Определение № 549 от 23.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 105/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на И. Г. Г. от [населено място] срещу определение № 3138 от 10.11.2025 г. по т. д. № 2777/2024г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, с което е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно и за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на подадената от него касационна жалба, допусната до разглеждане с предходно определение на същия състав на ВКС. Изразява несъгласие с извода, че делото е търговско, поради което, с оглед цената на предявените искове (под 20 000 лв.), въззивното решение не подлежи на касационен контрол съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Излага подробни съображения във връзка със съществувалите между страните правоотношения, предмета на предявените искове и тяхната правна квалификация, обосновавайки становището си, че в случая се касае за защита на вземания, произтичащи от гражданскоправна сделка (споразумение/спогодба), поради което преценката за допустимостта на касационното обжалване следва да бъде извършена с оглед установения в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК минимален размер на цената на иска за гражданските дела – 5000 лв. Ответникът по частната жалба – Й. И. М. от [населено място], [община] – оспорва същата и моли за оставянето й без уважение по съображения в писмен отговор от 16.01.2026 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал.1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество – същата е неоснователна. За да постанови атакуваното определение, предходният тричленен състав на Върховен касационен съд е взел предвид, че предмет на предявените искове е отричане съществуването на вземания в размер съответно на: 19 613.11 лв. – по изпълнителен лист, издаден на 25.09.2018 г. по ч. гр. д. № 15078/2018 г. на Пловдивски районен съд (заповедно производство) и 7 729.92 лв. – по изпълнителен лист, издаден на 10.01.2022 г. по т. д. № 1015/2018 г. на Пловдивски окръжен съд (исково производство по реда на чл. 422 ГПК), поради погасяването им чрез плащане на сумата 37 750 лв., извършено на 28.01.2022 г. от нотариус К. А., рег. № 472 чрез банков превод по сметката на И. Г. Г. на основание споразумение рег. № 1056 от 15.03.2019 г. по описа на същия нотариус с нотариално заверени подписи и споразумение по чл. 25а, ал. 2 ЗННД за специална банкова сметка, с които споразумения страните са уредили изцяло отношенията си, произтичащи от двете дела. Съдебният състав е посочил е, че сумата 19 613.11 лв. представлява част от сумите, за които е издаден изпълнителен лист № 8697/25.09.2018 г. въз основа на заповед за изпълнение № 8378/21.09.2018 г. по ч. гр. д. № 15078/2018 г. на Пловдивски районен съд, издадена въз основа на запис на заповед, издаден от „Некст“ ООД /заличен/ и авалиран от Й. И. М., който е бил съдружник и управител на заличеното търговско дружество, а сумата 7 729.92 лв. е сбор от сумите, за които е издаден изпълнителен лист на 10.01.2022 г. по т. д. № 1015/2018 г. на Пловдивски окръжен съд въз основа на влязлото в законна сила решение № 144 от 10.03.2020 г. по това дело (4 129.92 лв. и 3 600 лв.), и представлява присъдени разноски за заповедното производство и последвалото го исково производство по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 505, ал. 1 ТЗ и чл. 537 ТЗ. С оглед на това, съставът на ВКС е приел, че предявените искове по чл. 439 ГПК са за несъществуване на вземания на ответника, произтичащи от абсолютна търговска сделка – запис на заповед, т. е. от търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 8 ТЗ, което предопределя търговския характер на делото. Ето защо, съобразявайки императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид обстоятелството, че всяка от предявените претенции е под установения в закона минимален размер за допустимост на касационния контрол за търговските дела – 20 000 лв., е счел касационната жалба за недопустима и е прекратил производството. Определението е правилно. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към Тълкувателно решение № 3/2019 от 23.02.2022 г. на ОСГТК на ВКС, обективният критерий, по който се разграничават видовете дела, разглеждани по реда на ГПК, е материалното правоотношение, предмет на делото и именно по този критерий „като търговско следва да се определи делото, по което за материалните правоотношения са приложими разпоредбите на Търговския закон и/или на специалните закони, отнасящи се до уредени или регламентирани в Част трета от Търговския закон сделки, независимо от родовата подсъдност". В случая, извършената от касационния състав преценка е съобразена изцяло с възприетото от ОСГТК разграничение между гражданските и търговските дела. Предмет на предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 439 ГПК са вземане, произтичащо от абсолютна търговска сделка (запис на заповед) и вземане за разноски във връзка със същото вземане, направени в заповедното и исковото производство по чл. 422 ГПК. Следователно, доколкото се касае за материално правоотношение, за което са приложими разпоредбите на Търговския закон (чл. 535 - чл. 538 ТЗ), несъмнено делото е търговско. Ирелевантен за този извод е фактът, че за уреждане на взаимоотношенията си страните са сключили впоследствие споразумение, представляващо спогодба по смисъла на чл. 365 и сл. ЗЗД, която се регулира от нормите на общия граждански закон (ЗЗД). Със споразумението спорните материални правоотношения се разрешават, но това не променя търговския им характер – уредените с него вземания не престават да бъдат вземания, произтичащи от търговска сделка, поради което и делото не може да бъде преценено като гражданско, както неправилно поддържа частният жалбоподател. Правилен е и изводът на предходния състав на ВКС, че предвиденият в закона минимален размер от 20 000 лв., следва да бъде налице за всяка от претенциите, т. е. за преценката по чл. 280, ал. 3 ГПК от значение е цената на всеки отделен иск, а не сборът от цената на всички предявени искове. Неоснователно е и релевираното от частния жалбоподател оплакване за процесуална незаконосъобразност на атакуваното определение поради това, че прекратяването на производството поради недопустимост на касационната жалба е извършено, след като в определението по чл. 288 ГПК, с което е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, съдебният състав вече е счел касационната жалба за допустима. Задължение на съда, разглеждащ делото, произтичащо от необходимостта да бъде обезпечена допустимостта на крайния съдебен акт, е да следи за допустимостта на производството във всеки момент от неговото развитие. Поради това, преценката относно допустимостта на касационна жалба не е обвързана със срок, нито се преклудира от предходна преценка на съда в тази насока. Без значение за правилността на обжалваното определение е и обстоятелството дали на страните е дадена възможност да изразят становище във връзка с допустимостта на касационната жалба. Друг е въпросът, че в случая пълномощникът на касатора (частния жалбоподател) е изразил своето становище по възражението на ответника по касация за недопустимост на касационната жалба в съдебно заседание на 28.10.2025 г. Що се отнася до всички останали доводи в частната жалба, касаещи правната квалификация на предявените искове и същността на материалноправния спор между страните, същите са ирелевантни за настоящото производство, предмет на което е единствено допустимостта на касационната жалба с оглед цената на исковете и вида на делото (гражданско или търговско). Поради посочените съображения изводът на предходния състав на ВКС за недопустимост на касационната жалба е законосъобразен и определението, с което производството по делото е прекратено, следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав