Определение № 50495 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1970/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. В. Б. и А. К. Б., чрез пълномощника им адвокат К. Л., против решение № 266999 от 16.12.2021 г., постановено по гр. д. № 1095 по описа за 2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 120008 от 14.06.2020 г. по гр. д. № 82187/2017 г. на Софийски районен съд за допускане на съдебна делба на дворно място с площ от 400 кв. м. при действителни имотни граници, отразени със зелени линии в комбинираната скица на л. 96 от делото, съставляваща неразделна част от решението, които съответстват на границите на имот с адрес: ул. „*“ № 99Б, с пл. № * от полигон 21 по кадастралния план на м. „Х. Б.“, изготвен около 1950 г., кад. лист 390, при посочени съседи, индивидуализирани с имена, по кадастрална карта от 2017 г. и кадастралния план, изработен около 1950 г., който делбен имот е само частично идентичен с (представлява част от) имот с пл. № * по кадастралния план на кв. 20, м. „Х. Б.“ от 1981 г. с площ от 494 кв. м., с парцел * с площ 502 кв. м. по регулационния план, одобрен със Заповед № РД-09-50-553/30.09.1999 г., който регулационен план е изгубил отчуждителното си действие съгласно § 8 ДР на ЗУТ, поради неуредени сметки по регулация, и с имот с идентификатор *** по КККР от 2017 г. с площ от 497 кв. м., ведно с построената в мястото жилищна сграда в режим на търпимост, между съделителите и при права в съсобствеността: М. А. Н. – 3/6 ид. ч., Г. В. Б., А. К. Б. и В. Д. Г. – по 1/6 ид. ч. за всеки. М. А. Н. е подала чрез пълномощниците си адвокат В. Б. и адвокат Н. Н. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва касационната жалба, но не изразява конкретно становище по наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират възстановяване на направените по разноски. В. Д. Г. не е изразил становище по касационната жалба. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че в жалбата на Г. В. Б. и А. К. Б. са наведени доводи относно извода на районния съд по направеното от тях възражение за придобивна давност, като съдът не обсъдил в пълнота свидетелските показания, а едностранчиво, като на база погрешната интерпретация на същите е направил и погрешни правни изводи. Сочи се, че първоинстанционният съд бил приел, че ищцата е посещавала процесния имот необезпокоявано след смъртта на майка си, страните са се събирали семейно в имота, че ищцата е влизала сама в имота, но при уточнението, че вратите не са се заключвали. Свидетелите сочели, че отношенията между страните били добри и нямало скандали. Възражението за изтекла придобивна давност било неоснователно и с оглед платения от ищцата местен данък за имота. В тази връзка се прави оплакване, че не било обсъдено възражението на ответниците по иска, че приходните квитанции за заплатен данък са от 2017 г. и същият бил заплатен от ищцата за нуждите на настоящето производство, за да може тя да се снабди с данъчна оценка на имота. До този момент ищцата не се чувствала задължена да плаща данък, тъй като знаела, че процесният имот е за брат ѝ, по волята на тяхната майка, а за нея имало друг имот. Сочи се, че дали отношенията между съсобствениците са добри или лоши било без значение за факта на владение на имота. Било установено по делото, че в процесния имот са правени множество подобрения, включително и пристрояване. Свидетелката И., дъщеря на ищцата, сама признала, че тя и майка ѝ не са били уведомени за извършените подобрения и пристрояване, което е явна демонстрация на своене на целия имот. Ищцата не била възразявала срещу действията на своене на целия имот от брат си, наследодател на ответниците, и неговото семейство. Същата никога не била участвала и в ремонтните дейности и разходи за имота, които били крайно необходими, за да се запази същият от погиване. Не възразила, че брат ѝ си построил гараж и конструкция за астма. В първоинстанционното решение не било коментирано и изявлението на св. И., дъщеря на ищцата, че баща ѝ искал да си построи гараж в границите на имота, но това не му било разрешено. С това действие се доказвало, че владението на ищцата е било отблъснато, а наследодателят на ответниците, както и те самите, са установили фактическа власт с намерение за своене върху целия имот. Близките отношения между страните не изключвали упражняването на фактическа власт с намерение за своене върху целия имот от брата на ищцата, като от свидетелските показания се установявало, че ищцата посещавала имота единствено като гост. От декларациите по ЗМДТ не можело да се направи извод за намерение за своене или липса на такова, тъй като те се подавали в изпълнение на административни и данъчни задължения пред орган, който налагал специфични изисквания относно начина на попълване на образеца за декларация, а откриването на данъчна партида за недвижимия имот било административна дейност. Възражението за придобивна давност е основано на следните твърдения: давностният срок е изтекъл в полза на наследодателя им К. А. Б., но той починал преди да се позове на давността и те продължили владението; живеели в имота от 1975 г. и от смъртта на общата наследодателка Н. М. през 1998 г. само те владеели целия имот; ищцата напуснала имота 1973-74 г. и оттогава посещавала имота само като гост на майка си, като винаги между брата и сестрата се знаело, че имотът остава за него, а тя ще получи друг; владелците направили подобрения и пристрояване на процесния имот, както и разходи за поддръжката му на значителна стойност; през 2012 г. К. Б. демонстрирал намерението си да свои и пред Столична община, като депозирал молба-декларация, с която бил започнал процедура по обстоятелствена проверка, но впоследствие се разболял тежко и по-късно починал. Софийски градски съд е приел за установено, че процесният имот е придобит от Н. А. М. по силата на съдебно решение от 24.11.1969 г. в делбено производство по гр. д. № 1197/1968 г. на Софийски народен съд. Н. М. е починала на 2.06.1998 г. и е наследена от дъщеря си М. А. Н. и сина си К. А. Б., починал на 10.11.2015 г. и наследен от съпругата си Г. В. Б., сина си А. К. Б. и В. Д. Г., син на починалата дъщеря В. К. Г.. Посочил е изявленията на ищцата М. Н., дадени по реда на чл. 176 ГПК, че е сключила брак със съпруга си през 1973 г. Преди това живеела в процесния имот при майка си. След като се оженила със съпруга ѝ отишли да живеят при неговите родители на същата улица през два имота, където живеели до 1986 г., след което и до момента живеела в [жк], [жилищен адрес] защото къщата била отчуждена. Възпроизвел е свидетелските показания, като е посочил, че показанията на свидетелите на ищцата преценява съгласно чл. 172 ГПК. Д. И., дъщеря на ищцата сочи, че имотът е в кв. Х. Б. и тя е живяла на същата улица от раждането си до 1986 г., когато се преместили. След това посещавала баба си в процесния имот. Били в добри отношения с братовчедите. След смъртта на баба си Н. продължила да посещава семейството на братовчедите си А. и В., която починала 2007 г., в процесния имот. В имота се извършвали ремонти и докато баба ѝ била жива и след това. След смъртта на баба ѝ стаята, в която същата живяла, била бутната и на нейно място били пристроени нови помещения – баня, тоалетна, трапезария с хол. За тези действия свидетелката и майка ѝ не били уведомени. Сочи, че до момента със семейството на ответниците са в много добри отношения, като въпросът за имота стоял открит. След като минало известно време от смъртта на В., през 2017 г. се събрали в дома на майка ѝ – тя, А., Г., майка ѝ и адвокат Н., както и свидетелката П. К., като при проведен приятелски разговор се разбрали ответниците Б. да заплатят на майка ѝ нейната част от имота на стойност 20 000 лв. Впоследствие ответниците не изпълнили тази уговорка. Свидетелката сочи още, че баща ѝ Н. построил гараж в процесния имот за вуйчо ѝ и братовчед ѝ. След това искал да построи гараж и за себе си – за извършваната от него автомонтьорска дейност, но роднините не му разрешили. След 2007 г. с майка ѝ баща ѝ посещавали много често имота и са се събирали семейно. За извършения в къщата ремонт разбрала от братовчедка си В.. Свидетелката П. К., която живее във фактическо съпружеско съжителство със сина на ищцата, сочи, че ѝ е известно, че делото е за разделяне на недвижим имот, съсобствен на страните. В имота има гараж, едноетажна къща и двор. За първи път го видяла преди 4-5 години, когато закарала ищцата да види брат си – двамата влезли заедно в къщата и говорили. Същият ден А. Б. ги поканил да им дойдат на гости друг ден. Ходили на гости няколко пъти. Сочи, че в имота живеят А. Б., неговата приятелка и Г. Б.. Сочи, че синът на ищцата И. и баща му Н. искали да си направят постройка в процесния имот за осъществяваните от тях железарски услуги, но не я построили, като според свидетелката това се дължи на невъзможност да се снабдят с необходимите документи от общината. Според свидетелката М. Н. нямала ключ за имота, когато са го посещавали. През 2017 г. всички съсобственици се събрали в апартамента в[жк], като се споразумели А. Б. да изплати на М. Н. сумата от 20 000 лв. за нейната част по данъчна оценка и целият имот да остане за него. В тази връзка А. Б. поискал банкова сметка, но не платил сумата. На срещата присъствала свидетелката, както и Д. И., дъщеря на ищцата, И., син на ищцата, А. и Г. Б. и адвокат Н.. Сочи, че ѝ е известно, че М. и К. имали общ наследствен имот в [населено място], като имало намерение имотът да бъде поделен и продаден, но към този момент К. бил починал. Свидетелят Ш., живее в близост до имота от 30 години и познава страните М. Н., Г. и А. Б. и В. Г., както и К. Б. и Д. И.. В имота живеели К., Г. и А., но не и М.. Тя живеела на две преки в къща и в апартамент. М. и Д. посещавали семейство Б., нямало скандали. Гаражът, изгарден в имота, бил направен от К. и А. Б., от свидетеля, който сочи, че е заварчик и е участвал в заваряването, както и от св. А. П.. Бащата на Д., съпруг на ищцата М., не бил построил гараж в имота. В имота били правени подобрения, като свидетелят сочи, че не му е известно ищцата М. да е участвала в разходите за имота – ремонти и подобрения. Свидетелят П. сочи, че живее в съседен на процесния имот. След 1997 – 1998 г. преправяли имота с негово участие – зидали стаи, сменяли дограми, поправяли покрива. В имота първо живеела баба Н., майка на ищцата Н., а впоследствие В.,, А., К. и Г.. М. живеела в съседния на свидетеля имот. М. рядко посещавала процесния имот, били в добри отношения с живеещите в него. Случвало се да влезе сама и да седне в беседката, докато свидетелят е бил там. Портата, през която се влиза в двора, не се заключвала, М. нямала ключ от имота. Пристрояването било направено от К. Б. и М. виждала какво се прави и се радвала. Свидетелят заявява, че знае от К. Б., че тя не е участвала във финансирането на ремонтите и подобренията. Сочи, че общата наследодателка Н. казвала, че къщата остава за К., тъй като той се грижил за нея и я гледал. К. бил казвал на сестра си пред свидетеля, че би ѝ преотстъпил мястото в [населено място] без претенции. М. се радвала на построеното в кв. Х. Б. и казвала, че то ще остане за брат ѝ и децата му. Не бил чувал М. да е искала да ѝ се заплати делът. При така възприетите гласни доказателства, Софийски градски съд е споделил извода на районния съд за неоснователност на заявеното възражение за придобивна давност. Посочил е, че за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Счел е, че в настоящия случай не се установява Г. Б. и А. Б. да са предприели такива действия, които да отблъснат владението на ищцата и да манифестират пред нея, че ответниците своят и претендираната от нея идеална част от имота изцяло са себе си. За да докажат тези обстоятелства ответниците са ангажирали писмени доказателства – молба-декларация от наследодателя им К. Б. за признаване право на собственост чрез обстоятелствена проверка до нотариус А. И., както и удостоверение от „Държавни имоти“ при Област София, съгласно което имотът не е одържавен или актуван като държавна собственост, което удостоверение е съставено с цел извършване на обстоятелствената проверка. Няма данни молбата-декларация да е входирана при нотариус А. И., като ответниците признават, че процедурата не е била завършена. Няма данни и К. Б. да е довел до знанието на сестра си, ищцата по делото, действията си по иницииране на обстоятелствена проверка, поради което не може да се приеме, че инициирането на обстоятелствена проверка за снабдяване с констативен нотариален акт е действие, което е преобърнало съвладението, осъществявано от съсобствениците, във владение за 1/2 ид. част на М. Н.. И показанията на разпитаните по делото свидетели не установяват ответниците да са извършили действия, които да преобърнат държането във владение на 1/2 ид. ч. от имота, претендирана от ищцата. Безспорният факт, че ответниците Б. са живели в имота, а ищцата го е напуснала след като е сключила брак, сам по себе си не води до извод, че същата се е дезинтересирала от имота, още повече, че до смъртта на майка си тя не е имала право на собственост върху него. При наличие на съсобственост съсобствениците могат да уредят доброволно отношенията си във връзка с ползване на съсобствения имот, като по тяхна воля същият може възмездно или безвъзмедно да се ползва само от някои от тях. От показанията на св. П. става ясно, че ищцата се е радвала, т.е. изразявала е одобрение, във връзка с направените в имота подобрения – в този смисъл доводите, че същата не е била уведомена за извършените подобрения, което доказвало отблъскването на нейното владение, са неоснователни. Доколкото по делото се установи, че ищцата има собствено семейство и живее в друг имот, а семейството на брат ѝ ползва процесния, изявлението ѝ, че тези подобрения ще останат за брат ѝ и неговите деца не следва да се тълкуват в смисъл, че същата няма претенции по отношение на нейната идеална част от спорния имот, а единствено, че не възнемерява да живее в него. Съдът е счел, че решаващо значение за извода, че в случая ответниците не са преобърнали съвладението в свое собствено владение по отношение на претендираната от ищцата 1/2 ид. ч., е проведената през 2017 г. среща между съсобствениците Н., Г. и А. Б., в присъствието на свидетелите Д. И. и П. К.. В рамките на тази среща е била постигната устна договорка Г. и А. Б. да заплатят 20 000 лв. за притежаваната от М. Н. идеална част от имота. За провеждането на срещата и постигнатата договорка свидетелстват И. и К., като съдът е счел, че показанията им следва да се кредитират като пълни и непротиворечиви. След като към 2017 г. ответниците са се договаряли с ищцата за възможността да изкупят нейната идеална част от имота, очевиден е изводът, че същите са признавали правото ѝ на собственост върху този имот. Съдът е посочил и че този извод не се разколебава от твърдението на ответниците, че владението на ищцата е отблъснато, тъй като те не са позволили на нейния съпруг да си построи гараж в процесния имот. От показанията на свидетелите И. и К. се установява, че действително е имало разговори между съсобствениците по повод изграждане на гараж във връзка с осъществявана от съпруга и сина на ищцата стопанска дейност – авторемонтни или железарски услуги. Не стават ясни причините, поради които такъв не е изграден – св. И. сочи, че ответницата Г. Б. не е разрешила, заради шума от авторемонтните дейности, а св. К. сочи, че синът и съпруга на ищцата не са могли да се снабдят с необходимите документи от общината за изграждането на гаража. Дори да се приеме, че единствената причина семейството на ищцата да не изгради гараж в процесния имот, е липсата на разрешение от страна на ответниците Б., от този факт (който не е безспорно установен) не следва извод за осъществявано от тях владение на претендираната от ищцата идеална част от имота, нито недаването на разрешение може да се тълкува като действие, с което ответниците са манифестирали, че владеят притежаваната от ищцата част от общата вещ за себе си. Както беше отбелязано, доколкото съсобствениците са свободни заедно да решат как да ползват общата вещ, в случая се касае именно до решение във връзка с това ползване. Съдът е отбелязал и че ответниците изтъкват, че ищцата е представила квитанции за платен данък за имота единствено за периода 2017 г., като данъкът бил платен от нея тогава във връзка със завеждане на настоящето дело с цел тя да може да се снабди с данъчна оценка. От доказателствата по делото е видно, че доводите на ответниците в този смисъл са неоснователни – на л. 60 от първоинстанционното производство е представена приходна квитанция за платен от ищцата Н. данък за имота от 4.02.2005 г., като при преценката на това доказателство в съвкупност с останалите приети по делото доказателства, следва изводът, че ищцата не е губила връзката си с имота, въпреки че не е живяла в него. Наведените в касационната жалба доводи, че съдът не е обсъдил всички доказателства и доводи във въззивната жалба, са свързани с фактите, които Софийски градски съд е приел за установени от свидетелските показания и релевантни за изхода на спора. Без обсъждане са останали възраженията, че никога ищцата Н. не е възразила по какъвто и да е начин срещу самостоятелната власт от брат и неговата съпруга и син, никога не е водила спорове относно ползването и стопанисването на имота, не е имала претенции за упражняване права на собственик, никога не е възразявала срещу новопостроената баня с тоалетна, трапезария-хол, стая и покрив, а за това съобщава и дъщеря й свидетелката И., като изрично съобщава и че не са били уведомявани. Без обсъждане са останали показанията на св. И., че майка й не е уведомявана за извършеното строителство, а съдът се позовава само на тази част, в която свидетелката съобщава за някаква среща от 2017 г., без да подложи на съмнение думите й с оглед заинтересоваността на свидетелката. Съдът е интерпретирал показанията й относно факта, че роднините не позволили на брат й и баща й да построят гараж в имота, приемайки за установено, че причината за това е шума от авторемонтната дейност, докато свидетелката заявява, че не знае защо и само предполага каква е причината. Подобен е подхода на съда и при обсъждане показанията на свидетелката К., която също само предполага каква е причината за неизграждането на гаража. Не са обсъдени показанията на св. П., че М. много пъти се е развала на построеното в имота и е казвала, че то ще остане за батко й К., децата и внуците му, както и показанията на св. Ш., че пристрояванията са правени от К. и ищцата не е участвала финансово, виждала като са готови, радвала се, като виждала какво са направили, както и че общата наследодателка е казвала на К., че всичко остава за него и децата му, защото той се грижи за нея и я гледа. Въззивният съд не е дал отговор защо не приема доводите за пристрояване и тотален ремонт на къщата като начин за демонстриране на владение на целия имот, а съответно липсва произнасяне по всеки един от доводите във въззивната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото, както и да отговори на доводите на страните, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК; 2) действията на пристрояване на процесната къща, нейното преустрояване чрез извършване на тотален ремонт с изграждане на нови помещения, събаряне на стени, изграждане на трапезария с хол, стая, вътрешна баня с тоалетна и подяна на покрив, представляват ли превръщане на чуждите идеални части във владение. Първият въпрос е свързан с доводите в касационната жалба относно това въз основа на кои факти, изнесени в свидетелските показания, съдът е формирал правните си изводи и за това, че не е подложил на съмнение показанията на св. И. за срещата между съсобствениците, в присъствие и на трети лица, относно уреждане на отношенията им за имота, както и че е приел за установен факт, за който свидетелите на ищците са направили само предположение. Въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване по следните съображения: Същият е относим по делото, доколкото въззивният съд в действителност не е придал правно значение на установеното от показанията на съседите на имота, че както общата наследодателка Н. М., така и ищцата са казвали, че имота остава за К. и семейството му (а в хипотеза, в която е налице съгласие на собственика, респ. съсобственика установената фактическа власт върху имота е владение, а не държане на чуждите идеални части и съответно не е необходимо демонстриране на завладяването чрез отричане правата на съсобственика). Същевременно обаче поставеният въпрос не може да бъде свързан с възприемането като пълни и непротиворечиви на показанията на свидетелите И. и К., въпреки тяхната заинтересованост от изхода на спора, относно осъществената среща между съсобствениците през 2017 г., на която Г. и А. Б. се съгласили да платят дела на ищцата М. Н., доколкото касаторите не твърдят, че по делото има доказателства, които опровергават твърденията им за такава среща, а практиката на ВКС е, че съдебното решение може да бъде основано и само на показанията на лицата по чл.172 ГПК, ако съдът, след преценката им, е убеден, че те са достоверни и изложи мотиви защо им дава вяра и в коя част (което в случая въззивният съд е сторил в мотивите към решението си). Тъй като именно въз основа показанията за осъществена през 2017 г. среща съдът е обосновал извод, че към този момент касаторите са признавали правата на М. Н. като съсобственик, а не са били владелци на нейната идеална част, то липсата на поставен въпрос по приложението на чл. 172 ГПК и достоверността на показанията на свидетелите И. и К. с оглед събраните по делото доказателства, обуславя неотносимост към изхода на спора на първия процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК. По същите съображения неотносим се явява и не може да обоснове допускане на касационно обжалване и вторият поставен въпрос, доколкото и след извършване на действията, за които касаторите твърдят, че съставляват демонстриране правата на ищцата, е налице установен по делото факт – срещата от 2017 г. – установяващ, че те са признали правото на собственост върху 1/2 ид. ч. на М. Н.. С оглед изхода на настоящото производство А. К. Б. и Г. В. Б. следва да възстановят направените от М. А. Н. разноски по повод касационната жалба. Към отговора на касационната жалба е представено пълномощно, с което М. Н. упълномощава адвокат В. Б. и адвокат Н. Н. и договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ, че е заплатила на двамата възнаграждение в размер на 800 лв. Съгласно чл. 78 ГПК страната, спечелила делото на съответната инстанция има право да й се възстановят разноските за един адвокат. Затова на М. Н. се дължи сумата 400 лв., доколкото липсват данни на всеки от упълномощените адвокат да е заплатено възнаграждение в различен размер. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение