Определение № 3438 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 775/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. В. С., чрез пълномощник адв. К. А. от САК и насрещна касационна жалба на Ж. Л. Б., чрез пълномощник адв. Й. С. Л.-П. от САК, срещу въззивно решение № 167/14.08.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 249/2024 г. по описа на Апелативен съд – Б., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 92/29.01.2024 г. по гр.д. № 1453/2021 г. на Окръжен съд – Бургас и като краен резултат Л. В. С. е осъдена на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД да заплати на Ж. Л. Б. сумата 52 340,53 швейцарски франка и сумата 9 019,30 лв., които суми представляват погасени от Ж. Л. Б. суми по договори за кредит № HL 40387 и № HL 40391 от 16.07.2008г., сключени между „Юробанк и Еф Джи България“АД и Б. С. и С. Н. за периода август 2008 г. - декември 2017 г., с която сума Л. В. С. се е обогатила неоснователно, като е имала възможност да придобие от банката вземането по цитираните договори за кредит и придобие недвижимия имот, ипотекиран в полза на банката, ведно със законната лихва върху тези суми считано от 25.08.2021 г. до окончателното им изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 73 439 швейцарски франка. Ответницата Л. В. С. обжалва въззивното решение в частта, в която искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е уважен до посочения размер. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на С., като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, могат да бъдат обобщени в следния смисъл: първата част от въпросите се отнасят до задължението на съда да изясни връзката между имущественото обедняване на ищеца и обогатяването на ответника при иск за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Втората група въпроси представляват питане за субсидиарния характер на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и възниква ли правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато ищецът разполага с друг иск, с който да може да се защити. Третата група въпроси се отнасят до началния момент на погасителна давност при иск за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Според жалбоподателя - ответник въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в: ППВС № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС; решение № 97/01.08.2014 г. по гр. д. № 1250/2011 г.; решение № 24/01.06.2016 г. по гр. д. № 2968/2015 г.; решение № 88/28.08.2017 г. на ВКС; решение № 148/28.02.2006 г. на ВКС; ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 165/20.12.2013 г. по гр. д. № 3086/2012 г.; решение № 42/08.03.2016 г. по гр. д. № 2156/2015 г.; решение № 206 от 02.10.2014 г. по гр. д. № 1925/2014 г.; решение № 269/30.03.2011 г. по гр. д. № 2019/2010 г. и др. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя и въпросът: „Счита ли съдът, че е допуснато процесуално нарушение, като първоинстанционният и въззивният съд не са изискали допълнителна декларация или справка за трудовите доходи и трудовите правоотношения на ищеца? Длъжен ли е съдът служебно да изследва актуалното материално състояние на ищеца чрез подобна справка, особено при наличието на твърдение, че ищецът работи на трудов договор отпреди датата на завеждане на иска и до настоящия момент?“, с твърдения за противоречие с практиката на ВКС цитирана в изложението. В писмен отговор жалбата се оспорва от насрещната страна. Ищецът Ж. Л. Б. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за разликата над присъдените суми до размера от 73 439 швейцарски франка. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, както следва: 1. „Недопускането на доказателства от първоинстанциовння съд в нарушение на процесуалните правила преклудира ли възможността на страната да направи това свое искане отново във въззивната инстанция и какви са основанията за събиране на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК?; 2. „Длъжен ли е въззивният съд съгласно чл.266, ал.3 ГПК да допусне допълнителна експертиза, когато в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд не е допуснал такава експертиза и във въззивната жалба е направено искане за експертиза? Длъжен ли е първоинстанционният и въззивният съд да допуснат изготвянето на експертиза, вкл. служебно, когато делото е останало неизяснено от фактическа страна?“; 3. „Императивна ли е материално правната норма на чл.59 от ЗЗД?“; 4. „След като експертизата се позовава на доказателства и извлечения от банкови сметки, които не фигурират като доказателства по делото или някои от тях фигурират, но в непълен вариант, а са на разположение само на вещото лице, следва ли съдът да задължи приложенията към експертизата, на база на които е съставило заключението си вещото лице, да бъдат предоставени и на страните?“ и 5. „Следва ли и дължи ли съдът да даде конкретни, ясни и точни указания за отстраняване на нередовности на процесуални действия, извършени от страната, както и да укаже последиците от неотстраняването им. преди да изключи писмени доказателства от доказателствената съвкупност в процеса?“. Според жалбоподателя - ищец въпроси с №№ 1, 2 и 5 са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а за останалите два въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с твърдения че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК Л. С. е подала писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, като оспорва насрещната касационна жалбата и по същество. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: Касационните жалби са подадени в срок, от надлежни страни и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което са допустими. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че в исковата си молба ищецът е твърдял, че по споразумение от 19.08.2009 г. с третите лица – С. Н. и Б. С. е поел задължение да изплащане на месечните им погасителни вноски по кредит към „Юробанк България“АД по договор за кредит от 16.07.2008 г., който бил използван от тях за закупуването на недвижим имот – апартамент в кв.С., [населено място], с уговорка този имот да му бъде прехвърлен в по-късен момент. Ищецът твърдял също, че до 2017 г. е изплатил 73 439 шв. франка или – 130 481.90 лв. лично или като е превеждал парите по банков път на ответницата С., а тя е превеждала същите в банката за погасяване на кредита. На 08.07.2019 г. ответницата придобила собствеността на процесния апартамент, като се легитимирала като кредитор на С. Н. и Б. С., изплатил задължения на същите към банката в размер на 51 895 евро. Ищецът е твърдял, че ответницата се е обогатила със сумата от 73 439 шв. франка, с която той е обеднял. Според същия, неоснователното обогатяване се изразявало и в спестяване на разходи от ответника за сметка на ищеца, което обуславяло правен интерес от предявяване на иска с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД. В с.з. на 14.02.2023 г. било прието изменение на претенцията от ищеца, чрез добавяне на ново основание – ищецът твърдял, че с ответницата е имал сключен договор за поръчка по силата на който С. се задължила да погасява договора за кредит със сумите, изпращани й от ищеца, също така да сключи и договор за цесия от името на ищеца, както и да придобие от името и за сметка на ищеца недвижимия имот закупен със средствата по договора за кредит, след което да го прехвърли в патримониума на ищеца. Ищецът твърдял, че договорът е неформален, прекратен е устно поради неизпълнение, поради което претендира връщане на сумите, платени по този договор – в размер на процесната сума, в хипотезата на евентуално разглеждане на този иск, ако не бъде уважена претенцията на първоначално заявеното основание. От фактическа страна въззивният съд е приел, че по делото е безспорно установено, че С. Н. и Б. С. са сключили с „Юробанк България“АД два договора за кредит от 16.07.2008 г./ договор за потребителски кредит и договор за кредит за покупко-продажба на недвижим имот/, като с част от парите по втория кредит са закупили недвижим имот-апартамент 2а на груб строеж, находящ се в [населено място], кв. С.. Установено е също, че по отношение на закупения имот е учредена договорна ипотека в полза на банката, обезпечаваща сключените договори за кредит. Впоследствие на 19.08.2009 г. бил сключен договор между Б. С. и С. Н., от едната страна като уговорители и ищеца Б., като поемател, по силата на който, уговорителите прехвърлили на поемателя всички свои задължения по двата договора за кредит срещу възможността по-късно поемателят да ги замести в договорите за кредит, като в замяна на това да му бъде прехвърлено правото на собственост по отношение на недвижимия имот, обезпечаващ кредитите. Ответницата Л. С. била предвидена като лице осъществяващо контактите между тях и за съдействие при невъзможност от страна на Б. да се яви лично пред нотариус за придобиване на собствеността. От разпита на свидетелите Б. С. и С. Н., е прието за установено, че след сключване на двата договора за кредит, те не са били в състояние да ги обслужват, което наложило да сключат договора от 19.08.2009 г. с ищеца, като последният искал да получи апартамента в кв. С., а в замяна на това да погасява кредитите вместо кредитополучателите. Не било спорна също, че с договор за цесия от 04.12.2018 г. „Юробанк България“ АД прехвърлила на ответницата С. цялото си вземане срещу длъжниците Б. С. и С. Н.-С. по двата договора за кредит в общ размер на 129 195,53 швейцарски франка и 697,28 лв., срещу заплащане на цена за цедираното вземане в размер на 51 896 евро. На 08.07.2019 г. Б. С. и С. Н. прехвърлили на С. собствеността на апартамента в кв. С. срещу задължението си от 51 896 евро към нея, произтичащо от договора за цесия. За да уважи иска с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД, въззивният съд е посочил, че по категоричен начин е установено, че за периода м. 07.2008 г. – 13.12.2018 г. ищецът е погасявал месечните вноски по кредит, със средствата от който е бил придобит процесния апартамент в кв.С., като плащанията били правени с цел той да придобие в един бъдещ момент собствеността върху недвижимия имот. Собствеността обаче била придобита от ответницата Л. С.. Направен е извод, че същата се е обогатила с частта от стойността на процесния имот, която е била изплатена от ищеца Б.. Според въззивния състав действително ответницата заплатила по цесията цената на вземането от кредитополучателите С. и Н., но това плащане покривало частично както кредита, така и стойността на недвижимия и имот. Плащането на цесията към банката не покривало изцяло нито стойността на кредита, нито стойността на процесния недвижим имот. Посочено е, че С. е действала за сметка на ищеца Б., и че тя не е трето неизвестно лице, тъй като била посочена в процесния договор между Б. и кредитополучателите С. и Н. като лице за контакт със задачата да съдейства за финализиране на сделката при невъзможност на ищеца да се яви за прехвърляне на имота пред нотариус. Тя знаела за уговорката апартамента да бъде прехвърлен именно на ищеца и извършила сделката с ясно съзнание, че ощетява Б. по този начин. Прието е, че обогатяване в имуществото на Л. С. е настъпило и това обогатяване се равнява на заплатените от Ж. Б. кредитни вноски в периода от подписване на договора до края на 2018 г., които парични вноски били трансформирани в стойността на недвижимия имот, придобит от нея, тъй като в противен случай тя би следвало да намали своя патримониум и имущество с равностойния паричен еквивалент на заплатените от Б. суми при обичайно заплащане стойността на процесния имот. Прието е въз основа на заключенията на изслушаните ССЕ /първоначална и допълнителни/, че ищеца фигурира като платец по двата кредита на сума в размер на 10 557,33 шв. франка, към която следвало да се прибави сумата, платена Л. С. в размер на 32 048,19 шв. франка, преведена й от ищеца /вещото лице установило, че ответницата не е разполага с други парични суми по сметката, извън преведените от ищеца/ и сумата от 1 209,34 шв. франка, с платец М. Б., която сума по заключението на била получена по банков път от Л. С.. Към тези суми в общ размер от 43 814,96 шв. франка, въззивният съд е приел, че следва да се прибави и сумата от 8525,57 шв. франка независимо, че като платец на същата фигурирал Б. С.. Посочено е, че от събраните по делото гласни доказателства / свидетелите Н., К. и И./ може да бъде обоснован извод, че ищецът Б. реално е заплащал сумите по кредита от самото начало. За да присъди и сумата от 9019,30 лв. въззивният състав се е позовал на заключението на ССЕ, че е налице разлика между постъпилите от Б. към Л. С. суми и сумите превеждани за погасяване на кредита от С., именно в размер на 9019,30 лв. Тази сума била изплатена от ищеца на ответницата и с нея той също се обеднил, тъй като сумата останала в патримониума на С. без да бъде върната обратно на ищеца. Сумата също подлежала на връщане, независимо от това, че не се установило по категоричен начин, че не е била внесена за погасяване на кредитите от страна на ответницата. Относно възражението за погасителна давност е прието, че давност започва да тече от разместването на благата. Сключването на цесията от ответницата и придобиването на имота станало през 2018 г. и 2019 г., а иска бил заведен на 25.08.2021 г., поради което към момента на завеждането на иска не била изтекла петгодишна давност за търсене на сумата. Неоснователното разместване на благата, настъпило с придобиването на апартамента, защото ищецът загубил възможността да придобие този имот, заради който извършвал погасяването на кредита. Поради това възражението е прието за неоснователно. По отношение на направените доказателствени искания във въззивното производство от страна на ищеца за: допълнителен разпит на свидетел, очна ставка, разпит на нов свидетел, издаване на удостоверения за снабдяване с други документи, допускане на допълнителна ССчЕ и др., е прието, че същите са неоснователни, тъй като не било обосновано в каква връзка са направени, нито се обосновавало наличието на предпоставките за допускане на същите пред въззивната инстанция, съгласно разпоредбата на чл.266 от ГПК. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, следното: Последния въпрос поставен от касатора- ответник: „Счита ли съдът, че е допуснато процесуално нарушение, като първоинстанционният и въззивният съд не са изискали допълнителна декларация или справка за трудовите доходи и трудовите правоотношения на ищеца? Длъжен ли е съдът служебно да изследва актуалното материално състояние на ищеца чрез подобна справка, особено при наличието на твърдение, че ищецът работи на трудов договор отпреди датата на завеждане на иска и до настоящия момент?“ не може да обоснове допускане на касационен контрол, тъй като не е правно разрешаван от въззивният съд. По въпросите касаещи финансовото състояние на ищеца и задължението на съда да провери достоверността на подадените данни в декларацията, имаща значение за освобождаване от държавни такси по делото, са били разрешени в нарочно производство, приключило с определение № 193/08.06.2022 г. по ч.гр.д. № 1587/2022 г. на ВКС, с което ищецът Б., е бил освободен на осн. чл.83 ал.2 ГПК от заплащане на държавни такси и разноски в производство. След преценка, Върховният касационен съд намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне по отношението на правния въпрос за субсидиарността на иска за неоснователно обогатяване по чл. 59 ал.1 от ЗЗД и приложим ли е той, когато обеднелият разполага с друг иск за възстановяване на обедняването си. Въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС. Останалите поставени от касаторите въпроси са обусловени от отговора на горепосочения въпрос, и по същите съдът ще се произнесе с решението си, като ги разгледа ведно с касационните основания, с които са пряко свързани. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя Л. В. С. следва да бъдат дадени указания, да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 2085,58 лв. и да представи по делото вносния документ за това в установения от закона срок. Жалбоподателят е Ж. Л. Б., е освободен на осн. чл.83 ал.2 ГПК от заплащане на държавни такси и разноски в производство /съгл. определение № 193/08.06.2022 г. по ч.гр.д. № 1587/2022 г. на ВКС/. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение