Определение № 63 от 22.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3933/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Т. Й. Н. от [населено място], [община], е обжалвал въззивното решение № 129/29.07.2020 г. по в. гр. д. № 156/2020 г. на Кюстендилския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 55/22.01.2020 г. по гр. д. № 806/2017 г. на Районния съд - Д. в частта, с която е признато за установено, че Е. В. П. е собственик на движими вещи и касаторът е осъден да предаде владението на собственика им; касаторът е осъден да заплати на Е. В. П. сумата 7 867 лева за извършени подобрения на втория етаж на стопанска сграда - цех, в бившата мелница на [населено място], ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане; отхвърлен е предявеният от Т. Й. Н. срещу Е. В. П. насрещен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 7 000 лева - обезщетение за ползването на втория етаж на сградата за периода от 12.04.2016 г. до 12.06.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата; присъдени са разноски.

По делото не е спорно, че Т. Н. предоставил на Е. П. собственото си помещение, находящо се на втория етаж от стопанска сграда, за ползване за дърводелски цех.

Спорно е чия собственост са движимите вещи, с които цехът е бил оборудван. За да приеме, че вещите са собственост на Е. П. -ищец по първоначално предявените искове, въззивният съд се позовал на обясненията, дадени от Т. Н. по воденото срещу него досъдебно производство № 294/2016 г. по описа на Районното полицейско управление - Д., материализирани в частни свидетелстващи документи с формална доказателствена сила, както и с материална доказателствена сила за неизгодните за издателя им изявления. Показанията на свидетелите Г. Н. и П. П., според които разкройващият циркуляр е закупен от Т. Н., съдът преценил с оглед нормата на чл. 172 ГПК- съвкупно с всички останали доказателства по делото, тъй като по отношение на тях има предпоставки за заинтересованост от изхода на делото - Г. Н. е брат на Т. Н., а П. П. работи при същия. Съдът обсъдил и изявленията на Т. Н. в нотариалната покана, изпратена до Е. П., че вещите са оставени в залог, който да послужи като обезпечение на заем в размер на 5 000 лева, предоставен от Н. на П., и посочил, че житейски нелогично е да се задържат свои вещи, посредством което да мотивираш другиго за връщане на заем; посочил и това, че липсват доказателства, подкрепящи твърдението вещите да са оставени в залог. Съдът приел, че по делото е установено, а това се и признава от Н., че последният осъществява владението върху вещите и дори претендира обезщетение за това, че същите се намират в негово помещение и не може да реализира приход от наем. Съдът приел, че е налице договор за заем за послужване с предмет предоставяне безвъзмездно на помещение, в което са съхранявани движими вещи, като липсва правно основание за осъществяваното владение и не намират приложение нормите на чл. 90 ЗЗД - възражение за неизпълнен договор, и чл. 91 ЗЗД - упражняване на право на задържане, поради което искът с правно основание чл. 108 ЗС е уважен.

По предявения от Е. П. иск за присъждане на обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД въззивният съд приел за безпротиворечиво установено от свидетелските показания, че ищецът е извършил в чужд имот, собственост на ответника, ремонтни дейности, представляващи подобрения, в качеството си на държател, при което се дължи по-малката измежду стойността на направените разноски за осъществяване на подобренията и сумата, с която се е увеличила цената на имота. Установено е, че стойността на ремонтните дейности е 12 433 лева, а подобренията са увеличили стойността на имота с 8 750 лева. Тъй като подобренията в стаята за почивка вече са заплатени от ответника, сумата 8 750 лева е намалена с 883 лева за ремонта на тази стая, при което положение искът е уважен за 7 867 лева.

По предявения от Т. Н. насрещен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД въззивният съд посочил, че в тежест на ищеца е да докаже, че ответникът е ползвал имота и какъв е размерът на пропуснатата полза. Съдът се позовал на приетата оценителна експертиза, според която наемната цена за претендирания период от 12.04.2016 г. до 12.06.2017 г. е 6 440 лева, но посочил, че не е налице първата предпоставка - ползването на имота. За този извод се позовал на данните, съдържащи се в досъдебното производство, според които преди началната дата на периода- най-късно на 23.03.2016 г., П. е правил опити да прибере вещите от помещението, но това не се е случило поради отказа на Н. да предаде владението, поставяйки условие - издължаване на заем и задържане на вещите в залог, за което на следващия ден - 24.03.2016 г., му е съставен предупредителен протокол. Съдът посочил, че по този начин Н. иска две несъвместими неща - освобождаването на помещението, но не позволява изнасянето на вещи от него, при установеното по делото, че договор за залог не е сключван и Н. не може да упражни право на задържане. Оттук съдът заключил, че претенцията за неоснователно обогатяване, произхождаща от ангажиране на помещението от П., е неоснователна, тъй като Н. сам се е поставил в ситуация да не може да ползва помещението.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, изхожда от легитимирана страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.

Ответникът по касация Е. В. П. не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. По иска с правно основание чл. 108 ЗС: допустимо ли е да се признае правото на собственост върху вещ единствено на основание обяснения, дадени от ответника във фазата на предварителната проверка преди образуване на досъдебно производство - по този въпрос се твърди, че въззивното решение противоречи на решение № 20/07.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г. на ВКС, І-во г. о., и на решение № 253/25.09.2012 г. по гр. д. № 501/2011 г. на ВКС, І-во г. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване;

2. По първоначалния иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД: може ли да се приеме за подобрение извършено незаконно строителство в чужд имот - по този въпрос също се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване при твърдение за противоречие на въззивното решение с Постановление на Пленума на ВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г.;

3. По насрещния иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД: дължи ли се обезщетение за ползване на имота на неговия собственик от ползвателя, от кога и при какви условия - касаторът отново поддържа, че е налице приложното поле за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 135/25.09.2017 г. по т. д. № 512/2016 г. на ВКС, ІІ-ро т. о.

Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира, че касационната жалба срещу въззивното решение в частта по иска с правно основание чл. 108 ЗС е недопустима.

Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съдебната практика приема, че принципът, заложен в цитирания текст, е да няма ограничения при обжалването на въззивните решения по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост, независимо от цената на иска. Исковете за собственост на движими вещи не са включени в тази категория на изключения от изключенията, от което следва, че те подлежат на касационен контрол само ако цената на предявения иск надвишава определения минимален праг за обжалваемост, т. е. когато се касае за обжалване на въззивни решения по спор за собственост на движими вещи с цена на иска над 5 000 лева.

В случая ищецът е предявил претенции за собственост на движими вещи, посочвайки цената на всяка една така: разкройващ циркуляр „Орца“ - 5 000 лева, абрихт - 500 лева, банциг - 500 лева, фреза - 400 лева, бор апарат - 200 лева, лентов шлайф - 200 лева, щрайхмус - 1 800 лева, каросерия - 200 лева, ритловици /дървен материал/ - 450 лева, метални ферми - 480 лева, дървообработващ струг - 200 лева, ръчен бор апарат - 200 лева, агрегат за ток - 500 лева, палатка щабна /5х4 м/ - 500 лева. Спор по въпроса за цената на исковете не е повдигнат от ответника, сега касатор, най-късно в първото по делото заседание /макар в отговора на исковата молба да е посочил друга цена на разкройващия циркуляр „Орца“ - 6 000 лева/, нито е определена друга цена на иска при решаване на делото. Оттук следва, че всеки един от обективно съединените искове за собственост на движими вещи е с цена под минималния праг по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК от 5 000 лева, поради което тези искове са изключени от обхвата на касационното обжалване.

При това положение касационната жалба срещу въззивното решение в частта по исковете за собственост ще бъде оставена без разглеждане, а производството по нея - прекратено, без съдът да се произнася по релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В останалата част касационната жалба е допустима. Не са налице обаче предпоставки за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:

За да постави въпроса: може ли да се приеме за подобрение извършено незаконно строителство в чужд имот, касаторът сочи, че съдът в двете инстанции не е обсъдил въведеното от него възражение, че строително-ремонтните работи, извършени от П., представляват незаконни строежи; не е обсъдено изявлението на вещото лице инж. Е. Л., че преустройството на помещенията е внесло цялостна промяна на функциите им без наличие на одобрен проект и издадено разрешение за строеж, а чрез разпита на св. Г. Н. е установено, че това незаконно строителство създава пречка при издаване на акт образец 16 и уврежда сградата на касатора, поради което не е подобрение. Касаторът се позовава на Постановление на Пленума на ВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г., според което неправилно е да се признава, че е налице подобрение на недвижим имот с извършено в него незаконно строителство; такова изменение на имота не води до увеличаване на стойността му, ако собственикът иска премахване на направеното.

Поддържаното противоречие не е налице. В Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС е посочено като неправилно признаването в практиката, че е налице подобрение на недвижим имот с извършено в него незаконно строителство, което подлежи на премахване /или отнемане в полза на държавата/; посочено е, че такова изменение на имота не води до увеличаване на стойността му, ако собственикът иска премахването на направеното; ако собственикът приема имота в застроено състояние, това строителство следва да се третира като подобрение на имота, а стойността му да се определи, като се държи сметка, че е възможно премахването му. Същевременно обаче съдебната практика приема, че обстоятелството дали незаконно построеното подлежи на премахване, се установява от компетентните за това органи. Така например в решение № 315/25.10.2012 г. по гр. д. № 1189/2011 г. на ВКС, І-во г. о., е прието, че за да подлежи на премахване един незаконен строеж, следва да бъде издадена и влязла в сила заповед за събаряне, както и че не се заплащат като подобрения само незаконните строежи, които подлежат на премахване. В случая такива данни по делото няма - няма надлежно административно предписание за събаряне на извършеното от П., нито предприети от собственика на имота действия по неговото премахване по административен или съдебен ред, поради което няма основание да се откаже присъждането му като подобрение. Поддържаното противоречие с практиката на ВКС като основание за допускане на касационно обжалване не е налице.

За да постави въпроса по насрещния иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, касаторът изтъква, че въззивният съд не е съобразил периода на исковата претенция. Сочи, че не претендира обезщетение за лишаване от ползване на собствения му недвижим имот за времето, когато между него и ответника по този иск П. е имало спор относно предаване на вещите на П., находящи се в имота на Н. - този спор е приключил със съставяне на полицейския предупредителен протокол на 24.03.2016 г. След тази дата, на 11.04.2016 г. с нотариална покана, връчена му на 12.04.2016 г., касаторът поканил П. да си вземе вещите, в противен случай му дължи обезщетение в размер на 500 лева месечно. Поради нова и исковата претенция за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването е предявена за времето от 12.04.2016 г. до 12.06.2017 г. Като не съобразил претендирания исков период, доказаното по делото, че в този период П. е държал свои вещи в имота на касатора и доказания размер на обезщетението за лишаване от ползване съгласно приетата експертиза, въззивният съд постановил решение в противоречие с решение № 135/25.09.2017 г. по т. д. № 512/2016 г. на ВКС, ІІ-ро т. о.

Касаторът се позовава на частта от това решение, в която е посочено, че всяко владение /държане/ без основание води до обогатяване за владелеца /държателя/ за сметка на собственика, поради което се дължи обезщетение по силата на чл. 59 ЗЗД; тази хипотеза е налице, когато несобственик ползва недвижимия имот /вещта/ без правно основание за това и препятства собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които има; в този случай от едни и същи факти - ползването без правно основание от несобственика - ответник, на собствения недвижим имот /вещ/ на ищеца, произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период.

Това решение е постановено по въпроса за наличието на материалноправните предпоставки на неоснователното обогатяване по общия фактически състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предвид необходимостта обедняването и обогатяването да произтичат от общ факт или обща група от факти. Не такъв въпрос се поставя от касатора в разглеждания случай- питането е дължи ли се обезщетение за ползване на имота на неговия собственик от ползвателя, от кога и при какви условия. Така зададен, въпросът освен това е теоретичен и твърде общ - поставянето на проблемите за ликвидацията на облигационните отношения при условията на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, без те да са свързани със спецификата на разглеждания спор, не е достатъчно, за да се допусне касационното обжалване. Освен това въззивният съд не е дал отрицателен отговор на поставения принципен въпрос, а е приел, с оглед данните по делото, че не е налице първата предпоставка за ангажиране отговорността на ответника за неоснователно обогатяване - ползването на имота. На последно място - въпросът съдържа оплакване, че въззивният съд не е съобразил периода на исковата претенция по делото. Това оплакване касае съществото на спора и представлява касационно основание за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не поставяне на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо и по този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.