Определение № 50565 от 17.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2753/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ДаллБогг живот и здраве“АД, подадена чрез юрисконсулт И. В., против решение №559/28.05.2021г. по в.гр.д.№3285/20г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №1077/09.02.2020г. по гр.д.№9453/2018г. на Софийски градски съд в частта, с която дружеството е осъдено на основание чл.432 ал.1 КЗ да заплати на Б. В. П. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 25.06.2017г. в размер на разликата над 12 000 лв. до присъдените 20 000 лв. и в частта, с която, след частична отмяна на решението в отхвърлителната му част, дружеството е осъдено да заплати на ищеца още 30 000 лв., ведно със законната лихва и разноски по делото. Искането за отмяна на решението на Софийски апелативен съд в обжалваните му части с отхвърляне на предявените срещу дружеството искове над посочения размер е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. В тяхна подкрепа касаторът поддържа,че неправилно въззивният съд е ингорирал и не е обсъдил всички наведени от него с въззивната жалба доводи, не е извършил правилна, пълна и всеобхватна преценка на критериите за справедливост, надценил е търпените от ищеца болки и страдания и е подценил факта,че възстановителният процес при него е протекъл бързо; не е съобразил,че ищецът е имал предходни съпътстващи заболявания на гръбначния стълб, поради което определеното от съда застрахователно обезщетение от 50 000 лв. се явява прекомерно завишено. Според касатора, въззивният състав неправилно е отхвърлил поддържаното от него възражение за съпричиняване от страна на ищеца, поради непоставен предпазен колан и неизползване на крайно дясната лента за движение. Претендира разноски за всички инстанции. В приложено към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл при несъобразяване на задължителните указания в ППВС №4/68г. по значимите за изхода на делото въпроси: 1. Длъжен ли е съдът, прилагайки чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. 11 на ППВС №4/68г. като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане и анализиране на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка?; 2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начинът, времетраенето и степента на възстановяването му, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и за в бъдеще?; 3. Следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът да взема предвид заболяванията, от които е страдало пострадалото лице преди настъпването на инцидента, като отграничи влиянието на същите върху здравословното състояние на лицето? Наред с поддържания допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касаторът се позовава и на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК като предпоставка да извършване на селекцията, считайки,че отговорът на трите поставени въпроса би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като в процеса на разглеждането им от касационната инстанция и отмяната на решението, би била преодоляна създадената с обжалваното решение, поради неточно тълкуване, съдебна практика и ще бъде създадена такава по прилагане на закона в точния му смисъл. Извършено е и общо позоваване на основанието за допускане по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. Ответникът по касационната жалба Б. В. П., чрез процесуалния си представител адв.Р. Р., е оспорил както наличието на обосновани според изискванията на закона предпоставки за извършване на селекцията на жалбата на ответника, така и сочените от него основания за касиране на въззивното решение. Претендира да му бъдат присъдени направените за производството пред касационната инстанция разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение. Със своя касационна жалба, подадена чрез адв.Р. М., конституираният като трето лице помагач водач на моторното превозно средство, причинило пътно-транспортното произшествие, Г. Ц. Х., е оспорил въззивното решение в частта, с която общо присъденото от двете инстанции обезщетение възлиза над сумата 9000 лв., която същият счита за справедлив размер за обезщетяване на вредите. В обосноваване искането си решението да бъде отменено и искът отхвърлен над този размер, този касатор навежда оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради постановяването му в разрез със събраните по делото доказателства, в нарушение на материалния закон и необоснованост, включваща и противоречие в мотивите. Този касатор също поддържа становище за несъобразяване на определения от състава размер на обезщетение с обстоятелствата,че ищецът е страдал от съпътстващи хронични заболявания, които са способствали за настъпването на счупванията на прешлените, като поддържа,че оплакванията му за остатъчни болки към настоящия момент биха могли да се свързват именно с тези заболявания. Изложени са съображения за неправилност и на извода на съда за липса на съпричиняване, с оглед непоставен обезопасителен колан от страна на пострадалия, което е допринесло за настъпването на уврежданията. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК този касатор се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, която предпоставка извлича от твърденията си за неяснота в изложените от съда мотиви и направени от него изводи „contra legem“ /което обосновава с несъответствието им с доказателствата по делото/.Счита,че съдът се е произнесъл по въпроси, определяни от касатора като съществени материално и процесуалноправни: 1. Защо съдът, при условие,че вещото лице по СМЕ е възприел обективно състоянието на П. към датата на ПТП, установявайки, че фрактурите не са вследствие на ПТП, е направил обратен и несправедлив извод, като е определил, че фрактурите са именно вследствие на ПТП и е постановил осъдително решение, повлияно от неправилно възприети от съда медицински изводи, оттам неправилно повлияло върху изхода на делото?; 2. Защо САС се е произнесъл свръхпетитум извън служебното начало, заложено в ГПК и с което е снабден по ГПК, като е лишил от права страна в производството при очевидно неприлагане по смисъл на доказателствата и на закона – буквата му и неговия смисъл? С предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, считайки,че са от значение за развитието на правото и за точното прилагане на закона, касаторът формулира въпросите: 3. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост на основание чл.52 ЗЗС при предявен иск срещу застрахователя? и 4.Когато в исковата молба пострадалият от деликт претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на определена сума без да признава съпричиняване от своя страна обвързан ли е съдът да приеме, че справедливото обезщетение за всички вреди е в рамките на претендираната сума, след което да намали обезщетението според установеното съпричиняване или е обвързан да приеме, че справедливото обезщетение, след намаляването му според установеното съпричиняване е в рамките на претендираната сума? Наред с това касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по третия от въпросите, като в подкрепа на твърдението си за наличие на предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК цитира т.11 от ППВС №4/68г. и решения №749/05.12.08г. по т.д.№387/08г. на второ т.о. на ВКС, решение №95/24.10.2012г. по т.д.№916/11г. на първо т.о. на ВКС, решение №103/02.11.2020г. по т.д.№2181/19г. на първо т.о. на ВКС и решение №240/15.01.2019г. по т.д.№518/18г. на първо т.о. на ВКС. Последният въпрос, според касатора, се разрешава противоречиво от касационната инстанция, в подкрепа на което си твърдение същият се позовава на решение №42/21г. по т.д.№494/20г. на второ т.о. на ВКС и решения на граждански състави на ВКС от 2010г., 2017г. и 2020г., които не индивидуализира със съответни номера, поради което счита,че разрешаването на въпроса в настоящото производство би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отговор на тази касационна жалба не е подаден от насрещната по нея страна Б. П.. Становище не е ангажирано и от подпомагания от този касатор ответник по иска. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: Ищецът Б. П. е сезирал Софийски градски съд с преки искове по чл.432 ал.1 КЗ, насочени срещу „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“АД, с които е претендирал от ответника, в качеството му на застраховател на гражданската отговорност на Г. Х., който с управляваното от него МПС е реализирал на 25.06.2017г. с участието на ищеца ПТП, застрахователно обезщетение за причинените му в резултат на произшествието имуществени вреди в размер на 1258 лв. и неимуществени такива в размер на 100 000 лв. Първоинстанционният съд е уважил първият от така предявените искове за имуществени вреди изцяло, а този за неимуществени - до размер на сумата 20 000 лв., който размер е намерил за справедлив с оглед доказаните по делото търпени от ищеца физически и душевни болки и страдания, без да сподели направеното от застрахователя възражение за съпричиняване. Сезиран с въззивни жалби от всички страни /третото лице е обжалвало изцяло решението в осъдителната му част, ответникът го е оспорил само в частта над присъдените 12 000 лв.,които е счел за справедлив размер на обезщетение и е изплатил в хода на процеса, а ищецът - за разликата от уважения размер до предявените от него 100 000 лв./, Софийски апелативен съд е намерил съдебния акт на Софийски градски съд за частично неправилен – в частта, с която претенцията е отхвърлена за сумата 30 000 лв. Приел е за установено и безспорно, че на 25.06.2017г. е настъпило посоченото в исковата молба пътно-транспортно произшествие, по описания в писмената документация и автотехническата експертиза механизъм, при който управляваният от ищеца в дясната пътна лента по посока на движението му лек автомобил, непосредствено преди кръстовище, е бил блъснат отзад от автомобила на застрахования при ответника водач /третото лице помагач/; вследствие на произведения удар между двете МПС върху това на ищеца били нанесени имуществени вреди, а на самия ищец – неимуществени такива. На базата на събраните по делото доказателства въззивният състав е приел,че са осъществени елементите на фактическия състав на чл.45 ЗЗД, а по силата на чл.432 ал.1 КЗ застрахователят е пряко отговорен към увредения да обезщети вредите, причинени му с виновните и противоправни действия на застрахования водач. Посочил е,че относимото към определяне размера на неимуществените вреди понятие „справедливост“, по смисъла на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, не е абстрактно, а включва обсъждане на обективни критерии, свързани с вида на физическите увреждания, начина на настъпването им, наличието на остатъчни поражения за организма на пострадалия, за които няма лечение, прогноза за бъдещото му здравословно състояние, възрастта му и др., като се е позовал изрично на разясненията, дадени в ППВС №4/68г. Намерил е за установени от медицинската документация и назначената по делото експертиза, че получените от ишщеца травми се изразяват в счупвания на телата на два прешлена, без засягане на гръбначно-мозъчния канал, които са създали временно разстройство на здравето на ищеца; възстановителният период за него е продължил около година, поради установените съществуващи към момента на инцидента дегенеративни промени в областта на прешлените, който период е протекъл без усложнения, като счупванията са възстановени напълно.Отчетен е при определяне на обезщетението като трайна последица от травмите намаления обем на движение на поясния отдел на гръбначния стълб с 20%, като продължаващите болки в тази област не са взети предвид, с оглед съществуването им отпреди ПТП. Съобразена е възрастта на пострадалия – 63 години, както и икономическата конюнктура в страната, при обсъждане на установената към момента минимална работна заплата и лимити на застрахователно обезщетение, като на базата на тях е направен извод,че размерът съответства на жизнения стандарт към 2017г. Въз основа на така установените обстоятелства и направени изводи съдът е намерил за справедлив размер на дължимото обезщетение за неимуществените вреди от 50 000 лв. Аналогично на приетото от първоинстанционния съд и въззивната инстанция е отказала да уважи възражението за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Изложила е съображения,че съпричиняването следва да се изразява в поведение на пострадалия, независимо дали е виновно или не, което фактически да е в причинна връзка и да е способствало за настъпването на вредите, като установяването му е в тежест на страната, която го твърди. Във връзка с това е съобразил, че според вещите лица от комплексната експертиза ищецът е пътувал с поставен обезопасителен колан, но при произведения удар отзад това обстоятелство е без съществено значение за последвалите увреждания, а ответникът и не е доказал, че към момента на ПТП обезопасителният колан на мястото на водача не е изпълнявал функциите си. Вторият довод за наличие на съпричиняване /нарушение на чл.20 ал.1 ЗДвП/ също е оставен без уважение от съда, предвид установеното с автотехническата експертиза,че към момента на инцидента ищецът е управлявал автомобила си в крайната дясна лента по посоката на движението му, съобразно изискванията на закона Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не следва да се допусне касационен контрол на така постановеното въззивно решение. Според чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТКВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съгласно разясненията дадени в посоченото тълкувателно решение, въпроси от значение за изхода на спора са тези, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен,нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат наведените допълнителни селективни предпоставки на т.т.1-3 от същия член и алинея. И трите, поставени от касатора-ответник, въпроса, включително третият по изложението на касатора – трето лице помагач, са по приложението на чл.52 ЗЗД и са свързани със задълженията на въззивния съд, да съобрази конкретни критерии при определяне на дължимия като справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. По въпросите, свързани с тези критерии, е постановена задължителна съдебна практика – не само сочените от касаторите Постановление №4/68г. на Пленума на ВС и решения по дела на ВКС, но и обективирана в друга, служебно известна на настоящия съдебен състав такава - решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. С нея последователно и безпротиворечиво се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които следва да бъдат отчетени и каквито са характерът на увреждането, предпоставките, при които то е настъпило, вида и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, възрастта на пострадалия, както и други обстоятелства, като социално-икономическите условия в страната към момента на деликта. За да се приеме,че въпросите са обуславящи по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, страната следва конкретно да посочи съответния останал несъобразен от съда критерий и по какъв начин неговото съобразяване би променило постановения правен резултат, което в случая не е направено нито в касационната жалба и изложението на ответника, нито в тези на третото лице. Видно от мотивите на въззивното решение, всички релевантни за случая и установени по делото обстоятелства, покриващи неизчерпателно изброените в цитираната практика критерии, са обсъдени и взети предвид от състава на апелативния съд при обосноваването на определения от него като справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, като включително е съобразил като значими за него и съпътстващите заболявания на ищеца и тяхното отражение върху периода на възстановяването и остатъчния болков синдром. С оглед това и тъй като отговорите на тези въпроси биха били без правно значение за промяна на крайния резултат по делото в смисъла, поддържан от двамата касатори, същите не могат да бъдат определени като обуславящи, с оглед формирането на извод за неосъществен общ критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото въззивното решение е съобразено не само с разясненията, дадени от Пленума на ВС с постановлението му от 1968г., но и с посочената по-горе практика на ВКС, допълнителната предпоставка за допускане на селекцията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК следва да се приеме за неосъществена. Наличието на такава практика, от своя страна, е основание да бъде отречена и приложимостта на критерия по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. От останалите първи, втори и четвърти въпроси на касатора – трето лице помагач, първите два са изцяло по правилността на въззивното решение, което, съгласно постановките на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е основание да се приеме,че липсват такива, които да изпълнят общото изискване за допустимост на чл.280 ал.1 ГПК. Във втория въпрос се съдържа твърдение за произнасяне на съда „свръхпетитум“, което е относимо към предпоставката по чл.280 ал.2 предл.2 ГПК – недопустимост на съдебния акт и би могло да бъде основание за служебно допускане на касационния контрол, но вероятност за такава липсва. Произнасяне „свръхпетитум“ би било налице тогава когато съдът се е произнесъл извън предмета на разглеждане, който в случая е очертан от жалбите на страните, а произнасяне на въззивния съд извън това, с което е бил сезиран, не се констатира. Правилната или неправилна интерпретация на установените с помощта на вещо лице факти от страна на съда /каквото твърдение се съдържа в направената в изложението привръзка на втория с първия от въпросите/, не влияе върху допустимостта на решението, а върху неговата правилност и не е основание за извод,че съдът се е произнесъл извън предмета на делото. Последният от въпросите на втория касатор е формулиран неясно и без връзка с решаващите изводи на въззивната инстанция. Изходна позиция за формирането на отговор по въпроса е по делото да е доказано съпричиняване, а такова обективно в случая не е признато от съда да е налице, като по изложените във връзка с това негово заключение мотиви липсва формулиран съответен въпрос. Повдигнатият въпрос, освен че, поради посоченото, не се явява обуславящ за изхода на спора, е разрешен с ТР №1/01.08.2022г. по тълк.д.№1/2021г. на ОСГТК на ВКС, поради което и твърдяната, в обосноваване допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, противоречива практика на ВКС към момента вече се счита преодоляна. В изложенията си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите поддържат и основанието на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърдят очевидна неправилност на съдебния акт на Софийски апелативен съд в обжалваните от тях части. Предпоставка за приложимост на посочената хипотеза е съдебното решение да страда от такъв особено тежък порок, който може да бъде констатиран директно от съдържанието на мотивационната част на решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, както и когато решението му е явно необосновано. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280 ал. 1 т.1- т.3 ГПК .В случая от съдържанието на съдебния акт не може да бъде направен извод за наличието на нито една от сочените хипотези. В изложението си касаторът –ответник изобщо не е изложил никакви доводи за приложимостта на сочената предпоставка, обуславяща допустимостта на контрола по същество, а още по-малко такива, които да осъществяват някоя от изброените хипотези на очевидна неправилност. Не обосновават приложението на посочената предпоставка за допускане и наведените в изложението на касатора Х. доводи за неяснота на мотивите, изложени във въззивния акт, както и, че изводите му са „contra legem“. Неяснотата в мотивите, като основание да се приеме,че липсват такива, е предпоставена от абсолютната им неразбираемост, каквато в случая липсва, тъй като изложените в обжалваното решение мотиви са ясни и разбираеми и от тях следва и може да бъде изведена съответно обективираната в диспозитива воля на съдебния състав за крайния изход на спора. За да се приеме за постановено „contra legem“ решението следва да бъде мотивирано по начин, с който превратното тълкуване на закона е довело до постановяване на акт в обратен на неговия смисъл. В случая не само че не се установява подобна дейност на въззивния съд, но и самият касатор не твърди това, а обосновава наличието на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК с формиране на правните изводи на съда в несъответствие с доказателствата по делото, което би могло да бъде преценявано единствено във втората фаза от процеса пред касационната инстанция, но не и да я предпостави. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускане на въззивното решение в обжалваните му части до касационен контрол. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в тежест на ЗАД“ДаллБогг живот и здраве“АД следва да бъдат възложени направените от Б. В. П. разноски по упълномощаване на адвокат в размер на 2000 лв. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение