Определение № 60578 от 19.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3989/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба подадена от Г. П. Г. и А. Г. Г., чрез пълномощника адв. Н. Н., против въззивно решение № 121/09.07.2020 г., постановено по в. гр. д. № 70/2020 г. на Окръжен съд - Шумен, с което е потвърдено решение № 1200/11.12.2019 г. по гр. д. № 1164/2019 г. на Районен съд - Шумен, с което сключеният между Г. П. Г. и А. Г. Г. договор за дарение на 1/3 идеални части от недвижими имоти находящи се в [населено място], [община]: сграда с гараж и гараж с навес, заедно с дворното място, в което са построени, с площ от 1086.00 кв. м., за което е отредено УПИ № ..., в квартал ..., при граници: от една страна - улица, УПИ № ..., ..., ..., ..., ...., обективиран в нотариален акт № ... от ... г., том ..., рег. ..., дело № ... от ... г. по описа на нотариус С. С., с рег. № .. на НК, е обявен за относително недействителен по отношение на „УниКредит Булбанк“ АД на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД и са присъдени разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Формулирали са следните въпроси: 1. „Приложима ли е презумпцията за наличие на знание за увреждане по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, когато приобретател по увреждащата сделка е малолетно лице?“; 2. „Налице ли е увреждане на правата на кредитора, в резултат на атакуваната разпоредителна сделка, в случай, че същият кредитор е бездействал, не е поискал извършване на изпълнителни действия и не е реализирал правата си в хода на образуваното от него изпълнително производство при наличие на достатъчно имущество, обезпечаващо същото това вземане?“ и 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе с решението си по всички оплаквания за материално-правна незаконосъобразност и за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при разглеждане на делото в първата инстанция, направени с въззивната жалба?“. Сочат, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по въпросите липсва съдебна практика и по първия с определение № 463/10.06.2020 г. по гр. д. № 622/2020 на ВКС, IV г. о. е допуснато касационно обжалване. Твърдят, че третият въпрос е разрешен в противоречие с приетото в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 261/10.02.2020 г. по гр. д. № 758/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 167/23.10.2019 г. по гр. д. № 4249/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 69/26.07.2019 г. по т. д. № 2556/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г. на ВКС, І т. о. и решение № 127/21.05.2019 г. по гр. д. № 1881/2018 г. на ВКС, ІV г. о. Поддържат, че решението е очевидно неправилно с твърдения за неправилно приложение на материалния закон и неправилна и непълна преценка на събраните по делото доказателства от въззивния съд. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касационната жалба – „УниКредит Булбанк“ АД, подаден чрез адв. Г.Д.. Поддържа се становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е изложил, че от представения по делото Договор за банков ипотечен кредит № 3779 от 27.10.2010 г. се установява, че ищецът „УниКредит Булбанк“ АД има качеството на кредитор спрямо ответника Г. П. Г.. Кредитът е обезпечен с ипотека върху жилищна сграда, гараж и промишлена сграда, находящи се на адрес: [населено място], [улица], както и с договор за залог върху вземания, произтичащи от наличности по сметка, част от вземането в размер на 15 000 евро е обезпечено и със залог. Кредитът е обявен изцяло за предсрочно изискуем, считано от 29.07.2014 г., като ответникът е уведомен, че към 17.07.2015 г. задължението му възлиза на 67 536,71 евро, от които: 55 490,66 евро – главница; 11 923,56 евро – лихви и 122,49 евро – такси. Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, в резултат на което е образувано ч. гр. д. № 2309/2015 г. на Районен съд - Шумен, по което е издадена Заповед № 1321/07.10.2015 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, ведно с изпълнителен лист № 2691/07.10.2015 г. за сумите: 55 490,66 евро – главница по Договор за банков ипотечен кредит № 3779 от 27.10.2010 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.09.2015 г.; 13 121,70 евро – договорна лихва за периода от 25.01.2014 г. до 06.09.2015 г.; 122,49 евро – такса по тарифа на банката; 5744,48 лева – разноски, сторени в заповедното производство, от които 2688,67 лева заплатена държавна такса и 3055,81 лева – адвокатско възнаграждение. По молба на „УниКредит Булбанк“ АД и въз основа на издадения изпълнителен лист на 20.11.2015 г. е образувано изп. д. № 20157740400538 при ЧСИ Я. Д., рег. № 774, с район на действие Окръжен съд - Шумен. На длъжника е връчена покана за доброволно изпълнение на 14.12.2015 г. С нотариален акт № .. от ..., том ... рег. № .., дело №.. от ... г. по описа на нотариус С. С., с рег. № 24 на НК П. Г. Г., Н. П. Х. и Г. П. Г. даряват на малолетния А. Г. Г. /внук на първия, племенник на втората и син на последния/, действащ чрез своя баща ответникът Г. П. Г., всеки собствените си 1/3 идеални части от жилищна сграда с гараж и гараж с навес, заедно с дворното място, в което са построени, с площ от 1086,00 кв. м., УПИ № ... – ..., в квартал ..., в [населено място], [община], при граници: от една страна – улица, УПИ № ..., ..., ..., ..., ...1. Въззивният съд е приел, че в случая в аспект на безвъзмездното разпореждане с имущество на длъжника /дарение/, тъй като липсва