Определение № 2438 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 984/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Х. П. П., действащ като едноличен търговец с фирма „СНИ КОМЕРС - 1 – Х. П.“, обжалва Решение № 162/12.11.2025 г. по в.гр.д. № 249/2025 г. на ОС-Ямбол в частта, с която е потвърдено Решение № 272/28.05.2025 г. по гр.д. № 3513/2024 г. на РС-Ямбол за отхвърляне на осъдителния му иск срещу С. И. С., действащ като едноличен търговец с фирма „ВИХЪР - С. С.“, предявен на основание чл. 92 ЗЗД, за сумата от 23 424 лв. - неустойка за забава по договор за продажба от 20.03.2024 г. (фактура № 1279/21.03.2024 г.). Касаторът моли за отмяна на обжалвания акт. Поддържа, че въззивният съд необосновано се е позовал на недоказан по делото правен обичай за отлагане на плащането по сделки със земеделски производители, вместо да отчете дисциплиниращия характер на уговорената неустойка. Заявява, че не са съобразени посочените в Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии за преценка на съответствието на неустойката с добрите нрави, а е извършена съпоставка само с размера на законната лихва и в резултат е постановено решение в нарушение на материалния закон. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът С. И. С., действащ като едноличен търговец с фирма „ВИХЪР - С. С.“ не отговаря на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Касаторът е предявил срещу С. И. С., действащ като едноличен търговец с фирма „ВИХЪР - С. С.“, осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 23 424 лв. – неустойка за забава за периода 16.07.2024 г. – 15.11.2024 г., дължима по договор от 20.03.2024 г. за продажба на селскостопанска продукция съгласно фактура № 1279/21.03.2024 г. Първоинстанционният съд е установил, че на 20.03.2024 г. между страните е сключен договор, по силата на който ищецът е продал и предал на ответника фиено семе и кафяв лен и за купувача е възникнало задължение за продажна цена в размер от 9 600 лв. с падеж 15.07.2024 г., скрепено с неустойка за забава в размер от 2 % от цената на ден. Съпоставяйки така уговорения размер на неустойката с размера на очакваните вреди от забавата, съдът е заключил, че неустойката надхвърля многократно специфичната форма за отговорност за забава на парично задължение по чл. 86 ЗЗД и поради това нарушава принципите на справедливост, добросъвестност и недопускане на неоснователно обогатяване, включително при отчитане на придаденото й от страните приоритетно санкциониращо значение. Оттук съдът е намерил неустоечната клауза за нищожна като накърняваща добрите нрави и е отхвърлил иска. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК. Допълнил е, че страните не са уговорили краен момент, до който се начислява неустойката, и че претендираната такава надвишава повече от петдесет пъти очаквания размер на вредата, съизмерим със законната лихва. Отчел е, че само по себе си несъответствието между неустоечното обезщетение и това по чл. 86 ЗЗД не е основание за нищожност, но е посочил, че в случая това несъответствие е така значително и необосновано, че създава предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора – резултат, неприсъщ на института на неустойката и противоречащ на принципа на справедливостта. По оплакването на въззивника, че предвид договореното отложено плащане на цената неустойката има предимно дисциплиниращ ефект (обезпечителна функция), съдът се е позовал на правния обичай за подобен вид сделки, при които купувачът-земеделски производител е своеобразно кредитиран до реализиране на печалба от произведената земеделска продукция, и е допуснал, че отлагането на плащането е факт, съобразен при формиране на продажната цена и не може сам по себе си да е основание за уговаряне на многократно завишена спрямо законната лихва неустойка. Приел е още, че нищожността на неустойката не отпада поради това, че длъжникът би могъл чрез своевременно плащане сам да ограничи размера на неустоечния дълг, тъй като нарушаването на добрите нрави е изначално и е резултат от уговарянето на неустойка с неприсъщи за института функции, които не са годни да стимулират към доброволно изпълнение. В резултат обжалваното решение е потвърдено. Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно, независимо от конкретиката на делото. В случая касаторът е посочил, че разрешеният в противоречие с практиката на ВКС въпрос е този „за нищожността на неустойката“, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по същество е преповторил касационните си доводи. Това не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за поставяне на правен въпрос, разяснено по съдържание по-горе, тъй като темата за нищожността на неустойката (поради накърняване на добрите нрави) е твърде обща, а въпрос, концентриран по решаващите доводи на съда, не е зададен. Впрочем, оплакването на касатора, в контекста на което той е поставил въпроса „за нищожността на неустойката“, е свързано по-скоро с анализ на фактите, на които съдът се е позовал, но такава оценъчна дейност не може да се извърши в селективната фаза на касационното производство. Ето защо касационен контрол не следва да се допуска поради липса на общата предпоставка за това. Отделно, съобразените от въззивния съд критерии за валидност са именно сред посочените в Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а липсата на краен предел на начисляване на неустойката, коментирана в цитираната от касатора казуална практика на ВКС, не е единственият решаващ негов довод. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,