационния контрол се обосновава с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните (уточнени и обобщени от настоящия състав) въпроси: 1) при наличие на противоречие в събраните писмени и гласни доказателства относно обстоятелствата, при които е настъпил процесният инцидент и състоянието на пътния участък, как следва същите да се преценяват от съда при решаването на въпроса за ангажиране отговорността на общината за вреди; 2) при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно законовия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички относими обстоятелства и доказателствата по делото; 3) за приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при търсене и установяване на увреждания над обичайните. Ответната страна по жалбата – С. Т. Х., представлявана от адв. Б. В., в писмен отговор, изразява становище, че липсват предпоставки за допускане на касационния контрол, а по същество за неоснователност на подадената жалба. Претендира присъждане на разноските за касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че на 28.09.2017 г. ищцата е претърпяла инцидент - вървейки със съпруга си по [улица]в[жк], [населено място] срещу оградата на казино до лаборатория „Св. М.“, поради неизправност на пътя, образувана от неравност на тротоара и асфалта, се подхлъзнала, загубила равновесие и паднала. Изпитала силни болки в десния си крак, не могла да се изправи и била откарана с екип на Ц. в МБАЛ „Р. А.“- [населено място]. Според епикриза изх. № 10180/28.09.2018 г. на Травматологично отделение при МБАЛ, ищцата е диагностицирана с травматологично увреждане - „Полифрагментна фрактура на двете кости, в дистална 1/2, средна 1/3 на тибията и в дисталната част на фибулата с частична репозиция на фрагментите“ (счупване на две места на долен десен крайник). Поставена й е гипсова имобилизация, която до 28.12.2017 г. обхващала целия крак, а след това до 28.02.2018 г. – частта от ходилото до коляното. През месеците февруари и март 2018 г. е провела рехабилитационно лечение за възстановяване и раздвижване в Специализирана болница за продължително лечение и рехабилитация. Съгласно епикриза с изх. № 247 от 04.04.2018 г. счупеният десен крак е с ясно изразени оточност и деформитет и със силно ограничен до липсващ обем на движенията. Обсъждайки в съвкупност събраните по делото доказателства, въззивният съд е счел, че увреждането на ищцата е настъпило в резултат на установено противоправно бездействие на служители на общината по отношение на задълженията им за изграждане, ремонт и поддържане на общинските пътища в изправно състояние, поради което са налице предпоставките по чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника. Посочено е, че тези задължения на общината са регламентирани в нормите на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, вр. § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА и чл. 31 ЗП (Закон за пътищата), съгласно които изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществява от общините, като по силата на чл. 8, ал.3 ЗП общинските пътища са публична общинска собственост, а съгласно § 1, т.1 и т. 2 ДР на ЗП тротоарът е част от пътя (улиците). За неоснователни и недоказани за счетени възраженията на ответната страна, че инцидентът е станал зад оградата на близкото казино, т.е. на място, за което общината няма задължение да го стопанисва и поддържа. В тази връзка са обсъдени и кредитирани свидетелските показания и заключението на съдебно – техническата експертиза, според които процесният участък се намира извън оградата на казиното и не попада в прилежащата площ на обекта. Като е взел предвид тежестта на увреждането (полифрагментна фрактура на две кости на десния крак), вида и продължителността на проведеното лечение; интензитета на претърпените от ищцата болки и страдания (силни за продължително време в началото и след това постепенно отслабващи); физическия и емоционален дискомфорт от обездвижването; неудобствата, зависимостта изцяло от чужда помощ в ежедневието в първите месеци след травмата; възрастта на ищцата (63 г.), остатъчния дефект в походката; и същевременно - пълното зарастване на фрактурите и прогнозата за бъдещо подобряване на състоянието й (според заключението на медицинската експертиза), въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на сумата 12 000 лв. и в този размер е уважил претенцията. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. Въпросите в изложението са правно релевантни, но по същите е налице задължителна и трайно установена практика на ВС и ВКС, с която въззивното решение е съобразено. Наличието на създадена такава практика изключва поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, за което в изложението липсва и аргументация. Първият процесуалноправен въпрос касае задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани доказателства, като при противоречие между тях да обоснове защо кредитира едни доказателства, а други не. В случая, въззивният съд е изпълнил задължението си и в мотивите на решението подробно е обсъдил всички доказателства относно правнорелевантните факти, като е посочил ясно кои факти намира за установени, кои намира за недоказани и защо. Противоречие между свидетелските показания и съдебно- техническата експертиза по въпроса за мястото на настъпване на инцидента, на каквото касаторът се позовава, не е обсъждано от въззивния съд, защото подобно противоречие не е констатирано. Експертизата не е установила процесният участък да е извън урбанизираната територия на [населено място], нито да се намира в прилежаща площ, респ. зад оградата на разположеното в съседство казино. Напротив, установено е, че мястото на падане е в края на асфалтовия тротоар и тротоара с плочки, на ъгъла срещу казиното и че представлява вдлъбнатина (хлътване), където ищцата се е подхлъзнала и паднала. Несъгласието на касатора с приетите за установени факти и правните изводи на въззивната инстанция са доводи за евентуална необоснованост (по смисъла на чл.281, т.3 ГПК) на съдебния акт, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Другите два въпроса в изложението са относими към приложението на чл.52 ЗЗД при формиране на преценката за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. По този проблем, в създадената съдебна практика на ВС и ВКС (ППВС №4/1968 г. и множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК на състави на ВКС) се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането, а съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразено с обществения критерий за справедливост. Многократно в практиката на ВКС е посочвано, че справедливостта не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В тази връзка, решаващият съд е длъжен да съобрази характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, последиците в настоящ и бъдещ план, продължителността и степента на интензитета, възрастта на увредения, обществено и социално положение, обществено-икономическите условия към датата на увреждането и др. Обезщетението за неимуществени вреди трябва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става източник на неоснователно обогатяване, като водещо значение по всеки отделен спор за деликт имат конкретните установени и доказани в процеса факти и обстоятелства. Те са обективните характеристики, на базата на които принципът на справедливостта се прилага и намира израз в присъждане на еквивалентно парично обезщетение. Въззивното решение не е постановено в отклонение на тези правни разрешения. В мотивите на решението са обсъдени достатъчно подробно всички релевантни обстоятелства, имащи значение за размера на дължимото на ищцата обезщетение, с което съдът е изпълнил процесуалните си задължения. С оглед на всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. При този изход на делото, искането на ответната страна по жалбата за присъждане на разноски за настоящото производство е основателно и доказано за сумата 800 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение