Определение № 3009 от 14.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3560/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. М. Р., Р. М. Р. - К., Е. С. С. и В. С. С. срещу въззивно решение № 260605 от 12.04.2023 г., простановено по в. гр. д. № 5631/2021 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С решение от 29.10.2020г. по гр.д. № 50562/2010 г. на Софийския районен съд, по предявения от Е. М. Р., Р. М. Р. - К., Е. С. С. и В. С. С. срещу Л. С. Т. иск с правна квалифискация чл. 54, ал. 2 ЗКИР, е признато за установено, че ищците са собственици към 23.07.2010 г. на основание договор за продажба на недвижим имот от 1943 г. и доброволна делба от 1996 г. на имот с пл. № * до кв. * на север и до кв. * на юг по неодобрения кадастрален план на [населено място] от 1987 г., к. л. А-2- 9-В, целият с площ от 3500 кв. м, при посочени съседи /граници/, отразени в комбинирани скици, изготвени от вещото лице инж. В. К. /л. 90 и л. 93 от делото/, които да се считат неразделна част от решението. С обжалваното въззивно решение Софийският градски съд е обезсилил първоинстанционнното решение като недопустимо и е прекратил производството по делото. За да постанови своето решение, въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство са сезирали съда на 19.10.2010 г. с искова молба, в която са изложени твърдения за неоснователно оспорване от страна на ответницата на искането им за нанасяне в кадастралния план /КП/ на притежавания от тях имот с пл. № *, до кв. * по КП на [населено място], с площ от 3500 кв. Изложили са твърдения, че със заповед № РД-50-68 от 23.07.2010 г. на кмета на СО, район Б., е постановен отказ за нанасяне на процесния имот в кадастралната основа в одобрения КП, поради постъпило възражение от ответницата. Излагат, че към посочената дата - 23.07.2010 г., притежават правото на собственост върху имот пл. № * с границите, посочени в скицата-проект за изменение /л. 20 от първоинстанционното дело/. Направено е искане да се постанови решение, с което да се установи, че ищците притежават право на собственост към 23.07.2010 г. на основание договор за продажба на недвижим имот от 1943 г. и доброволна делба от 1996 г. на посочения недвижим имот. Първоинстанционният съд е признал претендираното от ищците право на собственост върху имота съобразно действалия кадастрален план от 1987 г. и макар и формално в диспозитива на решението да е посочено, че то се постановява по иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, всъщност съдът се е произнесъл по иск за право на собственост към минал момент (какъвто по правило е недопустим, освен в изрично посочените в закона случаи - например чл. 14, ал. 4 ЗСППЗ, чл. 32, ал. 1 ЗТСУ /отм./), при това без да посочи налице ли е непълнота или грешка, съответно в кой кадастрален план е допусната и в какво се изразява същата. Във въззивното производство ищците са поддържали твърдението си за наличие на правен интерес от установяване правото на собственост към минал момент - 23.07.2010 г., считайки за неотносимо към предмета на спора обстоятелството, настъпило в хода на процеса и имащо значение относно спорното право, а именно, че със заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК е одобрена кадастрална карта, съгласно която имотът на ответницата е нанесен с идентификатор *** и със граници, различни от тези по действащия одобрен кадастрален план за [населено място]. Промяната е установена от заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, според което в кадастралната карта имотът е ситуиран като правоъгълник с надлъжно направление север-юг, а не както предходното направление запад-изток, и е с увеличено лице. По делото ищците не са навели като основание на предявения иск твърдение за допусната грешка или непълнота при нанасянето на имота на ответницата в одобрената през 2012 г. кадастрална карта, съответно не е направено искане за установяване на непълнота или грешка в кадастралната карта към релевантния настоящ момент, като с молба от 16.12.2013г. изрично са заявили, че грешка в кадастъра не е допусната и не искат установяване на такава в настоящото производство, и в хода на цялото производство са поддържали, че нанасянето на имота на ответницата с посочените в одобрената кадастрална карта граници е ирелевантно за спора, тъй като е настъпило в хода на процеса. В същата молба е посочено, че собственият на ищците имот е нанесен правилно /съобразно имотните му граници и с площ от 3500 кв. м./ в одобрения кадастрален план от 1987 г. и в кадастралната основа не е допусната грешка. При тези фактически данни и позовавайки са на дедените в т. 4 на ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения въззивният съд е приел, че с иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР се разрешава спор за собственост на имот, който или не е нанесен в действащия кадастрален план /кадастрална карта/, или поради грешка в кадастралната карта този имот е отразен като част от имота на ответника, а не като част от имота на ищеца. Целта на този иск е да се установи пространственият обхват на правото на собственост с оглед правилното му отразяване в кадастралната карта и за разлика от иска по чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ /отм./, установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право принципно е към момента на предявяване на иска. Определението, дадено в § 1, т. 16 ДР ЗКИР, следва да се тълкува не изолирано, а във връзка с чл. 2, ал. 5 и чл. 51 ЗКИР, в смисъл, че установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право, по принцип е към момента на предявяване на иска, респ. на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото, и само по изключение правото на собственост се установява към минал момент /напр. в хипотезата на чл. 16, ал. 1 ЗУТ - предвид прякото отчуждително действие на заповедта за одобряване на първия подробен устройствен план и с оглед правилното имотно обезщетяване на бившия собственик/. Следователно в случаите, в които ищецът се легитимира като собственик на имота към момента на предявяване на иска, правото на собственост се установява към този момент и само в хипотеза, при която поради отчуждително действие на влязъл в сила административен акт за одобряване на подробен устройствен план по чл. 16 ЗУТ или за отчуждаване на имот за държавни или общински нужди по реда на ЗДС или ЗОбС, когато ищецът не може да се легитимира като собственик към настоящия момент, но при установяване на правата му към момента, в който е настъпило отчуждаването, ще има възможност да получи обезщетение /имотно или парично/, правото на собственост се установява към минал момент. Дали предявеният положителен установителен иск ще бъде квалифициран по чл. 54, ал. 2 ЗКИР или по чл.124, ал. 1 ГПК зависи единствено от твърденията, с които е обоснован правният интерес - ако същите са свързани с липсата на отразяване или наличието на неточно отразяване на границите на правото на собственост в кадастралната карта, искът е по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, а ако правният интерес се извежда от други твърдения - по чл. 124, ал. 1 ГПК. Тъй като в случая, въпреки многократно даваните указания от първоинстанционния съд ищците на сочат релевантни към иска по чл. 54, ал. 2 от ГПК обстоятелства, свързани с непълнота или грешка в одобрената през 2012 г. кадастрална карта, и независимо от направената от тях квалификация на спора и формално възприетата от първоинстанционния съд като такава по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР, въззивният съд е направил извод, че предмет на предявения иск е установяване право на собственост към минал момент, какъвто е недопустим. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. „От какво се определя характерът и видът на един иск; Дали това е записаното в исковата молба, нейният петитум, приетият доклад по делото в първа инстанция, записаното в диспозитива на постановеното решение от първата инстанция, или се определя от преценката на въззивната инстанция, например с постановяване на решението”, и 2. „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения”. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата Л. С. Т. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Във връзка с първия поставен въпрос касаторите са позовават на противоречие на въззивното решение с ТР № 8/2014 г. на ОСГК, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и решение № 1022 по гр. д. № 522/2009 г. на ВКС, І г. о., която практика на ВКС обаче не се отнася до него и някакво противоречие не би могло да е налице, още повече че същите и не сочат конкретно в какво се изразява то. Освен това въпросът е общотеоретично формулиран и не е доразвит по никакъв начин в изложението за да може да се прецени във връзка с кое съображение на въззизвния съд е поставен, поради което същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че посоченото решение на ВКС от 2009 г., с което е прието, че с решението на съда по иск с правна квалификация чл. 53, ал.2 ЗКИР се разрешава спорът за материално право към минал момент, е постановено преди уеднаквяване на съдебната практика с ТР № 8/2014 г. на ОСГК, с която задължителна практика въззивното решение е съобразено. Съдебната практика е константна в смисъл, че правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както е приел и въззивният съд. По втория поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито е налице противоречие с посочената от касаторите казуална практика на ВКС, ІІ т. о. – решение № 212 от 01.02.2012 г.по т. д. №1106/2010 г., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. и решение № 75 от 20.06.2016 г. по т.д. № 1608/2015 г.. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно да остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност и на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Относно направеното във връзка с този въпрос оплакване, че съдът не е обсъдил приетите по делото писмени доказателства и съдебно-технически експертизи, от които безспорно се установило, че притежаваните от страните имоти са съседни, следва да се отбележи, че това обстоятелство няма отношение към крайния извод на съда за недопустимост на предявения иск и събраните във връзка с него доказателства не е било нужно да се обсъждат. Разрешаването на поставените въпроси в сътветствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъда променяна, изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което никакви доводи не са изложени от касаторите. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до неправилност на постановения съдебен акт, която да може да бъде констатирана от съда от самото му съдържание, без да е необходима преценка на данните по делото, а сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация сумата 1200 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,