Определение № 1867 от 14.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3560/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по две касационни жалби срещу решение №294/14.03.2024г. по гр. д. № 2970/2022г. по описа на Софийския апелативен съд.

Първата касационна жалба вх. №11749/29.04.2024г. e от „Совтранс Ауто“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя И. И., чрез адв. Ан. А., срещу въззивното решение в частта му, с която първоинстанционното решение е потвърдено, и в частта му за разноските. Касаторът излага, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Счита за неправилни изводите на съда относно влизането в сила на постановлението за възлагане, с което ищецът се легитимира като собственик на процесния имот. Според касатора въззивният съд не е съобразил разпоредбите касаещи принудителното изпълнение срещу търговско дружество, спрямо което е било образувано производство по несъстоятелност, като неправилно е приложил чл. 638, ал.4 и чл. 717н, ал. 3 ТЗ. Твърди, и неправилно приложение на разпоредбите на чл. 453, т. 1 ГПК и чл. 715 от ТЗ, като счита, че въззивният съд не е съобразил, че титулът за собственост на ищеца не може да бъде противопоставен на синдика и кредиторите на „Тома Строй“ ЕООД, които по-рано -на 03.07.2017г. са вписали обща възбрана, под която попада и процесния имот. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът посочва наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за касационно обжалване, като формулира следните въпроси:

1. ,,В кой момент влиза в сила постановлението за възлагане /съответно, поражда вещно-транслативно действие/, издадено по реда на ГПК - в момента на изчерпване на правото па жалба на един от длъжниците/ипотекарните длъжници по изпълнителното дело или в момента на изчерпването на правото на жалба по чл. 435 ГПК на всички длъжници/ипотекарни длъжници?, по който твърди, че произнасянето на въззивния съд противоречи на възприетото в Решение №120/04.10.2021г. по гр. д. №3521/2019г. и Решение №56 от 24.04.2018г. по гр. дело №2339/2017г. на ВКС.

2. “Може ли да влезе в сила възлагателно постановление, което не е било влязло в сила нито към момента на откриването на производство по несъстоятелност спрямо длъжника нито към този на обявяването на длъжника в несъстоятелност?“

3. „Как се отразяват регламентираните в чл. 638, ал. 1 от ТЗ суспензивни ефекти на течението на сроковете за обжалване на възлагателни постановления, издадени преди датата на откриване на производството по несъстоятелност и водят ли до тяхното спиране “?

Счита, че възприетото от въззивния съд по последните два въпроси е в противоречие с Решение №146 от 07.11.2013г. по търг. д. №1041/2012г. и Решение №56 от 24.04.2018г. по гр. д. №2339/2017г. на ВКС.

4. „ Освен чрез жалба по чл. 435 от ГПК или чрез иск по чл. 496, ал. 3 от ГПК, могат ли вещно-правните ефекти на постановлението за възлагане да бъдат предмет на съдебен контрол и по друг ред - чрез иск, различен от този по чл. 496, ал. 3 от ГПК или инцидентно, в рамките на петиторен исков процес относно възложения недвижим имот?“, по който въпрос твърди противоречие с т. 1 от ТР № 4/2017г. от 11.03.2019г. на ОСГТК на ВКС.

В случай, че съставът на ВКС не установи наличието на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът моли касационното обжалване по последния въпрос да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като липсва практика по ключовия въпрос относно регламентираната от закона санкция, гарантираща практическото и ефективно приложение на чл. 638, ал. 1 и ал. 4 от ТЗ.

5. Въпросът относно задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни факти, доказателства и доводи на страните по делото и да не подменя фактите по делото се поставя във връзка с неправилния според касатора извод на САС, че разпоредбата на чл. 717н ТЗ във връзка с датата на влизане в сила на издаденото в полза на КЛИМАТРОНИК ЕООД възлагателно постановление, е била неприложима в процесния случай.

6. „Осъществяването на хипотези на чл. 717н, ал. 3 ТЗ има ли за последица прекратяване на индивидуалното принудително изпълнение върху ипотекирания имот, представляващ част от масата на несъстоятелността на ипотекарния длъжник?“, като счита, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Това негово значение следва от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 717н ТЗ е по-нова от тази на чл. 638 ТЗ и съответно, че разширява приложното поле на чл. 638, ал. 4 ТЗ.

Ответникът “Обединена Българска банка“ АД, в качеството ѝ на правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /старо наименование „Райфайзенбанк България“ ЕАД/, ЕИК[ЕИК], чрез адв. Д. С., в подадения отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и липсата на основанията по чл. 280 ГПК. След като развива подробни съображения по всеки от поставените въпроси, ответникът моли касационно обжалване да не бъде допускано, тъй като същите не покриват селективните критерии по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а в случай, че бъде допуснато - моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като му бъдат присъдени разноски.

Срещу въззивното решение е постъпила и касационна жалба вх. №11715/29.04.2024г. от „КЛИМАТРОНИК“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя Ц. К., чрез адв. Ц. Й., в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение, като вместо това е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС в частта му, с която е осъден „Совтранс Ауто“ ЕООД да предаде на „Климатроник“ ЕООД владението върху процесния имот. Според касатора, в обжалваната му част, решението е неправилно, необосновано, постановено при съществени противоречия със събраните по делото доказателства и утвърдената съдебна практика, и страда от трите основания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК. Счита за неправилни изводите на въззивния съд, че не се установява владение, упражнявано от „Т. Строй" ЕООД /в несъстоятелност/, съответно от правоприемника му „Совтранс Ауто“ ЕООД, нито пък е осъществен обратен въвод от ЧСИ М. М., който е извършил изпълнителни действия, изразяващи се в смяна на заключващите механизми, като ключовете са предадени на синдика на „Т. Строй“ ЕООД /в несъстоятелност/. Касаторът твърди, че по този начин е бил отстранен от съдебния изпълнител от владението на имота. В изложението към жалбата, касаторът посочва наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване. Формулира следните въпроси, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд:

1. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди относими и релевантни за спора факта и доказателства, както и да се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на спора?

2. Длъжен ли е въззивният съд да действа като инстанция по същество, като формира самостоятелни изводи от приетото за установено и да обоснове решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото и закона?

Според касатора тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, Решение №55/03.04.2014г. по т. дело №1245/2013г., решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г., Решение № 263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г., решение №411/27.10.2011г. по гр. д. №1857/2010г., Решение №164/04.06.2014г. по гр. д. № 196/2014г., Решение №283/14.11.2014г. по гр. д. № 1609/2014г., Решение №154/24.08.2016г. по гр. д. №3848/2015 и други.

Счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с извода на съда, че с оглед събраните доказателства не се установява процесният имот да е във владение на „Совтранс Ауто“ ЕООД, като запечатването му от ЧСИ и продажбата му от синдика на „Т. Строй“ ЕООД /в несъстоятелност/ по реда на чл. 718 ТЗ не означавало, че владението е предадено на дружеството - купувач, както и не означавало, че несъстоятелното дружество е упражнявало фактическа власт върху имота. Касаторът счита, че съдебният изпълнител няма вменени от закона функции да владее имот и няма своята самостоятелна правосубектност, за да се твърди, че владее за себе си, а чрез извършените действия по запечатването, е изпълнил заповед на съдебен орган. Излага, че отговорите на тези въпроси са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото, тъй като по същите липсва съдебна практика или, ако такава съществува, то тя е оскъдна и не е обобщена като задължителна.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от „Климатроник“ ЕООД срещу „Совтранс Ауто“ ЕООД по отношение на имот, представляващ партерен етаж от къща, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 137 кв.м., заедно с 1/3 ид.част от общите части на сградата и 1/3 идеална част от дворното място, и за осъждане на ответника да предаде фактическата власт върху него. Ищецът твърди, че е придобил правото на собственост върху имота, върху който е било насочено изпълнение по изп. д. № 20148380410887 по описа на ЧСИ М. Б., на основание издадено на 04.02.2016г. постановление за възлагане на имота.

Ответникът „Совтранс Ауто“ ЕООД, чрез писмения си отговор оспорва иска, като твърди, че ищецът не се легитимира като собственик въз основа на посоченото постановление за възлагане, тъй като същото е влязло в сила на 29.01.2020г. поради което не е породило вещно-транслативния си ефект в полза на ищеца.

Третото лице помагач на страната на ищеца- ЧСИ М. Б. излага становище за основателност на предявения иск.

Третото лице помагач на страната на ответника – „Райфайзенбанк България“ ЕАД не изразява становище по иска.

От фактическа страна въззивният съд е приел, че процесният имот е бил придобит от „Боско строй“ ЕООД на 20.02.2009г. по силата на договор за покупко-продажба. На 19.12.2009г. имотът е бил ипотекиран в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД за обезпечаване на отпуснат на „Боско строй“ ЕООД кредит. В полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД на 12.11.2009г. и от 23.08.2013г. са били вписани възбрани върху имота. На 20.03.2014г. „Боско строй“ ЕООД е прехвърлило имота на „Гео Строй ГД“ ЕООД, който на 16.04.2014г. е прехвърлил на „Тома строй“ ЕООД по реда на чл. 15, ал.1 ТЗ своето търговско предприятие, в което се включвал и спорния имот. В периода от 28.12.2015г. до 28.01.2016г. по изп. дело № 20148380410887, по описа на ЧСИ М. Б., образувано от взискателя „Райфайзенбанк България“ ЕАД, е била проведена публична продан, по която, след проведената процедура, „Климатроник“ ЕООД било обявено за купувач, като на 04.02.2016г. било издадено Постановление за възлагане на процесния имот.

Издаденото постановление било обжалвано от „Т. строй“ ЕООД. Върху него ЧСИ Б. поставил печат за влязло в сила на 27.07.2017г. и било вписано в имотния регистър - Служба по вписванията съответно акт № 118, том CXXXVII, вх. рег № 61107 на 19.09.2017г., което официално удостоверяване се оспорва от ответното дружество.

Основното релевирано възражение на ответното дружество е, че Постановлението за възлагане е влязло в сила на 29.01.2020г., като в тази връзка представя решение №775 от 29.01.2020г. на СГС, ТО, постановено по ч.гр.д. №2957/2019г.

На 17.08.2017г. ищецът „Климатроник“ ЕООД е бил въведен във владение на имота.

На 27.07.2016г. съдът по несъстоятелността е постановил решение за откриване на производство по несъстоятелност на „Т. строй” ЕООД по т. д. № 105/2016 г. по описа на ОС-гр. П..

На 05.08.2016г. съдът по несъстоятелността е постановил Определение №634 за разрешаване продължаването на изпълнителните действия върху процесния имот по индивидуалното принудително изпълнение по ГПК - в полза на банката, в качеството й на обезпечен кредитор спрямо длъжника „Т. строй“ ЕООД за събиране вземанията на банката, на основание чл. 638, ал. 3 ТЗ.

На 03.01.2017г. е постановено Решение за обявяване в несъстоятелност на „Т. строй” ЕООД по реда на 710 ТЗ, по което е постановена обща възбрана на основание чл. 715, ал. 1 ТЗ от същата дата - вписано на същата дата в ТРРЮЛНЦ.

На 16.01.2017г. съдът по несъстоятелността е постановил Определение №56 за отмяна на Определение №634 от 05.08.2016г., с което е дал разрешение на ипотекарния кредитор да продължи изпълнителното производство по изп. д. № 10887/2014г.

С Определение № 395/12.04.2018г. съдът по несъстоятелността по т. д. №105/2016г. е дал разрешение на Л. С. К. - синдик на „Т. строй“ ООД да продава посоченото в определението имущество, измежду което е и процесният имот.

На 13.11.2018г. Л. С. К. в качеството му на синдик на „Т. Строй“ ЕООД /в несъстоятелност/ е продал по реда на чл. 718 ТЗ /чрез пряко договаряне/ на „Совтранс Ауто“ ЕООД процесния недвижими имот, като договорът е обективиран в нотариален акт №128, том VIII, дело №1336 от 2018г.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е посочил, че основният правен спор по делото е дали извършената по индивидуалното изпълнително производство публична продан на спорния имот е противопоставима на кредиторите на несъстоятелността, вкл. и на „приобретателя” по извършената от синдика на несъстоятелния търговец продажба.

Въззивният съд е посочил, че вещно-прехвърлителният ефект съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК настъпва с влизане в сила на постановлението за възлагане. В настоящия случай, Постановлението за възлагане е било издадено на 04.02.2016г., но синдикът на „Т. строй“ ЕООД е обжалвал същото на основание чл. 435, ал. 3 ГПК. Жалбата е била оставена без уважение, поради което постановлението е влязло в сила на 27.07.2017г. Съдът е приел, че с този съдебен акт се е стабилизирало процесното Постановление за възлагане, като е настъпило и неговото вещно-прехвърлително действие. Доколкото е било вписано в Службата по вписванията на 16.08.2017г., то последващи оспорвания на Постановлението за възлагане са недопустими. Дори да се приеме доводът на ответника, че последващата, подадена от „Интербетон“ ЕООД жалба срещу Постановлението, е допустима, като в резултат на това обжалване Постановлението за възлагане е влязло в сила на по-късна дата – 29.01.2020г., то този факт следва да се вземе предвид от съда на основание чл. 235, ал.3 ГПК. Предвид което е счел за неоснователно възражението на ответника, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния имот, тъй като Постановлението за възлагане не било влязло в сила.

