Определение № 2784 от 08.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1391/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от 15.04.2026г. на А. Б. М. срещу решение № 723 от 03.02.2026г. по в.гр.д. № 1725/2024г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 11343 от 29.06.2023г. по гр.д. № 18678/2022г. на Софийски районен съд. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу М. С. Ж. иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване за нищожно на решение № 250 от 11.02.2019г. по т.д. № 2043/2018г. на ВКС, ТК, І т.о. С решението на ВКС е оставена без уважение молбата на А. Б. М. за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 4 и т. 5 от ГПК на влязлото в сила решение № 525 от 19.03.2013г. по гр.д. № 4012/2011г. на Апелативен съд – София и оставеното с него в сила решение № 746 от 24.02.2010г. по гр.д. № 12957/2009г. на Софийски градски съд за осъждане на А. Б. М. да заплати на И. Г. Ж., на която М. С. Ж. е наследник по закон, на сума от 130 100 евро въз основа на запис на заповед от 27.02.2007г., с лихви за забава и разноски. Касаторът намира въззивното решение неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Оплакванията са за недължимост на присъдената въз основа на записа на заповед сума; за осъждане на касатора за плащането й в процес, започнал на 24.09.2007г., който не е бил справедлив; както и за неправилна преценка от страна на първоинстанционния и на въззивния съд в настоящото производство на предпоставките, обосноваващи нищожност на съдебно решение, постановено в производството по отмяна. Узаконен, според касатора, е незаконен материален интерес в полза на нелегитимен поемател по нередовен запис на заповед, въз основа на нередовна искова молба. Съставът на Софийски градски съд не е зачел възражения на касатора, обосновани във въззивното производство от нововъзникнали факти, обстоятелства и доказателства. Неправилно производството по делото пред Софийски градски съд не е било спряно поради наличието на престъпни обстоятелства (чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК). Налице е порок при разпределението на въззивното дело и избора на съдия докладчик и пристрастност. Отказът на отвод при наличие на предпоставките на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗСВ съставлява съществено нарушение основание за касиране на решението на Софийски градски съд. В касационната жалба се сочат основания за нищожност, пропуснати от въззивния съд – неподписването на решение № 250 от 11.02.2019г. по т.д. № 2043/2018г. на ВКС, ТК, І т.о.; постановяването му в нарушение на императивни норми; по непредявен иск; въз основа на недостоверни факти; без да се установи нищожност на оспорените актове; при липса на преценка за наличие на престъпни обстоятелства; заповядано е нещо неизпълнимо. Въззивният съд не е извършил служебна проверка относно нищожността на решението. Според касатора Тълкувателно решение № 1/2012г. по тълк. дело № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС не съдържа изчерпателно изброяване на всички хипотези, при които съдебното решение би било нищожно. А. Б. М. излага подробно обстоятелствата относно образуването и движението на делото до постановяването на обжалваното въззивно решение, като представя писмени доказателства в тази връзка. С молба от 17.08.2026г. излага факти и сочи доказателства, които определя като нови – за които е узнато или са възникнали от (след) 06.08.2026г. и които са съотносими към предмета на касационната жалба – свързани с предходно водените дела (гр.д. № 4012/2011г. на Апелативен съд – София и гр.д. № 12957/2009г. на Софийски градски съд) и със записа на заповед от 27.02.2007г. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Формулираните въпроси са: 1.) Длъжен ли е ВКС да прецени нищожен ли е запис на заповед, когато падежът е уговорен по начин, различен от предвидения в чл. 486, ал. 1 от ТЗ, в процеса на отменителното производство по т.д. № 2043/2018г. при преценката си за порок в атакуваните решения, постановени по нередовен от външна страна запис на заповед? Дали запис на заповед се явява нищожен съобразно повелителните норми на закона – чл. 486/чл. 487, вр. чл. 535, т. 3 от ТЗ? Преклудира ли се правото за прогласяване нищожността на запис на заповед в отменително производство по реда на чл. 303 от ГПК или по иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК или върховните съдии са следвали да установят служебно порока? 2.) Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение на всички доводи и възражения? 3.) По кой правов ред е следвало да бъде образуван граждански процес по подадена искова молба от 24.09.2007г. до Софийски градски съд, т.