Определение № 359 от 29.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1370/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община-Хасково, представлявана от кмета Ст. Д., приподписана от юрисконсулт отдел ПНО при същата община М. П., срещу решение № 339 от 2.11.2022 год. по в. гр. д. № 517/2022 год. на Хасковския окръжен съд. С него е потвърдено постановеното от първоинстанционния Хасковски районен съд решение № 396 от 30.06.2022 год. по гр. д. № 1447/2021 год., с което Община-Хасково е осъдена да заплати на А. П. Т.-Г. сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие пропадане на крака й в дупка на пътното платно, на завоя до Френската пекарна /ул. „Марин Дринов“ № 6/ в гр. Хасково, причинило счупване на раменната кост на дясната ръка и навяхване на лява глезенна става, сумата 519.86 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея имуществени вреди вследствие същото увреждане, от които 441.76 лв. разходи за платени медикаменти и консумативи, необходими за лечението й и 78.10 лв. – разлика между трудовото й възнаграждение, което е следвало да получи и полученото от нея обезщетение от НОИ за периода 22.11.2019 год. до 2.03.2020 год., ведно със законната лихва от датата на увреждането – 22.11.2019 год. до окончателното плащане на сумите. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта, с която искът срещу общината за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на ищцата е отхвърлен за разликата над 8 000 лв. до претендираната сума от 15 000 лв. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост на извода за наличие на основание за ангажиране на отговорността на общината за причинени вреди от непозволено увреждане. Оспорват се изводите на съда относно неизпълнение на задълженията на общината във връзка с установяването на препятствието, незабавното му ремонтиране или надлежно обозначаване, както и относно липса на съпричиняване от страна на ищцата. В изложението към жалбата общината се позовава на произнасяне на въззивния съд по материалноправни въпроси, подробно формулирани в т. т. 1-3 и касаещи най-общо предпоставките за ангажиране на отговорността й по чл. 49, във връзка с чл. 45 ЗЗД в хипотезата, в която пешеходецът избрал по собствена воля пресичане на пътя в участък на завой, при намалена видимост, на необозначено за целта място, преминавайки през поставени бетонови саксии и топки, възпрепятстващи преминаването, вместо да премине през предвидената пешеходна зона, за да достигне до пешеходната пътека, с оглед безопасно пресичане на пътното платно, като същата е на разстояние не повече от 50 м., което следва ли да се възприема като разположена на неоправдано дълго разстояние. Позовава се на относимостта на задълженията по чл. 165, ал. 1 ППЗДвП при пресичане на пътното платно на необозначено за това място при спазване на изискванията на чл. 114, т. 1 и т. 2 ЗДвП, респ. чл. 166, т. 1 и т. 2 ППЗДвП, неспазване на изричните забрани на чл. 113, ал. 1, т. 4 ЗДвП. Формулирани под формата на процесуалноправни въпроси са изложени доводи срещу отказа на съда да допусне техническа експертиза за изясняване на факти и обстоятелства от съществено значение за изхода на делото, представляващо процесуално нарушение, както и отказа на въззивния съд да допусне такава експертиза, с което е ограничено правото на защита на касатора в процеса; нарушения на съдопроизводствените правила и при преценката на определени свидетелски показания и обосноваване на извода, че няма пешеходна пътека в близост до мястото на инцидента. Касаторът се позовава на необсъждане евентуалната заинтересованост на свидетелите, както и неотчитане особеността на преценката по конкретния въпрос за отдалечеността на пътеката, което е довело до необосноваността на направения извод на съда за липса на пешеходна пътека в близост. По тези въпроси касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед принципното им значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. От А. П. Т.-Г. е постъпил писмен отговор в срок, чрез адв. М. Г., в който се излагат доводи за отсъствие на основания за допускане на касационното обжалване, поради липса на правни въпроси, които да отговарят на изискванията за общо основание за допускане на касационното обжалване, както и на допълнителното изискване за обосноваване значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Претендира присъждане на направените разноски съгласно представения списък. В срока по чл. 287, ал. 2 ГПК А. Т.-Г. е подала насрещна жалба срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът й срещу общината за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 8 000 лв. до претендираната сума от 15 000 лв. с довод за нарушение на чл. 52 ЗЗД и искане за отмяната му в тази част и вместо това й се присъди обезщетение в горния претендиран размер, ведно със законната лихва и направените разноски. В приложеното към насрещната жалба изложение касаторката се позовава на произнасянето на въззивния съд по обуславящия въпрос за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД и точното прилагане на принципа на справедливостта в противоречие с ППВС № 4/1968 год. и многобройната съдебна практика, подробно цитирана и приложена от касаторката, съгласно която съдът следва конкретно да посочи установените обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението. Това въззивният съд не е сторил в обжалваното решение, което обосновава релевираното основание за допускане на касационно обжалване в тази част на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Община Хасково, чрез кмета Ст. Д., оспорва насрещната касационна жалба като неоснователна. Претендира присъждане на разноски и поддържа възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от касаторката. Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на страните въз основа данните по делото и предмета на настоящото производство, намира следното: Касационната жалба на общината е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК само в частта по иска за обезщетение за неимуществени вреди, който е с цена над 5 000 лв. Исковете за заплащане на обезщетения за имуществени вреди са с цена под този размер, поради което и въззивното решение в тези му части не подлежи на касационно обжалване, а подадената срещу тях жалба е недопустима. Предмет на производството е присъждането на претендирано от ищцата дължимо обезщетение за причинени неимуществени вреди от виновното неизпълнение на задълженията на общината за ремонт и поддържане на пътищата и противоправното бездействие на нейните служители, което довело до увреждане на здравето, изразяващо се в счупване на раменната кост на дясната ръка и навяхване на лявата глезенна става на ищцата вследствие на падане в дупка на пътното платно. Прието е за установено по делото, че на 22.11.2019 год. в гр. Хасково Т.-Г., стъпила с левия крак в дупка на пътното платно, което пресичала след пешеходната зона на улицата до посочената пекарна на ул. „Марин Дринов“ № 6, която не се виждала, тъй като не била обезопасена и обозначена. Ищцата паднала, вследствие на което получила установените от събраните доказателства по делото увреждания - счупване на раменна става на дясната ръка, навяхване на лява глезенна става, което било типично за подобни падания. Назначено било лечение с превръзка тип „Дезо“ първоначално за 30 дни и проведена терапия с медикаменти и физиолечение. Според заключението на вещото лице, прието от първоинстанционния съд, счупването на раменната кост е причинило трайно затруднение в движението на ръката за повече от 30 дни, с период на възстановяване за физически труд около 3-4 месеца, ищцата е изпитвала в първите 2 месеца силни болки в дясната ръка, както и болки в глезена. Проведена е и рехабилитация, като възстановяването е приключило напълно. За да приемат за частично основателна предявената претенция за неимуществени вреди, и двете съдебни инстанции констатират нарушение на разпоредбите на чл. 31 ЗП, чл. 167, ал. 1, изр. 1 ЗДвП, уреждащи задълженията на общините, които стопанисват пътя, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Община Хасково е адресат на тези законови задължения, но не ги е изпълнила с оглед предотвратяване на увреждането вследствие попадане на ищцата в намиращата се на пътното платно дупка. Същата представлява препятствие на пътното платно, на общински път, не е била обезопасена и обозначена, поради което и опасна. Прието е наличие на бездействие на общината, респ. нейните служители, да ремонтира това препятствие, същото е в причинно-следствена връзка с неизправността на пътя. Това довело до образуваната дупка, предизвикала падането на ищцата, в резултат на което същата получила травматични увреждания на здравето, които съгласно чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД следва да бъдат репарирани. Съдът приел за неоснователен доводът на общината за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат поради нарушение на задълженията й като пешеходец, като на свой риск е решила да напусне пешеходната зона и да пресече пътя на това рисково за пешеходците място, като приел, че не са налице нарушения от страна на ищцата като пешеходец. Въз основа преценка на доказателствата, в т. ч. и събраните гласни такива, съдът приел, че същата е пресякла пътя във възможно най-тясната му част, след като се е уверила, че няма идващи ППС, и в близост не е имало пешеходна пътека, по която да премине. Поради това, че валял дъжд, дупката на пътното платно не се виждала, тя стъпила в нея и паднала. Обсъдена е и хипотезата за наличие на пешеходна пътека на около 50 м., поддържана от общината, като това обстоятелство не е обусловило тезата за наличие на съпричиняване от страна на ищцата поради липса на допуснати нарушения от нейна страна на правилата за движение и пресичане. Извън това съдът приел за неотносими към спора тези разпоредби, тъй като същите са приложими за предотвратяване стълкновението между пешеходци и ППС. Съобразно изложеното, за определяне дължимото обезщетение са съобразени: характера на вредите, интензивността и продължителността на болките, времето и начина на лечение, постигнатото пълно възстановяване, липса на последици извън обичайните такива. Въззивният съд е възприел определеното от районния съд справедливо обезщетение в размер на сумата 8 000 лева, съгласно чл. 52 ЗЗД. При така изложените мотиви на въззивния съд и данните по делото, настоящият съдебен състав на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не се обосновава наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените от общината въпроси относно предпоставките за ангажиране на отговорността й по чл. 49, във връзка с чл. 45 ЗЗД в конкретната описана хипотеза на пресичане на пътното платно, на завой при намалена видимост, на необозначено за целта място, при нарушение на задълженията на ищцата и неспазване на посочените изисквания, неспазване на изричните забрани, представляват по своята същност съображения за неправилност на изведения извод, че общината следва да носи отговорност за причинените на ищцата вреди вследствие падането в дупката на пътя, поради отговорността си за поддържането и стопанисването на общинските пътища на територията на града. Обсъждането на тези въпроси, за да им се даде отговор, предполага обсъждане и преценка на събраните доказателства, което не е предмет на настоящето производство по чл. 288 ГПК. Едва след допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тези доводи на общината могат да се разглеждат, но релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Поставените в изложението на общината въпроси не представляват такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и липсва общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в мотивите по т. 1 от ТР № 1/2009 год. ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на по делото доказателства.Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Освен това, за да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Такива съображения в случая не са налице, а липсва и формулиран от касатора в тази връзка въпрос, поради което не е удовлетворено изискването за точно и мотивирано изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на конкретно формулиран въпрос е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване, тъй като касационната инстанция не може да извежда правния въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито да се произнася по различни правни въпроси от посочените. В случая въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства и с оглед особеностите на случая е обосновал изводите си за основателност на предявения иск за заплащане на обезщетение по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Поставените от общината процесуалноправни въпроси също не могат да обосноват наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради същото съображение – не са налице правни въпроси, а оплаквания за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, подробно посочени в изложението, и липса на допълнителната предпоставка за наличието на това основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съображенията на въззивния съдебен състав по правнорелевантните факти са обективирани в мотивите към обжалвания съдебен акт, които са ясни, разбираеми и формирани след обсъждане на въведените оплаквания и доводи на страните, предмет на въззивното производство. Същите не противоречат на разпоредбите на закона, както и на трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 49 ЗЗД, поради което и не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Гореизложеното налага извода за недопускане на въззивното решение в допустимата на касационно обжалване част, по жалбата на община Хасково. В останалата част жалбата следва да се остави без разглеждане, а производството по нея следва да се прекрати. С оглед отрицателния извод относно предпоставките за разглеждане на постъпилата касационна жалба от Община Хасково, настоящата инстанция не следва да се произнася по насрещната касационна жалба на А. П. Т.-Г., чрез адв. М. Г. /аргумент от чл. 287, ал. 4 ГПК/, в т. ч. и по искането за присъждане на разноски по нея. При този изход на настоящето производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на А. П. Т.-Г. направените от нея разноски по защитата срещу жалбата на общината в размер на сумата 600 лв., установена с представената фактура за плащане на уговореното по договор за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение /представен списък на разноските, фактура от 22.02.2023 год. и договор за правна помощ и съдействие – л. л. 16-18 от касационното производство/. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,