Определение № 1199 от 09.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1304/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. М. Д., представлявана от адв. Г. Ш., срещу определение № 467 от 27.06.2023г. по в.ч.т.д. № 342/2023г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено определение № 862 от 14.06.2023г. по т.д. № 306/2023г. на Окръжен съд Варна. Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради постановяването му в противоречие с процесуалния закон и необоснованост. Поддържа, че в исковата си молба е посочил факта, че цитираните от съда заповеди за незабавно изпълнение са влезли в сила, но по делото са представени уведомителни писма, получени от нея, за прекратяване и обявяване на предсрочна изискуемост на договор за заем № 594-ВН-05.12.2019г. от 05.12.2019г. и договор за заем № 592-ВН-04.12.2019г. от 04.12.2019г., които са игнорирани от инстанциите. Намира, че обжалваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд не е изложил съображения как е достигнал до извод, че действието на едностранно прекратен договор може да бъде възобновено чрез стабилна ЗНИ. Сочи, че приетото разрешение от съда означава, че със сила на пресъдено нещо са установени и санкционните клаузи, съдържащи се в чл.2.6-чл.2.10 от процесните договори, съдържащи неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, за които съдът следи служебно. Излага съображения, че изискването за непререшаемст на даден спор не следва да води до лишаването на гражданите от техни публични права в рамките на евентуални последващи производства. Поддържа още, че валидността на сключените договори за заем не е била предмет на формираната сила на пресъдено нещо в цитираните производства. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне от въззивния съд в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о. по процесуалноправния въпрос: „Длъжен ли е съдът да обсъди всички представени доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, доводите и възраженията на страните по делото, като изложи ясни мотиви защо приема едни, а отхвърля други?“. Прави и искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.2 и 3 ГПК, като сочи следния въпрос: „След като по делото са налице доказателства за предхождащо прекратяване на договорите за заем, за които впоследствие има издадена влязла в сила ЗНИ и то – единствено за възнаградителни лихви, допустимо ли е съдът да разпростира сила на пресъдено нещо по тази ЗНИ върху предварително прекратените от заявителя договори, по които е издадена ЗНИ, като се има предвид, че в договорите за заем се съдържат неравноправни клаузи, за които съдът следи служебно?“ Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по предявени от Д. Д. срещу „Ново Финанс“ООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.38 от ЗКНИП, вр. чл.24, ал.1, т. 7, 9 и 11 от ЗКНИП за прогласяване нищожността на договор за заем № 594-ВН05.12.2019 от 05.12.2019г., договор за заем № 592-ВН-04.12.2019 от 04.12.2019г., договор за заем № 798-ВН-17.06.2020 от 17.06.2020г. и договор за заем № 795-BН-16.06.2020 от 16.06.2020г., на основание чл.24, ал.1, т. 7, 9 и 11 от ЗКНИП, след като с определение № 847/12.06.2023г. производството по делото е прекратено в останалата му част на основание чл.232 от ГПК поради оттегляне на исковете. Приел е за установено от постъпилите за послужване ч.гр.д. № 15151/2021г. и ч.гр.д. № 1740/2023г. на ВРС, че по първото дело в полза на „Ново финанс“ООД е издадена заповед по чл.417 от ГПК № 5888/21.10.2021г. срещу ищцата за главници, възнаградителни и мораторни лихви по договор за заем № 798-ВН-17.06.2020г. от 17.06.2020г. и договор за заем № 795-BН16.06.2020 от 16.06.2020г., а по второто дело - заповед по чл.417 от ГПК № 768/17.02.2023г. в полза на заявителя за възнаградителни лихви по договор за заем № 594-ВН-05.12.2019 от 05.12.2019г. и договор за заем № 592-ВН-04.12.2019 от 04.12.2019г. Посочил е, че и в двете заповедни производства възражения от длъжника не са постъпвали и следователно заповедите за незабавно изпълнение са стабилизирани. Въззивният съд е изложил съображения, че влязлата в сила заповед за изпълнение има сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на субективното материално право към момента на изтичане на срока за подаване на възражение, чиито обективни предели обхващат юридическите факти, от които спорното правоотношение произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/. Изтъкнал е, че освен установително действие и изпълнителна сила, стабилизираната заповед за изпълнение се характеризира с непререшаемост и стабилитет, като задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на установеното или отречено от съда спорно право – не само до неговия размер, но и до основанието и правната му квалификация. Поради това е достигнал до извод, че с влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 1740/23г. на ВРС със сила на пресъдено нещо се явява установено съществуването/действителността на цялото правоотношение, произтичащо от договор за заем № 594-ВН-05.12.2019 от 05.12.2019г. и договор за заем № 592-ВН-04.12.2019 от 04.12.2019г., а не само възнаградителните лихви по тях, и този въпрос не може да бъде пререшаван с последващи претенции за нищожност. Приел е, че стабилизирането на заповедта за незабавно изпълнение означава още, че тези въпроси не могат да бъдат ревизирани в настоящото производство нито по отношение на реда, по който са издадени - чл.417 т.3 ГПК или чл.410 ГПК, нито по отношение на дължимите в тях суми и реално заплатените такива. Добавил е, че самият нотариален акт за учредяване на договорни ипотеки от 11.12.2019г. по дело № 20 352, в който са възпроизведени клаузите на договор за заем № 594-ВН-05.12.2019 от 05.12.2019г. и договор за заем № 592-ВН-04.12.2019 от 04.12.2019г., не инкорпорира друго вземане, извън посоченото в договорите за заем, нито в предметно отношение, нито досежно основанието и размера му. По тези съображения въззивният съд е приел за правилно обжалваното пред него определение за прекратяване на производството по делото. Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Първият процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението, е важен, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Противно на твърдението на частния жалбоподател, въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдил относимите твърдения и оплаквания в исковата молба и в частната жалба, както и събраните по делото доказателства. Не е налице и поддържаното от частния жалбоподател основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Не са изложени твърдения за наличие на основания за недопустимост на обжалваното въззивно определение, нито такива се констатират служебно от настоящия състав. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е направено и искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, като в тази връзка е формулиран и въпрос, отнасящ се до преценката дали силата на пресъдено нещо на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение, издадена за възнаградителна лихва, се разпростира по отношение на действителността на договорите, въз основа на които е издадена, при наличието в тези договори на неравноправни клаузи, за които съдът следи служебно. Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – с оглед преценка за съответствие на обжалваното определение по отношение на задължението на съда по чл.7, ал.3 ГПК служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор в светлината на практиката на СЕС по решение от 17 май 2022г. по дело С-600/19, решение от 17 май 2022г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19, определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23. В посочената практика на СЕС се изтъква необходимостта процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Съдът е посочил, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това в цитираните по-горе решения е приел, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. СЕС е посочил, че произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността с оглед Директива 93/13 на всички клаузи от договора, а не само на една. Според посочената практика, в случай че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана. СЕС е пояснил, че забраната за непререшаемост се допуска да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни /определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23/. Анализът на така формирана практика на СЕС обуславя извода, че с оглед предоставената с Директива 93/13 засилена защита на потребителя в качеството му на икономически по-слаба страна, която не винаги може да се ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложени й като неиндивидуално договорени клаузи, е неприложимо правилото за изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производство по спор относно действителността на потребителски договор, включително когато произнасянето по действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора въпрос. С оглед на изложеното неправилно въззивният съд е приел, че са недопустими предявените искове за нищожност на сключените договори за потребителски кредит поради наличието на формирана сила на пресъдено по действителността на тези договори в предходните производства, по които са издадени стабилизирани заповеди за незабавно изпълнение. В настоящия случай в производството по ч.гр.д. № 1740/2023г. на Районен съд Варна, образувано по подадено от „НОВО ФИНАНС“ ООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за задължения на Д. М. Д. по договор за заем № 592-ВН-04.12.2019г. от 04.12.2019г. и договор за заем № 594-ВН-05.12.2019г. от 05.12.2019г., заповедният съд не е извършил проверка за наличието на неравноправни клаузи по посочените договори, което е видно от съдържанието на постановеното по делото разпореждане № 6479 от 17.02.2023г. В производството по ч.гр.д. № 15151/2021г. на Районен съд Варна, образувано по подадено от „НОВО ФИНАНС“ ООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за задължения на Д. М. Д. по договор за заем № 795-ВН-66.06.2020г. от 16.06.2020г. и договор за заем № 798-ВН-17.06.2020г. от 17.06.2020г., видно от съдържанието на постановеното по делото разпореждане № 20866 от 21.10.2021г., заповедният съд е извършил проверка за неравноправност на клаузите на чл.2.6, чл.2.7 и чл.2.8 от сключените договори и с оглед на това е отхвърлил искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение за произтичащите от тях задължения за неустойка, а по отношение на задълженията за главница и произтичащите от нея акцесорни задължения за договорна, мораторна и законна лихва е приел, че не противоречат на закона и добрите нрави и няма вероятност да почиват на неравноправни клаузи, с оглед на което искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение следва да бъде уважено. Мотивите на заповедния съд не позволяват да се установят клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на развилото се пред него производство, нито са изложени макар и в обобщен вид причините, поради които съдът е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни. Поради това и с оглед формираната практика на СЕС следва да се приеме, че формираната с влезлите в сила заповеди за изпълнение сила на пресъдено нещо не препятства правото на страната – потребител да поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключените договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и не обуславя недопустимост на предявените в настоящото производство установителни искове. Като е достигнал до противния извод, въззивният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено, като бъде отменено и потвърденото с него първоинстанционно определение и делото бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение