Определение № 3515 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2496/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Б. Г. М. чрез адвокат К., срещу определение № 517 от 19.02.2025г., постановено по в. ч. гр. д. № 370/2025г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на Б. Г. М. чрез адвокат К. срещу определение № 18268 от 14.11.2024 г., постановено по гр. д. № 11884/2023 г. по описа на Софийски градски съд. С потвърденото първоинстанционно определение е постановено връщане на исковата молба поради недопустимост на исковете по чл.2б ЗОДОВ, предявени от Б. Г. М. срещу Софийски районен съд /СРС/ и прекратяване на образуваното по тях производство. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност и чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с приложението на чл.8, ал.2 ЗОДОВ. Посочил е, че очевидно неправилен и в противоречие с ратифицираните международни договори е изводът на съда, че непровеждането на процедура по глава ІІІа ЗСВ, въпреки пропуснатия срок по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ, както и въпреки, че претендира обезщетение в размер, който многократно надхвърля максимално допустимият, който би могъл да му бъде определен в административната процедура, погасява неговото право на иск по чл. 2б ЗОДОВ. Ответникът по частната касационна жалба Софийски районен съд в подаден писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК взема становище за липса на основания за допускане на обжалването, както и за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на Б. Г. М., с която срещу СРС са предявени искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, причинени на ищеца от нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, във връзка с допусната от районния съд забава по н.ч.х.д. № 4512/2014г. С Определение № 18268 от 14.11.2024 г. по гр. д. № 11884/2023 г. на СГС е постановено връщане на исковата молба, а производството по предявените искове е прекратено. Съдът е приел, че по силата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл. 2б ал. 1 от същия закон е изчерпването на административната процедура за обезщетяване на вреди по глава трета „а“ от ЗСВ. И като е констатирал, че такава не е била проведена, съдът е върнал исковата молба и прекратил производството по делото. Въззивният съд – САС, е потвърдил това определение. Посочил е, че гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за вреди по вече приключени производства само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение, т. е. исковият ред се прилага само след изчерпване на административната процедура. В този смисъл се е позовал и е споделил трайната практика, обективирана в определение № 10 от 7.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4873/2018 г., определение № 10 от 05.01.2018 г. по ч. гр. д. № 2643/2017 г., определение № 23 от 16.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4706/2019 г. на ВКС и решение от 11.04.2016 г. по гр. д. № 5721/2015 г., III г. о на ВКС, определение № 466 от 04.12.2020 г. по ч. гр. д. № 3741/2020 г. на ВКС, I V г.о. и др. Счел е за ирелевантно обстоятелството, че министърът на правосъдието, респ. оправомощеното от него лице вероятно ще откаже да разгледа или да уважи заявлението, с пропускането на срока или с оглед заявената от ищеца цена на иска: в такива случаи редът за защита на лицата е чрез обжалване по реда на чл. 197 АПК. Обосновал е извод, че предвидената процесуално-правна уредба регламентира производството по присъждане на обезщетение по реда на чл .2б ал. 1 ЗОДОВ като едно цяло, включващо административна и съдебна част, като до съдебната се стига само, ако пострадалият е останал недоволен от предложения му краен резултат в рамките на административната. В случая не се спори, че ищецът нито е започнал, нито е финализирал административна процедура с акт по чл. 60а ЗСВ, а направо е предявил правата си пред съда. Такова процесуално действие, обаче, се явява процесуално недопустимо. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: На първо място не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като по въпроса по приложението на чл.8, ал.2 ЗОДОВ има трайно установена съдебна практика, на която въззивното определение не противоречи –пр. определение №2939 от 10.10.2023г. по чгрд №4012/23г. на ВКС, ІV ГО; определение №5803 от 12.12.2024г. по чгрд №4346/24г. на ІІІ ГО и др. Според последната, която се споделя и от настоящия състав, съдът в производството по предявен иск по чл.2б от ЗОДОВ няма правомощие да проверява спазването на 6-месечния срок по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ. Компетентността е на министъра на правосъдието и пропускането на срока има значение за крайния акт, който той е длъжен да издаде. Министърът на правосъдието оставя без разглеждане по същество просроченото заявление. Съдът, пред който са висящи исковете по чл.2б от ЗОДОВ е длъжен да провери допълнителната процесуална предпоставка по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, но тя е свързана с надлежното упражняване, а не със съществуването, на правото му на иск по чл. 2б ЗОДОВ. Осъществяването й изисква: 1) изчерпана административна процедура и 2) непостигнато споразумение по нея. Административната процедура е изчерпана/приключена, когато министърът на правосъдието е издал акт, с който: 1) отказва да разгледа заявлението поради пропуснат срок по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ или поради получено обезщетение за същото нарушение, или 2) отхвърля заявлението като неоснователно, или 3) установява условията на вземането за обезщетение от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧОС и определя неговия размер. С издаването на първите два индивидуални административни акта постигане на споразумение не е възможно. Тогава прилагането на съответния акт към исковата молба е достатъчно, за да осъществи изискванията по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. Когато към исковата молба е приложен актът, с който министърът на правосъдието определя обезщетението, изискванията по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ са осъществени, освен ако ответникът представи или съдът служебно събере доказателства, че увреденото лице/ищецът се е съгласил да получи установеното в административното производство обезщетение. Въззивното определение не влиза в противоречие с тези правни разрешения. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,