Определение № 283 от 11.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 2052/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба (с вх. № 72272 от 6.VІІІ.2020 г.) на М. В. Т. от [населено място], подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от САК против онази част от решение № 1372 на Софийския апелативен съд, ГК, 14-и с-в, от 26.VІ.2020 г., постановено по гр. дело № 5298/2019 г., с която – като неоснователен и недоказан - е бил отхвърлен нейния пряк иск с правно основание по чл. 432 ал. 1 КЗ, предявен срещу ответната застрахователна компания „Лев Инс“ АД-С. /ЕИК[ЕИК]/, за разликата над присъденото й обезщетение от 30 000 лв. за претърпените от нея неимуществени вреди вследствие на процесното ПТП от 28.ХІ.2016 г. и до размер на присъденото й такова от първостепенния съд, а именно 40 000 лв. Единственото оплакване на касаторката Т. е за постановяване на въззивното решение .в атакуваната негова отхвърлителна част /за разликата в размер на 10 000 лв./ в нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД. Поради това тя претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото спора от настоящата инстанция, който да е идентичен по смисъл и съдържание с този на първостепенния съд. Моли и за присъждане на направените от нея съдебно-деловодни разноски във всички инстанции, като предварително възразява по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение евентуална прекомерност на претенция за разноски от страна на застрахователя ответник по касация. В жалбата се инвокират доводи, че макар съдебната практика по въпроса за справедливостта, „като абстрактно понятие“, да била единна и безпротиворечива, в процесния случай въззивната инстанция не била отчела нито начина на получаване на фрактурата на левия глезен на касаторката, нито факта, че за последната са настъпили „трайни последици“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й Т. обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част от решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г., така и в две решения на отделни състави от ГК и ТК на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК през 2012 г. и 2014 г., по следния материалноправен „въпрос“: „Неправилното правоприлагане на законоустановения критерий за справедливост, изразяващо се в пропускане и невключване в оценката на настъпилите вреди та такива обективни факти и обстоятелства като: ~ проблеми при всяко едно движение в лява глезенна става след изтичане на повече от две години от получаване на травмите при ПТП, което по см на задължителната практика на ВКС е „трайна последица“; ~ накуцваща походка след изтичане на повече от 2 години от получаване на травмите при ПТП, което отново се явява „трайна последица“; ~ пожизнени болки при натоварване на левия глезен и промяна на времето, което отново се явява „трайна последица“; ~ използването на бастун при необходимост от жена в трудоспособна възраст; ~ липса на оценка относно начина на настъпване на вредите“ По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация застрахователна компания „Лев Инс“ АД-С. /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразила чрез надлежно упълномощен свой юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част, претендирайки за неговото потвърждаване, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Инвокират се доводи, че присъденото от САС в полза на Т. обезщетение от 30 000 лв. за неимуществените й вреди от процесното ПТП, настъпило на 28.ХІ.2016 г., съответствало по своя размер на принципа на справедливостта, както и на съществуващите към горната дата обществено-икономически условия в страната, докато евентуално присъждане на по-високо застрахователно обезщетение би било не само в противоречие със събраните и проверени по делото доказателства, но и би довело до неоснователно обогатяване на касаторката. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Д. Р. Р., участвал във въззивното производство като трето лице-помагач на страната на застрахователя, писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Шумен както по допустимостта на касационния контрол, така и по основателността на единственото оплакване за неправилност на решението на САС в атакуваната негова отхвърлителна част. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на М. В. Т. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: В мотивите към отхвърлителната част от решението си, явяваща се предмет на настоящата касационна жалба, съставът на САС е приел наличието на една средна телесна повреда, изразяваща се в закрита бималеоларна фрактура на лявата глезенна става, с произтичащ от това период на временна нетрудоспособност с продължителност от 212 дни, но също и усложнение, изразяващо се в т. нар „Зудекова дистрофия“ на същата става, чието преодоляване ще отнеме 2-3 години до пълното й излекуване, но болки в увредената става при по-голямо натоварване, както и при промяна на времето, ще се проявяват пожизнено. Решаващият правен извод на въззивната инстанция е, че присъденият от първостепенния съд размер на дължимото застрахователно обезщетение от 40 000 лв. „не е справедлив за 2016 г. – с оглед икономическата конюнктура в страната и затова обезщетението следва да бъде намалено до сумата от 30 000 лв.“ Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към таза точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаваща воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че формулираният от касаторката Т. в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата т. нар. „материалноправен въпрос“ е такъв, отнасящ се изцяло до правилността на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част. Ето защо, при така установената липса на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно се явява обсъждането дали е налице и релевираната от Т. допълнителна предпоставка за това по т. 1 на същия законов текст. Напротив, погрешното отъждествяване от касаторката на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не годно да обоснове приложно поле на последния. В заключение, невярна е и представата на Т., че съдебната практика била безпротиворечива и единна по въпроса за справедливостта - „като абстрактно понятие“. Напротив, установеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД критерий за определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди от решаващия съд е разглеждан в константната практика на ВКС „не като абстрактно понятие, а като такова, което свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства“. Затова извън характера на причиненото телесно увреждане, начинът и условията, при които то е било извършено, допълнителното влошаване на здравословното състояние, следва да бъдат съобразени и множества други релевантни обстоятелства, едно от които е икономическата конюнктура в страната към датата на настъпване на съответното вредоносно събитие. При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация ЗК „Лев Инс“ АД искане с правно основание по чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторката М. В. Т. ще следва да бъде осъдена да му заплати юрисконсултско възнаграждение от 300 лв. (триста лева), чийто размер е бил определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, приета с ПМС № 4/2006 г. ( Обн. ДВ, бр. 5 от 17.І.2006 г., изм. и доп. ). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение