Определение № 866 от 26.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4598/2022 г.

Образувано е по касационна жалба на П. З. П. срещу въззивно решение № 2141 /03.08.2022 г. по в.гр.д. № 11656 /2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20136576 от 10.06.2021 г. по гр.д. № 38464 /2020 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Банка ДСК“ АД иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено между страните, че ищецът не дължи на ответника по изпълнителен лист от 09.09.2010 г., издаден по гр. д. № 40420 /2010 г. на Софийски районен съд, сумата от 11 877.72 лева – главница и 5 888.85 лева – лихва за периода от 15.05.2008 г. до 11.08.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.08.2010 г. до изплащане на вземането. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД и третото лице – помагач „ОТП Факторинг“ ЕАД в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на подадената касационна жалба. Жалбата е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Искът е основан на твърдения, че вземането е погасено по давност поради това, че в период, по-дълг от пет години не са извършвани никакви изпълнителни действия по образуваното изпълнително дело и че съдебният изпълнител е следвало да прекрати изпълнителното дело на основание чл.433, т.8 ГПК. Въззивният съд е изложил мотиви за релевантните за спора факти: Установил е, че изпълнителният лист е издаден на 09.09.2010 г.. Изпълнителното дело е образувано на 31.05.2011 г. Установил е, че след издаването на изпълнителния лист „Банка ДСК“ АД е прехвърлила вземането си по него на „ОТП Факторинг“ ЕАД с договор за покупко-продажба на вземане от 16.08.2012 г., за което цесионерът е уведомил длъжника по упълномощаване от цедента. На 14.01.2014 г. цесионрът е конституиран като взискател по делото. Установил е извършените действия по образуваното изпълнително дело. Въз основа на установената фактическа обстановка въззивният съд е изложил следните правни изводи: От значение за предявения иск са само фактите, настъпили след влизането в сила на заповедта за изпълнение, която по действащия ГПК се ползва със стабилитет. Ищецът се позовава на такива факти. Страните не са изложили оплаквания относно приложения от решаващия съд срок на погасителната давност – 5 години за главницата, поради което и на основание чл.269 ГПК този въпрос стои извън рамките на въззивния контрол. Заповедта за изпълнение е влязла в сила на 24.06.2011 г., от този момент е започнал да тече давностният срок. Като се е позовал на решение по гр.д. № 2382 /2017 г., на IV г.о. на ВКС,, постановено по реда на чл.290 ГПК, въззивният съд е приел, че извършената с т.10 от ТР № 2 /26.06.2015 г. по т.д. № 2 /2013 г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС 3 /18.11.80 г. (с което е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането) поражда действие от датата на обявяване на тълкувателното решение и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства. Въззивният съд е приел разрешението в посоченото решение на ВКС, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. Въззивният съд е приел, че в разглеждания случай към момента на приемане на ТР № 2 /26.06.2015 г. по т.д. № 2 /2013 г. на ОСГТК на ВКС (нататък и само ТР по т.д. № 2 /2013 г.) изпълнителното производство, образувано въз основа на изпълнителния лист, е било висящо и не е прекратено по силата на закона. Въззивният съд е изложил мотиви за неоснователност на довода на жалбоподателя П. П., че изпълнителното производство е било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК на 31.05.2013 г. Като се е позовал на приетото с т.10 от ТР по т.д. № 2 /2013 г. за прекратяването на изпълнителното производство поради „перемпция“ и въз основа на приетото от фактическа страна, въззивният съд е обосновал извода, че поисканите от взискателя и извършени от ЧСИ изпълнителни действия са през периоди, по-кратки от две години, поради което изпълнителното производство не е прекратено на посоченото основание. С оглед разясненията, дадени с ППВС 3 /18.11.80 г., погасителна давност не е текла докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Новият давностен срок е започнал да тече от момента на постановяване на ТР по т.д. 2 /2013 г. Като се е позовал на приетото с т.10 от цитираното ТР по т.д. 2 /2013 г. за изпълнителните действия, които прекъсват давността съгласно чл.116, б.„в“ ЗЗД, и като е посочил предприетите по изпълнителното дело такива действия, въззивният съд е обосновал извода си, че в случая преди изтичането на давностния срок взискателят е предприемал изпълнителни действия, довели до прекъсването на давността. Крайният извод е, че вземанията на кредитора, за които е издаден изпълнителният лист, не са погасени по давност към момента на провеждане на устните състезания по въззивното дело. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд противоречи на установената съдебна практика по признаване на исковете с такъв предмет и са изложени твърдения, че действията на съдебния изпълнител са незаконосъобразни, а изводите на въззивния съд, че изпълнителните действия са прекъсвали давността, са в противоречие с приетото в ТР по т.д. № 2 /2013 г. на ОСГТК на ВКС и следователно са неправилни. Към касационната жалба не е приложено изложение на основания за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3 ГПК. С разпореждане № 14538 /05.09.2022 г. въззивният съд е дал на жалбоподателя указания да представи изложение на основания за допускане на касационно обжалване. След получаване на указанията жалбоподателят е подал молба с вх.№ 64371 / 07.10.2022 г. (л.12) със следното съдържание (дословно): Процесната сума надвишава размера от 5 000 лв., което е основание за допускане на касационно обжалване. Също така основание за касационно обжалване е и противоречивата съдебна практика, която приема или не кои действия прекъсват давността. В касационната жалба са изведени основания, които са в противоречие с изложените от съда мотиви за отхвърляне на иска. Като съобразява изложеното и съдържанието на касационната жалба и съгласно приетото с т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС настоящият състав приема, че изведеният в изложението правен въпрос може да бъде уточнен в смисъл: Кои действия в изпълнителното производство прекъсват давността и че жалбоподателят твърди, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в ТР № 2 /26.06.2015 г. по т.д. № 2 /2013 г. на ОСГТК на ВКС. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с приетото в т.10 от посоченото тълкувателно решение, на което въззивният съд се е позовал,поради което не е осъществено основание за допускане на касационно обжалване, поради което не е осъществено основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по изведения въпрос. В допълнение към изложеното може да се добави, че с постановеното след въззивното решение ТР № 3 /28.03.2023 г. по т.д. № 3 /2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/ 26.06.2015 г. по т.д. № 2 /2013 г. на ОСГТК, ВКС. Както беше изложено по-горе, въззивният съд е възприел същия извод, като се е основал на решение по гр.д. № 2382 /2017 г. на IV г.о. на ВКС, постановено в производство по чл.290 ГПК. Даденото от въззивният съд тълкуване съответства на даденото по-късно тълкуване от ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.130, а.2 ЗСВ е задължително за съдилищата. В обобщение, правните изводи на въззивния съд са в съответствие с приетото в посочените ТР № 2 /2015 г. и ТР № 3 /2023 г. на ОСГТК на ВКС, с които съдебната практика е уеднаквена. Поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото жалбоподателят няма право на разноски, а следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата „Банка ДСК“ АД сумата 540 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за осъщественото от юрисконсулт процесуално представителство и защита по делото, определено съгласно чл.78, ал.8 вр. ал.3 ГПК вр. чл.37 ЗПП вр. чл.25, ал.2 от НЗПП. Ответникът не е посочил и представил доказателства за направени разноски, поради което суми за други разноски не следва да му се присъждат. Воден от изложеното, съдът