Определение № 4175 от 13.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4772/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба, подадена от Л. Г. Б. и Р. Т. Б., и двамата представлявани от адвокат Ж., против решение № 5053 от 04.08.2025 г., постановено по в.гр.д. № 12396/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 13711 от 10.07.2024 г., постановено по гр. дело № 14920/2023 г. по описа на СРС, 118 състав, в частта, с която по предявените осъдителни искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС Л. Г. Б. е осъдена да заплати на В. Р. Н. сумата от 5427,50 лв., представляваща обезщетение за лишаване на ищцата от ползване на собствената й 1/2 идеална част от съсобствените между страните имоти, а именно двуетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица] мястото, в което същата е построена, съставляващо УПИ *** от кв. 68 по плана на [населено място], за периода от 22.03.2018 г. до 21.03.2023 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 22.03.2023 г., до окончателното плащане на задължението, както и сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху посочената главница за периода от 01.04.2018 г. до 21.03.2023 г., както и в частта, с която по предявените осъдителни искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС Р. Т. Б. е осъден да заплати на В. Р. Н. сумата от 16282 лв., представляваща обезщетение за лишаване на ищцата от ползване на собствената й 1/2 идеална част от гореописаните съсобствените между страните имоти, за периода от 22.03.2018 г. до 21.03.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба 22.03.2023 г. до окончателното плащане на задължението, както и сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху посочената главница за периода от 01.04.2018 г. до 21.03.2023 г.

Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост- основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Поддържат, че съдът неправилно е приел, че изводите на първоинстанционния съд са правилни и е препратил към тях, че неправилно е приел, че изпратена покана между съсобственици от 2009 г. има действие и понастоящем, че неправилно е решил делото на основание СПН от предходно дело между страните, без да съобрази настъпилите промени.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поддържат, че решението следва да бъде допуснато до касация поради това, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по такива, които имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържат още, че решението е очевидно неправилно. Посочват следните въпроси като правни:

1. Дължал ли е съставът на решаващия съд самостоятелно и на база на събраните в хода на делото доказателства да издирва наличието на всички предпоставки за основателност на исковата претенция по фактическия състав на нормата на чл.31, ал.2 ЗС в това съдебно производство?

2. Задължен ли е бил съставът на решаващия съд да издирва наличието на нова, съвременна и съобразена с процесния период писмена покана, която да е отправена от ищцата до ответниците?

3. Достатъчна ли е от материално-правна и от процесуално-правна гледна точка една писмена покана, отправена до ответниците за друг процесен период, започващ от 2009 година, независимо от произнасяне с решение по този отделен правен спор?

4. Дължал ли е съдът събирането на доказателства в насоката, дали от страна на ищеца са предприети правни или фактически действия да бъде допуснат до припадащите му се части в имота, включително и да укаже на ищеца, че не представя доказателства в тази насока, при доказване наличието на предпоставките за основателност на претенцията по фактическия състав на нормата на чл.31, ал.2 от ЗС?

5. Допустимо ли е от процесуално - правна гледна точка страните да доказват отрицателни факти, във връзка с доказване на основателността, респ. - неоснователността на исковата претенция, най-вече във връзка с установяване на факта за предоставяне или непредоставяне на достъп до имота, както и/или във връзка с непредявено искане за изплащане на обезщетение? Има ли някаква правна основа съждението на съда от материално-правна гледна точка, че изпращането на покана от лишеното от ползване лице до ползващите не съобразно правата си съсобственици, има действие, което се разпростира неограничено във времето, докато изобщо трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика?

Къде в закона е посочена подобна трактовка на задължението за изпращане на покана до ползващото лице от страна на търсещия защита ищец по иска по чл.31,ал.2 от ЗС?

6. Дали изобщо решаващият съд е задължен да приеме за обективно доказано / без отделен анализ на доказателствената съвкупност по конкретното дело/наличието на част от предпоставките по фактическия състав на една норма, основавайки се на решение по друго дело и за друг период?

Процесуално допустимо ли е на база на различни доказателства и при променена фактическа обстановка, както и при обективно установени различни факти, безкритичното и автоматично приемане наличието на доказана една от предпоставките от състава на друг състав на съда, само и доколкото се касае за спор между едни и същи страни, по отношение на лишаването от ползване на един и същ имот, но за различни, отдалечени във времето периоди?

7. Дължи ли решаващият съд самостоятелна преценка за наличието на предпоставките от фактическия състав на нормата на чл.31,ал.2 от ЗС във всяко отделно съдебно производство по иск на посоченото правно основание, по спор за различни процесии периоди на ползване на един съсобствен имот?

По поставените въпроси поддържа противоречие с решение № 290 от 18.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1362/2012 г., IV г. о., решение № 59 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 392/2012 г., IV г. о., решение № 487 от 9.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1764/2010 г., IV г. о., решение № 127 от 17.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 2014/2009 г., I г. о.

Ответната страна В. Р. Н., представлявана от адвокат К., оспорва да са поставени въпроси, които да са решени в противоречие с практиката на ВКС, оспорват решението да е очевидно неправилно, както и че не е обосновано приложението на чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК. Възразява, че постановеното решение е допустимо и правилно.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна- ответници по осъдителен иск, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови своето решение, съставът на Софийски градски съд е посочил, че споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. След анализ на фактическия състав на нормата на чл.31, ал.2 ЗС и на база практиката на ВКС / Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 год. по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГК на ВКС, решение № 119 от 11.03.2009 год. по гр. д. № 3204/2008 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 820 от 20.09.2011 год. по гр. д. № 1009/2009 год., ВКС, І г. о., решение № 516 от 11.01.2011 год. по гр. д. № 1385/2009 год., ВКС, III г. о., решение № 4 от 18.02.2016 год. по гр. д. № 3322/2015 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 50120/20.04.2023 г. по гр.д. № 2742/2021 г. по описа на ВКС, II г.о./ съдът е приел, че вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС съставлява право и имуществен коректив за онзи съсобственик, който е лишен от възможността да ползва общата вещ според нейното предназначение и според онзи обем права, който притежава в съсобствеността. Съдът е посочил, че причина за разместването на блага в имуществените сфери на съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ, а не наличието или липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва реално вещта според правата си. Посочил е, че не претендиращият обезщетението следва да поиска възможност да ползва вещта, а ползващият вещта съсобственик следва да предостави на неползващия такава възможност, която последният да е отказал да приеме. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Съдът е посочил още, че е достатъчно писмената покана да е достигнала до своя адресат – ползващия имота съсобственик (в този смисъл – решение № 121 от 07.04.2014 год. по гр. д. № 3230/2013 год., ВКС, IV г. о., решение № 112 от 02.07.2013 год. по гр. д. № 1011/2013 год., ВКС, II г. о.), като веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Съдът е приел още, въз основа на цитираната практика, че претенцията за обезщетение би била основателна и когато ползващият съсобственик не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, след като е получил писмена покана, не допуска друг съсобственик да си служи с вещта. Съдът е приел, че по делото не е спорно, а и от приетите писмени доказателства се установява, че през исковия период 22.03.2018 г. – 21.03.2023 г. страните са били съсобственици на имота, за който се претендира обезщетението, като ищцата е притежавала 1/2 идеална част от описаната къща в [населено място], ответникът Р. Б. – 3/8 идеални части, а ответницата Л. Б. – 1/8 идеална част. Съдът е посочил, че от приложените писмени доказателства се установявало, че ищцата е отправила писмена покана до ответниците, получена на 22.11.2009 г., като с влязло в сила решение от 17.12.2018 г. по гр. д. № 41679/2009 г. по описа на СРС, 52 състав, Р. и Л. Б. били осъдени да заплатят на В. Н. обезщетение за лишаване от ползване на собствената й 1/2 идеална част за предходен период (от 10.12.2016 г. до 22.11.2017 г.). Съдът е приел, че към началната дата на процесния период между страните е налице сила на пресъдено нещо относно наличието на всички предпоставки от фактическия състав на спорното право – съсобственост между страните, еднолично ползване на имота от ответниците и получена от тях покана за плащане на обезщетение (чието действие се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика). Приел е още, че по делото не са събрани доказателства за промяна на обстоятелствата след тази дата, която да обуславя отпадане на отговорността на ответниците по чл. 31, ал. 2 ЗС. От показанията на разпитаните по делото свидетели П. А. Г. и С. Г. Г. се установявало, че през целия процесен период и към настоящия момент в къщата, на приземния етаж, живеела Л. Б., а поне до средата на 2020 г. на първия етаж е живял Р. Б. със семейството си, който след това се е изнесъл в друго жилище с оглед образованието на дъщеря му. Свидетелят Г. допълнително установявал, че цялото обзавеждане на етажа е на Б., който е извършил ремонт в него, като към настоящия момент дворната порта не се заключвала и имало свободен достъп до имота с оглед влошеното здравословно състояние на ответницата Б. и осигуряването на възможност „Бърза помощ” да има достъп до нея в случай на нужда. Според съдебният състав по делото липсвали данни след получаване на писмената покана за плащане на обезщетение ползващите къщата ответници да са предоставили на ищцата възможност да ползва същата и тя да е отказала да приеме това предложение, поради което ответниците дължат обезщетение за ползата, от която са я лишили. Съдът е приел, че имотът е ползван лично от двамата ответници през целия процесен период – Л. и Р. Б. са го обитавали за собствени жилищни нужди и такива на семействата им, а фактът, че след определена дата ответникът се е преместил в друго жилище, не означавал, че е предоставил ползването на ищцата, за да се освободи от отговорност за плащане на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС. В тази връзка липсвали каквито и да било доказателства, че той е изнесъл цялото си имущество от имота, освободил го е за ползване от друго лице, респ. предоставил е ключ за него на ищцата. Показанията на свидетеля Г., че достъпът до имота бил свободен, тъй като дворната порта не се заключвала, не опровергавали този извод, доколкото, за да ползва съсобствената вещ съобразно правата си, В. Н. следвало да разполага с ключове за къщата, респ. със свободни за обитаване от нея помещения, данни за каквито не били събрани в настоящото производство. С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал въззивният съд приел решаващ извод, че претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е основателна, че неползващият съсобственик е отправил писмено искане и то е било получено от ползващите съсобственици и въпреки това те и членовете на тяхното семейство продължили непосредствено да си служат с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои потребности, без да зачитат права на другия съсобственик.

Предвид съвпадането на изводите на двете съдебни инстанции, въззивният състав изцяло потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Част от поставените от касаторите въпроси в изложението към касационната жалба- въпроси първи, четвърти и седми- касаят задължението на въззивния състав да събере и обсъди доказателствата, сочени от страните, за установяване на техните твърдения и възражения по делото и да мотивира изводите си по приложението на съответните правни норми. Поставените процесуалноправни въпроси са обуславящи правилността на въззивното решение, но не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Трайно е възприето от практиката на ВКС, както задължителна- Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, така и казуална - решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и много други, че въззивният съд е втора инстанция по съществото на спора, че съобразявайки ограниченията на чл.269 от ГПК дължи да обсъди събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи относимите факти, които приема за установени, да мотивира собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Съобразно с нормата на чл.236, ал.2 от ГПК въззивният съд дължи излагането на мотиви към решението си, които следва да съдържат обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и изводи за правните последици на установените в хода на производството факти и обстоятелства. Изцяло съобразени с посочената практика са мотивите изложени от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Съдът е посочил елементите от фактическия състав на нормата, уреждаща отношенията между страните- чл. 31, ал.2 ЗС и е изследвал доказаността на всеки един от тях, като е съобразил събраните по делото доказателства и разпределената доказателствена тежест. Обосновани са изводите на съда за безспорно установена съсобственост между страните в процесния имот. Съдът подробно е обсъдил събраните по делото доказателства – не само представеното съдебно решение по спор между страните на същото основание за предходен период, но и изслушаните свидетелски показания, за да обоснове извода си, че ответниците ползват процесния имот, без да предостяват на ищцата, след поискване, възможността да ползва имота съобразно правата си.

Съобразяването с практиката на ВКС по отношение на задълженията на въззивната инстанция е основание да се откаже допускане до касация на обжалваното решение по така поставените въпроси в изложението към касационната жалба.

Следващите въпроси в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, касаещи писмената покана от неползващия съсобственик по чл.31, ал.1 ЗС /въпроси втори и трети/, имат значение за правилността на обжалваното решение, но са решени при пълно съобразяване с практиката на ВКС. Изрично е посочено в Тълкувателно решение №7 от 02.11.2012 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, че веднъж отправено, писменото поискване по чл. 31, ал.2 ЗС се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Така приетото тълкуване на законовата разпоредба е застъпено и в казуалната практика на ВКС- например решение № 50120 от 20.04.2023 г. по гр.д. № 2742/2021 г. на ВКС, II г.о. Изцяло съобразено с посоченото тълкуване на нормата на чл.31, ал.2 ЗС е приетото от състава на СГС по делото. Достатъчно е неползващият вещта съсобственик да изрази желание да ползва съобразно правата си и това негово изявление има действие до предоставяне на възможност за ползване или прекратяване на съсобстевността. Липсва основание да се приеме обратното- че периодично неполващият общата вещ следва да иска възможност да ползва същата. Ако неползващият няма желание да ползва вещта, той не би смущавал своите съсобственици, а ако има желание да ползва и то е изразено в съответна покана, липсва основание да се задължава съсобственикът отново да изразява това свое желание пред своите съсобственици. Съобразяването на въззивния състав с практиката на ВКС по тези въпроси е основание да се приеме, че същите не могат да послужат за допускане на решението до касация.

Необуславящ изводите на решаващия съд е петият въпрос, в частта касаеща доказването на отрицателни факти. По делото въззивният съд не е установил необходимост от доказването на такива факти и не е обсъждал в решението си доказването или недоказването на такива факти. Съдът е приел за установено, въз основа на съвкупна преценка на доказателствата, че са доказани фактите, пораждащи правото на ищеца да получи обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС и тези факти са положителни- наличие на съсобственост, на покана, на ползване на общата вещ. Въз основа на така доказаните положителни факти съдът е изградил своите правни извод, поради което следва, че в първата си част поставеният въпрос не е правен, тъй като не е обуславящ изводите на въззивния съд. В своята втора част поставеният в изложението въпрос касае отправената покана от неползващия съсобственик по чл.31, ал.2 ЗС и нейното действие във времето, като отговор на така поставения въпрос е даден по-горе.

Шестият поставен въпрос, имащ процесуалноправен характер, е обуславящ решението на СГС, но също не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съдът е мотивирал своето решение не фрагментарно и само въз основа на част от доказателствата. Съобразявайки се с установените в закона и в съдебната практика задължения на въззивния съд да мотивира своя акт, съставът на СГС е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е извел своите изводи като е съобразил фактическа обстановка, установена от съвкупния анализ на тези доказателства. Съдът не е приел някой правопораждащ факт за установен само въз основа на решение по друго дело, както се поддържа в касационната жалба. Фактическите му изводи са обосновани както с установеното от това съдебно решение, така и с изслушаните свидетелски показания. В този смисъл, обосновано е прието, че тези доказателства по безпротиворечив начин установяват ползването на имота само от ответниците, които са лишили ищцата от възможността й тя да ползва съсобствената вещ съобразно своите права. Изцяло съобразено с възприетото тълкуване на разпоредбата на чл. 236 ГПК е мотивирането на обжалваното съдебно решение, поради което не е допуснато противоречие с практиката на ВКС и липсва основание за допускане на решението до касация по така поставения въпрос.

Като основание за извод за недопускане на въззивното решение до касационна проверка следва да се съобрази и обстоятелството, че касаторите не сочат практика, на която обжалваното решение да противоречи. Практиката, цитирана в изложението към касационната жалба, касае други текстове на закона и е изцяло неотносима към спора, предмет на делото.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1800 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 26.11.2025 г., в който е удостоверено заплащането на сумата от В. Н. на адвокат К..

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.