еквивалентна престация, която да постъпи в патримониума на прехвърлителя е налице намаление на актива и оттам увреждане на кредитора. Изложил е, че обстоятелството дали длъжникът разполага с друго имущество извън разпореденото не рефлектира върху извода за наличие или липса на увреждане. Посочил е, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на кредитора, т. е. кредиторът разполага с възможност да избира от кое имущество да се удовлетвори, поради което всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото му е увреждащо кредитора. Обстоятелството, че в конкретния случай вземането на кредитора е гарантирано с ипотека върху други недвижими имоти и залог върху вземания на длъжника на стойност 15 000 евро също не може само по себе си да доведе до извод, че процесната сделка не уврежда кредитора. Въззивният съд е приел, че е налице знание на длъжника за увреждането на кредитора, тъй като процесната сделка е изповядана на 25.04.2014 г., близо 4 години след възникване на качеството кредитор за ищцовото дружество и следователно предявеният от кредитора иск по чл. 135 ЗЗД е основателен. По въпроса за знанието на третото лице - приобретател за увреждането, съдът е посочил, че доколкото сделката е безвъзмездна, не е необходимо да се установява знание за увреждане, още повече, че дори и да беше възмездна, тя е сключена с низходящ родственик на длъжника – неговия син, спрямо когото е приложима оборимата презумпция на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Ответниците е следвало да проведат пълно обратно доказване на така установената законова презумпция, каквото доказване не е проведено и първоинстанционният съд правилно е приел, че в случая установената от чл. 135, ал. 2 ЗЗД презумпция не е оборена. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторите отъждествяват очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1- 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1- 3 ГПК. В случая твърдението на касаторите, че решението е очевидно неправилно поради неправилно приложен закон и както беше изрично посочено не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване по формулираните въпроси. Първият въпрос е обусловил решаващата воля на съда и отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване, но изводите на въззивния съд са в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК /включително и цитираната от касатора съдебна практика/,според която при презумпцията за знание по смисъла на чл. 135, ал. 2 ЗЗД /отнасяща се за третото лице – приобретател по договора/, след като волята на малолетния приобретател по силата на закона е заместена от воля на законния му представител, определящо е знанието/незнанието на законния представител за увреждащия характер на договора. Приемане на противното би означавало допускане на неравнопоставеност между дееспособните и недееспособните правни субекти, което основният закон не позволява.Необходимата за възникване, изменение или погасяване на права в правната сфера на правния субект воля, когато той е недееспособен, се изявява от законния му представител. Когато знанието на определени обстоятелства към момента на волеизявлението има правно значение, знанието на недееспособния е ирелевантно, а правно значение има само знанието на законния му представител за съответните обстоятелства. В случаите, в които от значение за действителността на сделката е знанието на приобретателя, който е недееспособен, се преценява знанието на лицето, действало вместо него. Безвъзмездността на действието не налага знание у приобретателя. Посоченото от въззивният съд в допълнение, че дори и сделката да беше възмездна, тя е сключена с низходящ родственик на длъжника – неговия син, спрямо когото е приложима оборимата презумпция на чл. 135, ал. 2 ЗЗД,която ответниците не са оборили,не влияе върху извода за наличие на субективния елемент за основателността на предявения иск.Вторият поставен въпрос е неотносим и не може да послужи за общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнасял в обжалваното решение налице ли е увреждане на правата на кредитора в резултат на атакуваната разпоредителна сделка, в случай, че същият кредитор е бездействал, не е поискал извършване на изпълнителни действия и не е реализирал правата си в хода на образуваното от него изпълнително производство при наличие на достатъчно имущество, обезпечаващо същото това вземане. Доколкото по въпроса не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, то не следва да се разглежда наличието на поддържаната от касаторите специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Третият въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди и да се произнесе с решението си по всички оплаквания за материалноправна незаконосъобразност и за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при разглеждане на делото в първата инстанция, направени с въззивната жалба е обусловил решаващите изводи на съда, но същият не е разрешен в противоречие със задължителната практика, включително и с посочената от касаторите такава. Въззивният съд е обсъдил в решението и се е произнесъл по всички правнорелевантни оплаквания на касаторите във въззивната жалба и е изложил обосновани аргументи за тяхната неоснователност. Несъгласието на касаторите с крайните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се касае за въпроси по същество и въззивният съд се е произнесъл обосновано. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.