С оглед момента, в който се придобива собствеността върху вещта, предмет на принудителния изпълнителен способ - чл. 496, ал. 2, изр. 1 ГПК, и противопоставимостта на правата върху същия съобразно чл. 496, ал. 2, изр. 2 ГПК, въззивният съд е посочил, че ако длъжникът е притежавал правото на собственост върху недвижимата вещ към момента на възбраната, купувачът ще придобие това вещно право на деривативно основание, като извършените след този момент продажби - доброволни или в изпълнително производство, вкл. и в универсалното, не са противопоставими на купувача по публичната продан. Посочил е, че именно такъв е и процесният случай: доколкото към момента на възбраната „Боско строй“ ЕООД е притежавал правото на собственост върху процесния имот, купувачът „Климатроник“ ЕООД е придобил това вещно право на деривативно основание, като извършените в последствие продажби, вкл. и доброволни такива в производството по несъстоятелност са му непротивопоставими.

В заключение, въззивният съд е приел, че ищецът „Климатроник“ ЕООД е доказал активната си материалноправна легитимация. За неоснователен е счетен доводът на въззивника, че наложената възбрана е непротивопоставима на кредиторите на несъстоятелността, респ. непротивопоставима на купувача по договора за покупко-продажба, осъществена в производството по несъстоятелност. Посочил е, че по силата на чл. 401 ГПК, във вр. с чл. 452, ал. ал.1 и ал.2 ГПК разпоредителни действия с имуществото, послужило за обезпечение на претенциите на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, извършени след вписването на наложената възбрана през 2009г. са относително недействителни /непротивопоставими/ на взискателя, поради което извършаната с имуществото правна сделка не може да му бъде противопоставена.

Въззивният съд е посочил, че след наложената обезпечителна възбрана в полза на кредитора – „Райфайзенбанк България“ ЕАД, а именно на 20.03.2014г. длъжникът „Боско Строй“ ЕООД е прехвърлил на „Гео Строй ГД“ ЕООД спорния имот, който впоследствие е прехвърлил цялото си търговско предприятие на „Тома Строй“ ЕООД, по отношение на което дружество впоследствие е открито производство по несъстоятелност и при осребряване на чието имуществото, ответникът е придобил собствеността въз основа на договор за покупко-продажба, на основание чл. 718 ТЗ. Приел е, че тъй като възбраната, обезпечаваща правата на кредитора „Райфайзенбанк България“ EАД, е вписана в Агенция по вписванията преди настъпилите правоприемства, те са относително недействителни спрямо обезпечения кредитор. Щом първата транслативна сделка, извършена след обезпечителната възбрана, е непротивопоставима на обезпечените кредитори по арг. чл. 401 ГПК, във вр. с чл. 452, ал. 1 и ал.2 ГПК и чл. 453, ал. 1, т. 3 ГПК, то непротивопоставимо е и последващото разпоредително действие.

Въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 638, ал.4 от ТЗ /в редакцията към релевантния момент/, според която при откриване на производство по несъстоятелност спряното индивидуално производство се прекратява, ако вземането бъде предявено и прието при условията на чл. 693 ТЗ, като в този случай наложените в изпълнителното производство запори и възбрани са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността, е неприложима, тъй като „Райфайзенбанк България“ ЕАД не е кредитор на несъстоятелния длъжник „Т. строй“ ЕООД. Взискателят „Райфайзенбанк България“ ЕАД не е могъл по конкретното производство по несъстоятелност по отношение на длъжника „Т. Строй“ ЕООД да бъде кредитор с прието вземане, тъй като обременената недвижима вещ не е била включена в масата по несъстоятелността на длъжника по кредитното правоотношение – „Боско Строй“ ЕООД /в несъстоятелност/, а е била включена в масата по несъстоятелността на търговското дружество „Тома Строй“ ЕООД /в несъстоятелност/ - поради извършените в много кратък период от време /от 20.03.2014г. до 16.04.2014г./ две транслативни сделки, въз основа на които от патримониума на длъжника по индивидуалното изпълнително производство – „Боско Строй“ ЕООД е прехвърлено правото на собственост върху спорния имот на „Тома Строй“ ЕООД. Когато обезпеченото с вещ, включена в масата на несъстоятелността, вземане принадлежи на титуляр, който не е измежду кредиторите на масата по несъстоятелност, какъвто е настоящият случай, индивидуалното изпълнително производство, макар и да е спряно по силата на закона при открито производство по несъстоятелност - арг. чл. 638, ал. 1 ТЗ не е прекратено и в този смисъл разпоредбата на чл. 638, ал. 4 ТЗ е неприложима в настоящия казус. Възбраната не създава право на предпочтително удовлетворяване на кредитора, който я е наложил, а е предназначена единствено да запази имота в патримониума на длъжника, за да може върху нея да се проведе принудително изпълнение за погасяване на задълженията на длъжника, и след като бъде заличена, тази нейна функция отпада с обратно действие. Ако при извършена публична продан вписаната възбрана не бъде вдигната, то към момента на публичната продан се счита, че собствеността е в патримониума на длъжника и преминава по силата на закона /арг. от чл. 496, ал. 2 ГПК/ към купувачите от публичната продан от датата на влизане в сила на постановлението за възлагане. Поради непротивопоставимостта на последващите обезпечителната възбрана разпоредителни сделки на обезпечените кредитори, макар и да бил собствен на несъстоятелния длъжник, имотът не е следвало да бъде включен в масата на несъстоятелността, нито обезпечените с възбраната кредитори са могли да участват в откритото производство по несъстоятелност, респ. при изготвяне на сметката за разпределение. Целта на правилата, уредени в чл. 638, ал. 1 и ал. 4 ТЗ, е всички кредитори на несъстоятелния длъжник да са в едно и също процесуалноправно положение, като се осуети възможността някой от тях да проведе индивидуално принудително изпълнение и евентуално да увреди останалите кредитори, намалявайки масата на несъстоятелността. Поради което по отношение на обезпечени с възбрана взискатели, които не са кредитори на масата по несъстоятелността, какъвто е настоящият случай, не е приложима правната норма, уредена в чл. 638, ал. 1 ГПК, и образуваното индивидуално изпълнително производство - по отношение на процесния имот, не трябва да се спира, а да продължи. Обективно то не може и да бъде прекратено поради невъзможността на обезпечени с възбрана кредитори на правен субект, който е праводател на несъстоятелния длъжник, да предявят изпълняемите права в производството по несъстоятелността, респ. те да бъдат приети, за да станат кредитори на масата на несъстоятелността. Поради тези съображения, въззивният съд е посочил, че в настоящото производство е неприложима разпоредбата на чл. 638, ал. 4, изр. 2 ТЗ, съгласно която наложените в изпълнителното производство запори и възбрани са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността.

Напротив, образуваното по искане на обезпечени с предходна възбрана кредитори индивидуално изпълнително производство не може да бъде спряно, нито да бъде прекратено поради образувано производство по несъстоятелност срещу трето лице /придобило имота след наложената обезпечителна мярка/, което не е длъжник на обезпечените кредитори. „Райфайзенбанк България“ ЕАД като обезпечен в индивидуалното изпълнително производство кредитор притежава права, противопоставими на несъстоятелния длъжник, който е придобил имота след наложената обезпечителна възбрана, поради което и купувачът на извършената в производството по несъстоятелността покупко-продажба -ответникът „Совтранс Ауто“ ЕООД не може да противопостави на обезпечените кредитори в индивидуалното изпълнително производство права, придобити от несъстоятелния длъжник /с аргумент от обратното основание на чл. 717з, ал. 2, изр. 2 ГПК, който предписва, че правата, които трети лица са придобили върху имущественото право, не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на длъжника/. За ирелевантно е прието възражението на жалбоподателя, че игнорирането на разпоредбата на чл. 717н ТЗ, би довело до „двукратното удовлетворяване от ипотекирания имот“ от страна на взискателя. След като ищецът съобразно чл. 496, ал. 2 ГПК е придобил собствеността върху спорния имот в момента на влизане в сила на Постановлението за възлагане, ипотечното право е било прекратено /чл. 175, ал. 1 ЗЗД/ и правилата по чл. 717н ТЗ не са били приложими, тъй като по отношение на този имот банката вече не е била ипотекарен кредитор. Но ако „Райфайзенбанк България“ ЕАД се е удовлетворил от осребрената в универсалното изпълнително производство сума, вкл. и от цената на процесния имот, това обстоятелство е ирелевантно за действителните вещни права на страните върху спорната недвижима вещ, а единствено биха възникнали определени облигационни правоотношение между тях. При така изложените съображения, въззивният съд е достигнал до категоричния извод, че ищецът е доказал собствеността си върху процесния имот на твърдяното придобивно основание.

За основателно е прието оплакването на жалбоподателя „Совтранс Ауто“ ЕООД, че той не упражнява фактическа власт върху процесния имот. Въззивният съд е приел, че от събраните писмени доказателства /вкл. приобщеното изп.д. №823/2018г. по описа на СИ Б./, се установява, че спорният имот е бил запечатан от същия съдебен изпълнител - в рамките на процедура по чл. 650 от ТЗ и чл. 654 от ТЗ и въз основа на Обезпечителна заповед от 07.06.2018г., издадена от съда по несъстоятелността на „Тома строй“ ЕООД. Посочил е, че по делото няма данни, че след запечатването на имота е била проведена процедура по вдигане на поставените печати – чл. 652 ТЗ и извършване на опис от синдика на запечатания имот – чл. 653 ТЗ, т.е. не се е стигнало до хипотезата на чл. 654 ТЗ, според която от момента на извършване на описа синдикът отговаря за описаното имущество. Ето защо за процесния имот е продължил да отговаря съдебният изпълнител. Не се установява съдебният изпълнител да е предоставял фактическа власт върху имота нито на синдика на „Тома строй“ ЕООД, нито на ответника; нито продавачът по нотариалния акт от 13.11.2018г. „Тома строй“ ЕООД да е предал владението върху процесния имот на купувача „Совтранс Ауто“ ЕООД. Въззивният съд е приел, че не се установява по безспорен начин синдикът на „Тома строй“ ЕООД да е бил въведен във владение на процесния имот, а след продажбата той да е предал фактическата власт върху имота на купувача – „Совтранс Ауто“ ЕООД.

След като са коментирани свидетелските показания, въззивната инстанция е приела, че ищецът не е установил, че ответникът владее този имот. Поради което и съгласно разясненията в т.2А от ТР № 4 от 14.03.2016г. по тълк. д. №4/2014г., ОСГК на ВКС съдът е посочил, че с отделен установителен диспозитив следва да се признае, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив- да се отхвърли искането за предаване на владението на имота.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане до касационно обжалване на решението по следните съображения:

Както е разяснено в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Той трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Във връзка с първия поставен въпрос следва да се посочи, че даденото от въззивния съд разрешение относно правното действие и последици на постановлението за възлагане на недвижим имот с оглед разпоредбата на чл. 496, ал. 2 ГПК съответства на практиката на ВКС по приложението на тази разпоредба / решение № 365/22.10.2012 г. по гр. д. № 17/2012 г. на Първо ГО на ВКС/, и Решение № 19 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2014 г., IV г. о., ГК, в които се приема, че правото на собственост се придобива от деня на постановлението за възлагане, дори то да е обжалвано, което съответства на нормата на чл. 496, ал. 2 от ГПК /в противен случай няма как да се запазят правата на купувача - в периода от постановяване на възлагането до влизане в сила на възлагането длъжникът може да плати и това е основание за прекратяване на изпълнителното производство, въпреки че купувачът надлежно е платил/. Ако възлагането бъде отменено, тогава с обратна сила отпада и придобивното основание, от което следва, че отпадат и правата на купувача /не може да се легитимира като собственик/, отпадат и правата на последващите приобретатели, тъй като никой не може да прехвърли това, което не притежава. Предвид което изводът на въззивния съд, че след влизане в сила на решението, с което жалбата по чл.435, ал.3 ГПК е била оставена без уважение, процесното Постановление за възлагане се е стабилизирало, и е настъпило неговото вещно-прехвърлително действие, като се има предвид и вписването му в Службата по вписванията на 16.08.2017г. с отбелязване, че е влязло в сила на 27.07.2017г. Разрешението на въззивния съд съответства и на приетото в Решение №55 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3415/2020г., според което вещно-прехвърлителният ефект съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК настъпва с влизане в сила на постановлението за възлагане, но фактическият състав на публичната продан, като самостоятелен изпълнителен способ приключва с изготвяне на постановлението за възлагане, след като лицето, обявено за купувач, внесе в срок дължимата сума – чл. 496, ал. 1 ГПК. Това е релевантният момент, спрямо който следва да се прецени приложението на нормите на чл. 638 ТЗ.

Цитираните от касатора решения разглеждат различни хипотези - относно приложението на чл. 496, ал. 3 ГПК при отхвърлена жалба по чл. 435, ал.3 ГПК /в решение №120/04.10.2021г. по гр. д. №3521/2019г./ и момента на влизането в сила на постановлението за възлагане при спряно изпълнително производство/ в Решение №56 от 24.04.2018г. по гр. дело №2339/2017г. на ВКС/, поради което не могат да намерят приложение в настоящия казус.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по следващите два въпроса касаещи влизането в сила на постановление при открито производство по несъстоятелност спрямо длъжника. Въззивният съд е изложил подробни съображения за неприложимостта на разпоредбата на чл. 638, ал.4 от ТЗ /в редакцията към релевантния момент/ предвид факта, че взискателят „Райфайзенбанк България“ ЕАД не е кредитор на несъстоятелния длъжник „Т. строй“ ЕООД, а на длъжника по индивидуалното изпълнително производство – „Боско Строй“ ЕООД, и тъй като имотът чрез последователни сделки е бил прехвърлен на несъстоятелния длъжник „Т. Строй“ ЕООД, при надлежно учредена на 19.12.2009г. ипотека в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД за обезпечаване на отпуснат на „Боско строй“ ЕООД кредит, и вписани в полза на кредитодателя „Райфайзенбанк България“ ЕАД вписани възбрани от 12.11.2009г. и от 23.08.2013г. Предвид което по така формулираните въпрос, касаещи производството по несъстоятелност по отношение на дружество „Тома строй“ ЕООД, съдът не е формирал решаващи мотиви.

По четвъртия въпрос също не се установява основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК доколкото в т. 1 на посоченото от касатора ТР № 4/2017г. от 11.03.2019г. на ОСГТК на ВКС, се съдържат разяснения по въпроса дали постановлението за възлагане поражда вещнопрехвърлителен ефект в хипотезата, при която имотът, обект на изпълнението, е възложен на привиден кредитор /при несъществуването на изпълняемото право/, какъвто спор по настоящото дело липсва. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с разясненията в Тълкувателно решение №6 от 20.05.2022 г. на ВКС по т. д. №6/2020г., ОСГТК, според които като акт на съдебния изпълнител, постановлението за възлагане подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК, която норма определя активната легитимация и основанията за обжалване. След като постановлението влезе в сила, публичната продан може да се оспорва по исков ред / чл. 496, ал. 3 ГПК /. Недействителността на публична продан може да се установява чрез самостоятелен установителен иск, чрез позоваване от ищеца, възражение от ответника в друго производство / т. 3 от ТР № 4/11.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС/, а трето лице, което твърди свое право на собственост върху имота- предмет на проданта, разполага с петиторна защита. Именно съобразявайки така възприетото, въззивният съд, в настоящото производство, е извършил самостоятелна преценка на заявените от страните конкуриращи се придобивни основания, като е изложил собствени мотиви. Въззивният съд, разглеждайки възражението на ответника, е счел същото за неоснователно, като е посочил, че в момента на възбраната „Боско строй“ ЕООД е притежавал правото на собственост върху процесния имот, поради което и купувачът „Климатроник“ ЕООД го е придобил на деривативно основание на осн. чл. чл. 496, ал. 2, изр. 2 ГПК, като извършените след този момент продажби - доброволни или в изпълнително производство, вкл. и в универсалното, не са му противопоставими.

Не се установява и наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като относно съотношението на жалбата по чл.. 435 от ГПК и иска по чл. 496, ал. 3 от ГПК е налице многобройна, непротиворечива и актуална съдебна практика, за чиято промяна или осъвременяване касаторът не е изложил аргументи. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени / ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. Доколкото в случая не са обосновани тези хипотези, то липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По петия въпрос следва да се посочи, че въззивният съд не е действал в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, и не е нарушил задължението си да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства в контекста на изложените във въззивната жалба и отговорите аргументите. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност, съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактически констатации и правни изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е подробни съображения за съотношението на индивидуалното принудително изпълнение и осребряването на имуществото в производството по несъстоятелност, като е изложил подробни мотиви във връзка с неприложимостта на чл. 638, чл. 717н и др. от ТЗ.

По шестия въпрос касаещ приложението на чл. 717н от ТЗ при продажбата на имущество, придобито от несъстоятелния длъжник, обременено с ипотека или залог, не се установява основанието за допустимост на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Личното несъгласие на касатора с тълкуването на тази разпоредба, извършено от въззивния съд само по себе си при липсата на изложени аргументи, не обосновава необходимостта от тълкуване или промяна на съдебната практика. В решение №55 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. №3415/2020г., постановено по въпрос, допуснат на осн. чл. 280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с обявената несъстоятелност на същия длъжник „Тома строй“ ЕООД, се приема, че постановление за възлагане на недвижим имот в изпълнително производство, издадено от ЧСИ преди откриване на производство по несъстоятелност на длъжника, но влязло в сила след обявяване на несъстоятелността и налагане на обща възбрана върху имуществото му, е противопоставимо на длъжника-в несъстоятелност и на кредиторите на несъстоятелността, вкл. и на банката, ипотекарен кредитор и взискател в индивидуалното принудително изпълнение и чието вземане е прието и включено в сметка за разпределение по чл. 717н ТЗ, като в масата на несъстоятелността се включва внесената от купувача по публичната продан цена.

В заключение следва да се посочи, че липсват предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по жалбата на „Совтранс Ауто“ ЕООД.

За да се произнесе по касационната жалба на „КЛИМАТРОНИК“ ЕООД, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

По двата формулирани въпроса в обобщен вид касаещи задълженията на въззивната инстанция, следва да се посочи, че въззивният съд не е действал в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, и не е нарушил задължението си да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства в контекста на изложените във въззивната жалба и отговорите аргументите. Следва да се има предвид изложеното по-горе досежно шести въпрос от касационната жалба на касатора Совтранс Ауто ЕООД. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд е развил съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства с оглед спорната пред него фактическа обстановка. След като е обсъдил всички събрани доказателства, е изложил подробни съображения защо не приема за установено, че именно ответникът „Совтранс Ауто“ ЕООД владее процесния имот.

Въззивният съд е посочил, че по молба на синдика на „Тома строй“ ЕООД за изпълнение на обезпечителна заповед от 07.06.2018г., издадена по т. дело №105/2016г. от съда по несъстоятелността, е постановено запечатване от съдебен изпълнител - в рамките на процедура по чл. 650 от ТЗ и чл. 654 от ТЗ. Посочил е, че липсват данни след запечатването на имота да е била проведена процедура по вдигане на поставените печати – чл. 652 ТЗ и извършване на опис от синдика на запечатания имот – чл. 653 ТЗ. Щом като тези две действия не са били извършени, то не се е стигнало и до хипотезата на чл. 654 ТЗ, предвиждаща, че от момента на извършване на описа синдикът отговаря за описаното имущество. Предвид което е приел, че за процесния имот е продължил да отговаря съдебният изпълнител. Изводът на въззивния съд, че не може да се приеме, че продавачът по нотариалния акт от 13.11.2018г. „Тома строй“ ЕООД е бил предал владението върху процесния имот на купувача „Совтранс Ауто“ ЕООД е изведен след съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, поради което не може да се приеме, че при осъществяване на своята правораздавателна дейност той е действал в противоречие със задължителната съдебна практика.

Разрешението на въззивния съд съответства и на константната практика, че само несобственик, който владее имота може да бъде осъден да предаде владението на собственика. Действително, според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение №3 от 10.07.2017г. на ВКС по т. д. №3/2015г. на ОСГТК, за да може да бъде извършен въвода, взискателят трябва да представи на съдебния изпълнител изпълнителен лист, удостоверяващ правото му да бъде въведен във владение на имота. Тъй като изпълнителният лист удостоверява изпълняемото право, той съдържа данни не само за неговия предмет, но и за страните по правоотношението, като длъжник може да бъде само лицето, посочено като такъв по материалното правоотношение. Затова принудителното изпълнение не може да бъде предприето и осъществено срещу лица, които не са посочени като длъжници в изпълнителния лист, освен в случаите, когато изпълнителния лист има действие и за трети лица съгласно разпоредбата на чл. 429, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Предвид което дори и при осъдителен диспозитив, и издаден въз основа на него изпълнителен лист, въвод в настоящия случай не може да бъде извършен, тъй като ответникът не владее имота, а същият, след смяна на ключалките, е бил запечатан от ЧСИ.

На осн. чл. 402 ГПК вр. чл. 621 ТЗ, ищецът е качеството си на собственик и въз основа на заверен препис от решението е легитимиран да поиска вдигане на обезпечителната мярка, наложена върху собствения му имот с определение № 635/07.06.2018г. по т. дело № 105/2016г. по описа на ОС Плевен – „подмяна на заключващите механизми- смяна на ключалката на външната входна врата“ и „запечатване“. Доколкото тези мерки са постановени от съда по несъстоятелността с цел съхраняване имуществото на длъжника, то тяхното вдигане следва да бъде поискано също от съда по несъстоятелността, тъй като с влизането в сила на решението по настоящото дело в установителната му част, имотът вече не е част от масата на несъстоятелността.

При липсата на данни след запечатването на имота, да е била проведена процедура по вдигане на поставените печати – чл. 652 ТЗ и извършване на опис от синдика на запечатания имот по реда на чл. 653 ТЗ, то следва да се приеме, че не синдикът, а съдебният –изпълнител отговаря за процесния имот, предвид което ищецът следва да потърси изпълнение на настоящото решение, установяващо собствеността му, чрез сваляне на печатите на недвижимия имот от съдебния изпълнител.

По изложените съображения не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,