Определение № 60258 от 24.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1831/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, ал. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Т. Х., чрез адв. Д. против определение № 260402/15.02.2021 г. по ч. гр. д. № 142/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено определението от 10.11.2020 г. по гр. д. № 2797/2019 г. на Районен съд – Асеновград, с което производството по делото е прекратено спрямо ответника „Горубсо Лъки“ ЕАД със седалище [населено място], Пловдивска област (чиято отговорност по чл. 200 КТ е претендирана в условията на солидарност с ответника „Дънди прешъс металс Челопеч“ ЕАД със седалище [населено място], Софийска област) и делото в останалата му част - против посочения втори ответник, по възражение на този ответник по чл. 119 ГПК е изпратено на Районен съд – Пирдоп, по подсъдност. Излагат се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска да бъде отменено ведно с потвърденото с него първоинстанционно прекратително определение. Ответникът „Горубсо Лъки“ ЕАД, чрез адв. К. в подадения в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК отговор развива съображения за неоснователност на жалбата. Ответникът „Дънди прешъс металс Челопеч“ ЕАД, чрез адв. Л. е подал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, ВКС, ГК, състав на трето отделение, приема следното: С обжалваното въззивно определение окръжният съд е приел, че пасивната легитимация по предявения иск с правно основание чл. 200 КТ на ответника „Горубсо Лъки“ ЕАД не е обоснована надлежно, доколкото не са ангажирани доказателства за твърдяното правоприемство между ДФ „Горубсо – Мадан“, където е полагал труд ищецът и това търговско дружество. Развити са аргументи, че при липсата на данни за правоприемство между държавната фирма и соченото акционерно дружество не може да се прецени основателността на исковата претенция. В изложението към частната касационна жалба искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се мотивира с довода, че въззивният съдебен акт противоречи на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи – чл. 6, доколкото с него ищецът е лишен от справедлив процес пред съд, чиято подсъдност е обосновал. Поддържа се и противоречие на обжалваното определение с решение № 222/06.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2959/2015 г., I т. о., решение № 208/06.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2806/2015г., II т. о., решение № 84/17.08.2015г. на ВКС по т. д. № 809/2014 г., II т. о., решение № 138/06.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 36/2020 г., III г. о., решение № 60/14.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2324/2018г., IV г. о. Твърди се също, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационен контрол – поради очевидната неправилност на въззивния съдебен акт, тъй като с постановяването му се лишава ищецът от достъп до правосъдие срещу първия ответник. В допълнение на изложението си касаторът формулира следния правен въпрос: „Допустимо ли е съдебно решение, постановено срещу правосубектно лице – правоприемник по закон на прекратено чрез преобразуване на правната форма търговско дружество, ако предявените искове са насочени срещу дружеството, прекратено чрез преобразуване?“ По въпроса се твърди отклонение с решение № 84/02.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4136/2016 г., III г. о. – основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК По силата на правилото, установено в чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това изисква жалбоподателят да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Поставеният въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; или е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Независимо от горните предпоставки въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Обосноваването на предпоставките за достъп до касация в приложно поле на съставите по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за касационно обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Процесуалният закон изисква тяхното ясно разграничаване от касатора. При съобразяване със задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и направените решаващи правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС не установява предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. т. 1 и 2 ГПК, на каквито се позовава страната. Формулираният единствен конкретен въпрос няма характеристиките на общо основание по смисъла на цитираната т. 1 от ТР № 1/2010г. на ВКС, ОСГТК. Питането не произтича от правните разрешения на въззивната инстанция и не е обусловило изхода на делото - по спора относно наличието или липсата на процесуална легитимация на ответника „Горубсо Лъки“ ЕАД по предявения иск по чл. 200 КТ за обезщетяване на имуществени вреди. Непоставянето на релевантен правен въпрос от значение за делото, само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационен контрол и то без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от посочения по - горе тълкувателен акт. Затова искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос е неоснователно. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на което бланкетно страната се позовава. Тук нито е повдигнат релевантен въпрос (т.е. обуславящ изхода по настоящия процесуален спор), нито пък се сочи конкретна практика на Съда на Европейския съюз, в отклонение с която да е постановено въззивното определение. При тези данни заявеното нарушение на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи – чл. 6 не удовлетворява предпоставки (обща и допълнителна) от разглежданото основание за селекция на касационната жалба. Касационното обжалване обаче следва да се допусне при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради следните съображения. В правната доктрина и в последователната съдебна практика на ВКС (определение № 284 от 16.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 518/2009 г., II т. о., определение № 165 от 4.03.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 1263/2013 г., II т. о., определение № 408 от 15.12.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4633/2014 г., II г. о., всички постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК) e изразено разбирането, че процесуалната легитимация и на двете страни в процеса (от чие име и срещу кого се предявява иска) произтича единствено от правното твърдение на ищеца относно спорното право, индивидуализирано с основанието и петитума на исковата молба, а не от някакви обективни факти, които следва да се издирят и докажат. Последните са от значение за действителното правно положение между страните по делото, което съдът ще установи едва с решението си и определят материалноправната легитимация по иска – т.е. дават отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение и в частност кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска. Поради това, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба, а не от факти, които подлежат на доказване в процеса. За редовността на исковата молба и за допустимостта на предявения иск е без значение кой е титуляр на правото, претендирано или отричано с иска, респ. кой е носител на правното задължение по спорното правоотношение. Само в случаи на констатирано противоречие между обстоятелствената част и петитума, отнасящо се до процесуалната легитимация на страните, съдът е длъжен да остави исковата молба без движение, за да се избегне постановяването на недопустимо решение. В контекста на изложеното, обжалваното въззивно определение страда от особено съществен порок, който го определя като очевидно неправилен съдебен акт и е предпоставка за допускането му до касационен контрол. Въззивният съд е постановил атакуваното определение, с което е отрекъл достъпа на ищеца до съд за защита на претендирано негово субективно право (вземане за имуществени вреди от професионално заболяване) срещу първия ответник „Горубсо Лъки“ ЕАД, спрямо когото производството е прекратено по мотиви (изложени и от първата съдебна инстанция) за отсъствие на доказателства същото да е правоприемник на работодателя на ищеца – ДФ „Горубсо – Мадан“, с което се препятствало извършването на преценка за основателността на иска. Въпросът обаче дали ответникът, срещу когото е насочен искът, е правоприемник на определен правен субект и дали е установено това обстоятелство с доказателства от ищеца, е по съществото на спора и касае материалноправната легитимация (кой е носител на задължението за обезщетяване на претендираните имуществени вреди), съобразно установеното действително правно положение между страните с решението по делото. След като ищецът е твърдял, че първият от ответниците („Горубсо Лъки“ ЕАД) е правоприемник на държавната фирма „Горубсо Мадан“, с която е бил в трудово правоотношение и в резултат на вредностите на работната среда е заболял професионално, той е обосновал надлежно процесуалната легитимация на въпросния ответник по иска с правно основание чл. 200 КТ. Единствено от така заявените факти в исковата молба е обусловено участието на „Горубсо Лъки“ ЕАД като ответник (наред с „Дънди прешъс металс Челопеч“ ЕАД) по делото. Не е имало противоречие между обстоятелствената част и петитума, отнасящо се до процесуалната легитимация на страните, в който случай, като вече се посочи съдът е задължен да остави исковата молба без движение, за да обезпечи постановяване на допустимо решение. В този смисъл, сезирането не е било нередовно. Рискът за ищеца от невъзможността да проведе доказване на разглежданото правоприемство е да понесе неблагоприятните последици от отхвърляне на иска против този ответник с ангажиране и на отговорността му за разноски, но не налага извод за недопустимост на производството спрямо последния. Обжалваният съдебен акт е резултат на недопустимо смесване на правни категории (отъждествяване на процесуалноправната с материалноправната легитимация на страните и в частност на ответника), той страда от особено съществен (квалифициран) порок, който го определя като очевидно неправилен и налага допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. С оглед на развитите по – горе подробни аргументи въззивното определение се явява неправилно и следва да се отмени. На отмяна подлежи и потвърденото с него първоинстанционно определение за прекратяване на производството в частта по иска срещу Горубсо Лъки“ ЕАД и за изпращане на делото в останалата му част (по иска срещу „Дънди прешъс металс Челопеч“ ЕАД) на Районен съд – Пирдоп, по подсъдност. Делото следва да се върне на районния съд в [населено място] за продължаване на съдопроизводствените действия. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение