Определение № 60404 от 22.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3250/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от В. Ф. М., чрез адвокат К. Н., срещу решение № 262271 от 06.04.2021 г. по в.гр.д.№ 7328/2020 г. на Софийски градски съд, III-Б въззивен състав, с което е потвърдено решение № 56533 от 03.03.2020 г. по гр.д.№ 29935/2019 г. на Софийски районен съд в частта, с която предявеният от В. Ф. М. срещу Столична община иск с правно основание чл.49 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени му на 31. 01. 2015 г., в [населено място], на [улица], на 300 метра от магазин “Метро”, вследствие на падане на дърво върху управлявания от ищеца лек автомобил “Рено М.”, [рег.номер на МПС], е отхвърлен над сумата от 2000 лева до пълния предявен размер от 15000 лева. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон - чл.52 ЗЗД, и поради необоснованост. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Ответната страна Столична Община е депозирала отговор на касационната жалба, в който поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която Столична община е осъдена, на основание чл. 49 ЗЗД, да плати на В. Ф. М. сумата 2000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени му на 31. 01. 2015 г., в [населено място], на [улица], на 300 метра от магазин “Метро”, вследствие на падане на дърво върху управлявания от ищеца лек автомобил “Рено М.”, [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху тази сума считано от 31. 01. 2015 г. до окончателното й изплащане. От горното следва, че сила на пресъдено нещо е прието за установено, в отношенията между страните по делото, че са се осъществили елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране имуществената отговорност на Столична община за причинените на ищеца, в резултат на описания по-горе инцидент, неимуществени вреди. Спорен е единствено въпросът за размера на дължимото обезщетение. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е съобразил обстоятелствата, установени от показанията на свидетеля И. И. Б., очевидец на инцидента, показанията на свидетелката С. К., която към инцидента и понастоящем съжителства с ищеца на съпружески начала, и заключението на съдебно-психологичната експертиза. Непосредствено след инцидента ищецът бил много уплашен, но след преминаване на първоначалния шок бил способен да води разговор и да управлява автомобила си лично от мястото на инцидента до дома си. В резултат на инцидента преживял остра реакция на стрес, с последващи състояния на тревожност, с усещане за застрашеност, несигурност, кошмари, безсъние и вегетативна симптоматика, като интензитетът на тези негативни емоционални изживявания бил силен през първите две седмици след произшествието, а след това постепенно намалявал през следващите два месеца. Ищецът не е получил депресивно разстройство, друго психично разстройство или психоза, не е лекуван медикаментозно за депресия. Понастоящем са налице остатъчни невротични фиксации с преживяване на повишена тревожност при обекти и ситуации, асоциирани с инцидента – появява се чувство за тревожност и несигурност при напомнянето му, но няма данни за настъпило трайно увреждане в психичното здраве на пострадалия. Няма данни и за настъпила личностна промяна и поведенчески отклонения. Алкохолната му зависимост, датираща от няколко години, не е свързана причинно–следствено с процесния инцидент. Не е доказано и ненамирането на работа да се дължи на преживения в резултат на инцидента стрес – към произшествието ищецът е бил на 43 години и, според предоставената от същия информация пред вещото лице по допуснатата съдебно-психологичната експертиза, е работил в строителството, но не е имал стаж по трудов договор, като същевременно липсват данни незаетостта по трудов или граждански договор за времето след произшествието да се дължи на получения при инцидента стрес. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид обстоятелствата, при които е станало произшествието, отражението му върху психиката на ищеца, продължителността и интензитета на преживените отрицателни емоционални състояния, краткия възстановителен период (до 2 месеца), липсата на негативни последици за психичното здраве на ищеца и пълното му възстановяване, възрастта на пострадалия към увреждането. Съобразени са и обществено-икономическите условия в страната, стандартът на живот и средностатистическия размер на доходите към настъпване на деликта (през 2015 г. годишният общ доход средно на лице от домакинството е 4953 лв., а средногодишният разход е 4666 лв. по данни на НСИ), както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Прието е, че определяне на размер на обезщетението надхвърлящ сумата 2000 лв. не би съответствало на изискванията на справедливостта. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по материалноправен въпрос, свързан с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане. Въпросът е включен в предмета на спора и е от значение за изхода на конкретното дело, но по отношение на същия не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване – противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. В цитираното постановление е прието, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието „справедливост” по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за търпените неимуществени вреди – съобразил е вида и характера на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищеца емоционални страдания, продължителността на възстановителния период, възрастта на пострадалия, липсата на трайни последици за здравето, съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите и създаденият от съдебната практика ориентир при определяне на обезщетения за неимуществени вреди в аналогични случаи. В този смисъл, решението на съда е постановено при съобразяване с дадените в ППВС № 4/68 г. указания. Не е налице и твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като във връзка с тълкуването и прилагането на чл.52 ЗЗД е формирана богата практика на ВКС със задължителен характер, както и незадължителна постоянна практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. С оглед на това, обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 25а от Наредбата за заплащане на правната помощ, касаторът ще следва да бъде осъден да заплати на Столична община сумата 50 лв. юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,