е. дали е законосъобразно провеждане на исков процес на основание на запис на заповед, признат за нередовен, или правовият ред е чрез подаване на заявление по чл. 417 от ГПК, вр. чл. 415/чл. 422 от ГПК за установяване на вземането по частния документ? 4.) При производство с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК длъжен ли е съдът да следи за наличие на престъпни обстоятелства, които биха могли да съставляват основание за прогласяване нищожността на атакуваното решение съобразно събрания доказателствен материал, като сезира компетентните наказателни органи и постанови спиране хода на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК или наличието на престъпно обстоятелство не е от предвидените предпоставки за нищожност на решението, за които съдът не е длъжен да следи, респективно какъв е порокът на съдебното решение, постановено в условията на наличието на предпоставки за спиране на делото по реда на чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК? 5.) Ръчният избор на съдия/докладчик в съдебното производство и непрестанната замяна на членове на съдебния състав във въззивното производство рушат ли доверието в правораздавателния орган, пораждат ли основателно съмнение в неговата обективност и безпристрастност, респективно пораждат ли задължение на съдебния състав за отвод от участие в процеса? Във връзка с въпросите са посочени решение № 223/2012 от 07.03.2013г. по гр.д. № 387/2012г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 77 от 14.08.2015г. по т.д. № 1156/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 35 от 14.04.2020г. по т.д. № 574/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 162 от 12.12.2019г по т.д. № 651/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 161 от 06.11.2023г. по гр.д. № 4782/2022г. на ВКС, ГК, ІV г.о., ТР № 1/2012 на ОСГТК на ВКС, решение № 114 от 13.10.2014г. по гр.д. № 1954/2014г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., т. 8 и т. 9 от ППВС № 1/1985г., решение № 123 от 04.04.2012г. по гр.д. № 777/2011г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 320/13 от 19.02.2014г. по гр.д. № 6774/2013г. на ВКС, ГК, І г.о., ТР № 1/2020 от 27.04.2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. 674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., ТР № 1/2017 от 09.07.2019г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, решение № 98 от 30.11.2017г. по гр.д. № 3899/2016г. на ВКС, ГК ІІ г.о., решение № 120 от 13.04.2011г. по гр.д. № 1333/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 505 от 16..11.2011г. по гр.д. № 1590/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 208 от 28.11.2013г. по т.д. № 787/2012г. на ВКС, ГК, І т.о., определение № 50189 от 24.11.2022г. по гр.д. № 1228/2022г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. От насрещната страна по жалбата М. С. Ж. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите и правни обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде то допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да постанови решението си, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 270, ал. 2 от ГПК, предявен от касатора срещу М. С. Ж., наследник по закон на И. Г. Ж., съставът на Софийски градски съд е приел, че решение № 250 от 11.02.2019г. по т.д. № 2043/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., е валидно. То не страда от пороци, обосноваващи нищожност, и такава нищожност не може да бъде обявявана. От въззивния съд са били посочени изложените от А. Б. М. твърдения относно нищожността - с решението е било потвърдено осъдително решение, постановено по нередовна искова молба от 24.09.2007г. до Софийски градски съд (при липса на правен интерес, липса на валиден документ, удостоверяващ вземане, липса на платена държавна такса), като препис от исковата молба не й е бил връчен за отговор; потвърденото осъдително решение е било постановено по непредявен иск по чл. 538 ТЗ; решението на ВКС е било постановено в нарушение на изискванията за форма и съдържание, доколкото се основава на измама; то е било абсолютно неразбираемо; потвърдено е било осъдително решение, с което е осъдена А. Б. М. да заплати целия размер на вземането, въпреки че в производството е била предявена само част от него; както въззивното решение, така и решението в производството по отмяна, са били постановени от незаконен състав, доколкото не е бил спазен принципът за случайно разпределение на делата. По-нататък въззивният съд е посочил, като обща постановка, че нищожността е най-тежкият порок, от който може да страда даден съдебен акт, поради което такава е налице само при особено съществени нарушения. Действително не съществува изрична правна норма, която да изброява различните пороци, обосноваващи нищожност на постановените от съдилищата актове, но същите се извеждат от съдебната практика. Нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото или неподписаното решение. С оглед тези общи постановки относно основанията за нищожност на съдебно решение, и независимо дали от А. Б. М. са били изложени и поддържани конкретни обстоятелства в тази връзка, въззивният съд е преценил всяко едно от възможните основания за нищожност на оспореното решение на ВКС и ги е отрекъл. По-конкретно безспорно, според въззивния съд, се е установявало, че решението на състава на ВКС е било постановено от лица, придобили качеството „съдия“ по надлежен ред, както и от съдебен състав, съставен от необходимия брой съдии. Спазен е бил принципът за случайно разпределение на делата при определяне на съдията-докладчик. Това се е установявало от представените по делото протоколи за избор на съдия-докладчик по т.д. № 2043/2018г. С разпоредбата на чл. 9 ЗСВ е въведен принципът за случаен подбор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпване. Според относимата към релевантния период редакция на посочената разпоредба разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт са се извършвали на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпването им. Съгласно приложимата редакция на чл. 360б, ал. 1 ЗСВ органите на съдебната власт са използвали информационни системи, одобрени от Пленума на Висшия съдебен съвет, съгласувано с министъра на правосъдието и председателя на Държавна агенция "Електронно управление". Видно от протокол за избор на съдия-докладчик от 22.08.2018г., издаден въз основа на електронната система за разпределение на делата във ВКС, изискването за използване на система за разпределение на процесното дело е било спазено. Самото разпределение е било извършено автоматично при избор между всички съдии, с изключение на изрично посочените, които са били изключени поради участие в съдебния състав по делото, с което е било спазено и изискването на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК. Също според изложеното от въззивния съд, съдебният акт, за който се е твърдяло, че е нищожен, несъмнено е бил постановен в рамките на правораздавателната власт на съда. Със същия е приключило производство по отмяна на влязло в сила съдебно решение по чл. 303 и сл. ГПК. Възможните действия, които е можел да предприеме касационният съдебен състав, са се изчерпвали с това да се приеме молбата за основателна и да се отмени атакуваният акт, делото се върне за ново разглеждане, или молбата да се приеме за неоснователна. Съставът на Софийски градски съд е намерил още, че не се е установявала абсолютна неразбираемост на процесното съдебно решение. Съдебен акт се приема за абсолютно неразбираем, съответно и за нищожен, тогава, когато волята на съда не може да бъде изведена дори при тълкуване. Решението на ВКС е било ясно, разбираемо и недвусмислено – молбата на А. Б. М. за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 5 ГПК на влязлото в сила решение по гр. д. № 4012/2011г. на Софийски апелативен съд, съответно на решението по гр. д. № 12957/2009 г. на Софийски градски съд, е била оставена без уважение. Не се е установявало и неспазено изискване за форма на решението на ВКС. Изискването за спазване на определена форма на съдебното решение се свързва с необходимостта същото да е писмено, в каквато форма е била обективирано и решение № 250 от 11.02.2019г., постановено по т. д. № 2043/2018г. То е отговаряло и на изискванията за съдържание на съдебните решения, посочени в разпоредбата на чл. 236 ГПК. Видно от същото е, че е било подписано. Останалите релевирани в исковата молба и поддържани във въззивното производство обстоятелства относно нищожността на оспореното решение на ВКС, са били намерени от въззивния съд за ирелевантни. Трябвало е да бъдат въведени при упражняване на инстанционния контрол, доколкото са относими към правилността или допустимостта на решенията на Софийски градски съд и на Апелативен съд - София. При упражняване на предвидената възможност за защита на страната по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК е недопустимо пререшаването на вече разрешен правен спор по същество, като цел на производството за прогласяване нищожността на съдебен акт е установяване наличието на предпоставките за това. В хода на въззивното производство, до постановяване на въззивното решение, са били правени отводи на съдии от Софийски градски съд. При тези установени обстоятелства първи и трети от въпросите на касатора за това може ли да бъде преценявана евентуална недействителност на запис на заповед като едностранна правна сделка в производство по чл. 303 и сл. от ГПК, съответно по какъв ред следва да бъдат предявени вземания по запис на заповед, не са правни въпроси от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Това е, тъй като предмет на обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд не са правомощията на ВКС в производството по отмяна, нито реда за предявяване на вземания по запис на заповед, а валидността на съдебно решение (решение № 250 от 11.02.2019г. по т.д. № 2043/2018г. на ВКС, ТК, І т.о.). Ако се приеме, че първият въпрос имплицитно съдържа питането дали липсата на направена преценка относно недействителността (нищожността) на правна сделка (запис на заповед) би могло да доведе до нищожност на съдебното решение, то въпросът отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не и на допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. На този въпрос от въззивния съд е отговорено отрицателно и така съдът не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практиката на Върховния касационен съд. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012г. по тълк.дело № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. В този смисъл задължителната съдебна практика изцяло съобразява правната теория – че разграничението между валидните и нищожните решения се провежда на базата на съществените, същностни белези на съдебното решение, чиято кумулативна наличност е определяща за наличието на съдебно решение (Д. Силяновски, Абсолютна нищожност на съдебните решения, Юридическа мисъл, кн. 1 и 2, 1928г.; Ж. Сталев, Българско гражданско процесуално право, пето допълнено и преработено издание, стр. 433-434; Огнян Стамболиев, Атакуване на нищожните съдебни решения по граждански дела, Правна мисъл, кн. 6, 1983г. и др.). С оглед възприетото в задължителната съдебна практика на ВКС относно нищожността на съдебно решение, не е невалидно (нищожно) решение, което е постановено в нарушение на задължението на съда да следи служебно за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, така както това задължение е разяснено в Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС. Посоченото от касатора Постановление № 1 от 10.11.1985г., Пленум на ВС, не съдържа друго, различно разрешение. Според постановлението разпоредбата на чл. 209 от ГПК (отм.) за пръв път е уреждала процесуалната защита срещу нищожните решения - непораждащи правни последици, но създаващи привидност за признати и присъдени права, съответно за приложимост на чл. 219 - чл. 224 от ГПК (отм.). Няма основание за допускане на касационно обжалване и по втория правен въпрос на касатора. Той е относно задължението на въззивния съд да отговори на доводите и възраженията на страните, като мотивира решението си, в контекста на задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от състава на Софийски градски съд процесуални нарушения. Въпросът е от значение за изхода на спора, но не е удовлетворено допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Въпросът е основан на оплакването в касационната жалба, че Софийски градски съд не е отговорил на всички направени и поддържани твърдения относно нищожността на решение № 250 от 11.02.2019г. по т.д. № 2043/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., съответно правни доводи в тази връзка, но липсват такива обстоятелства. Въззивният съд (включително служебно) е проверил основанията за нищожност на решението на ВКС съответно на възприетото в съдебната практика относно предпоставките, обосноваващи такава нищожност. Четвъртият въпрос на касатора е свързан с оплакването му, че въззивното решение е постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК (извършена е била измама) и съдържа питане дали производство с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК може да бъде спряно при условията на чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, съответно какъв е порокът, от който страда съдебно решение, постановено в производство, което не е било спряно, въпреки че са съществували предпоставките за това. По отношение на въпроса е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не и на допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Според определение № 44 от 26.01.2010г. по гр.д. № 15/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., определение № 634 от 15.11.2015г. по ч.гр.д. № 5418/2015г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение № 647 от 16.08.2023г. по ч.т.д. № 722/2023г. на ВКС, ТК, І т.о. и др., съдът спира производството по гражданско дело, когато при разглеждането му се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор. В хипотезата на 229, ал. 1, т. 5 от ГПК гражданският съд трябва да е събрал доказателства за съществуването на престъпни обстоятелства. Нужно е съдът, който разглежда гражданскоправният спор, да констатира, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора. В същия смисъл са още мотивите към т. 8 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г., ОСГК на ВКС. В случая от въззивния съд не е била отречена принципната възможност производството по делото да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, но не са били констатирани престъпни обстоятелства, съдържащи се в събрания по делото доказателствен материал. Всъщност такива конкретни обстоятелства не са били посочени от самия касатор, нито са били посочени, представени и събрани доказателства в тази връзка. При липсата на разкрити престъпни обстоятелства, от установяването на които да зависи изходът по спора, посочена по-горе съдебна практика по приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК се явява съобразена. В практиката на ВКС се съдържа и отговор на въпроса на касатора относно порока, от който страда въззивно съдебно решение, постановено в производство, в което е имало основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК – решението е недопустимо. Това е разрешението, дадено в решение № 283 от 10.05.2024г. по гр.д.№ 1065/2023г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 233 от 18.12.2023г. по гр.д. № 4708/2022г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др. Петият въпрос на касатора съдържа питането дали ръчният избор на съдия/докладчик в съдебното производство и непрестанната замяна на членове на съдебния състав във въззивното производство пораждат задължение на съдебния състав за отвод от участие в процеса в хипотезата на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК. Дори да се приеме, че въпросът отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивното дело е разгледано и решено от съдебен състав, формиран извън отвели се съдии от Софийски градски съд, не е удовлетворено допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Според касатора на въпроса следва да бъде отговорено положително, но посочената от страната съдебна практика, включително решенията по гр.д. № 3899/2016г. на ВКС, ГК ІІ г.о., гр.д. № 1333/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., гр.д. № 1590/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., както и определение № 50189 от 24.11.2022г. по гр.д. № 1228/2022г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. не касаят хипотези, сходни с процесната, нито съдържат отговор на поставения въпрос. Съгласно възприетото в посочените решения разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК е гаранция, че делото ще бъде разгледано и решено от независим и безпристрастен съд - когато между съдията и страните не съществува зависимост и съдията не е заинтересован от изхода на делото в полза или вреда на една от страните. При тази изходна постановка от съставите на ВКС е прието, че наличието на основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК само по себе си не обуславя неправилност на съдебния акт, щом постановилият го съд не е нарушил правна норма, която е съществена за правилността на акта като резултат. С оглед изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. В подадената касационна жалба и допълнителната молба от 17.08.2026г. А. Б. М. е представила писмени доказателства, както и е изложила факти, определяни от нея като нови. Тези обстоятелства и доказателства не могат да бъдат съобразявани от касационната съдебна инстанция. По аргумент от чл. 290, ал. 2 от ГПК към предмета на спора са относими обстоятелства и доказателства, настъпили и релевирани до приключване на съдебното дирене пред въззивния съд. Съгласно възприетото в мотивите към Тълкувателно решение № 1/2017 от 09.07.2019г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС в касационното производство, развиващо се по реда на чл. 290 - чл. 293 от ГПК, правомощията на ВКС по отношение на обжалвания съдебен акт са лимитирани. Те са в рамките на проверка за валидността, процесуалната допустимост и правилност на обжалваното решение, при недопустимост да се съобразяват нови доказателства и да се установяват нови факти. Нови фактически положения могат да бъдат съобразявани във фазата по чл. 295 от ГПК, когато ВКС действа като решаващ съд. Или, съгласно тълкувателното решение, само ако след приключване на съдебното дирене пред въззивния съд при ново разглеждане на делото са настъпили нови обстоятелства, налагащи събиране на доказателства, тези доказателства ще бъдат събрани, а обстоятелствата – съобразени, при съответно приложение в повторната касация на правилата на въззивното производство. Важими са постановките на т. 4 и т. 5 от Тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004г. по гр.д. № 2/2004г. на ОСГК на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение