Определение № 60565 от 21.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2396/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Л. К. от [населено място] против решение №1088 от 02.06.2020г. по в.гр.д.№3969/2019г. на Апелативен съд- София в частта, с която е потвърдено отхвърлителното решение №1607/07.03.2019г. по гр.д.№5895/2013г. на Софийски градски съд за сумата до 100 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ искове с правно основание чл.282, ал.3 и ал.5 КЗ /отм./, за заплащане на сумата 160 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Л. Й. С. - К., настъпила вследствие на ПТП, реализирано на 28.05.2012 г., както и на сумата 2 145 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разходи за погребение. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното за отхвърляне на иска за сумата над 100 000 лева до 160 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди и за сумата 2 145 лева- обезщетение за претърпени имуществени вреди, е влязло в сила като необжалвано. Касаторът атакува въззивното решение като неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Поддържа, че с него се достига противоположен резултат при идентични факти и обстоятелства като установените с влязло в сила решение по по гр.д. №7807/2013г. на СГС, с което му е присъдено обезщетение в качеството на правоприемник на починалата му съпруга Л. С.- К.. Намира за неправилни изводите на съда, че очертаните в исковата молба обстоятелства се отнасят до нарушенията, за които има постановена присъда от 12.12.2015г., с която виновният водач А. М. е оправдан по обвинението по чл.343, ал.1, б. “б“, пр.1 НК, вр.чл.342, ал.1, пр.3 НК за нарушаване правилата за движение по пътищата - чл.51, ал.2 ППЗДвП; чл.119, ал.4 ЗДвП и чл.116 ЗДвП. Твърди, че с исковата молба са въведени твърдения за допуснати нарушения, очертаващи хипотезата на чл.20, ал.2 ЗДвП, за които няма оправдателна присъда, респ. счита, че не е налице обективна и субективна тъждественост с настоящия правен спор, обуславяща приложение на разпоредените от чл.300 ГПК правни последици. Излага доводи, че от доказателствата по делото се установява фактическия състав на непозволеното увреждане, като презумпцията за виновност, обективирана в разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД, не е оборена. По отношение на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди твърди, че съдът се е произнесъл в пълно отклонение на задължителното ППВС №4/68г. за критериите, които следва да вземе предвид и доказатествата, които трябва да обсъди във връзка с тези критерии. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част и да се постанови ново, с което да бъде уважен искът за сумата 100 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва до окончателното плащане. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280 ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „ 1.1./ Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; 1.2./ Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка въведените с исковата молба фактически твърдения и да изведе правилната правна квалификация, да обсъди всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да провери правилността на правната квалификация, при въведени оплаквания с въззивната жалба и как следва да определи действително правилната правна квалификация и приложимата материалноправна норма- от въведените с исковата молба фактически твърдения или от направената във въззивната жалба правна квалификация от ищеца /на допуснатите от водача нарушения/?; 3/ Ако е въведено оплакване за неправилна правна квалификация на допуснатите от водача нарушения и съответно за допуснати от първоинстанционния съд нарушения- конкретно в случая неправилно определена правна квалификация на въведено с ИМ нарушение от страна на водача и липса на съвпадение с нарушенията, за които има оправдателна присъда, длъжен ли е въззивният съд да провери дали дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на въведените нарушения е правилна и как се определя правната квалификация- от въведеното с исковата молба спорно материално право с въведените фактически твърдения или от правната квалификация, дадена от ищеца във въззивната жалба; от кой се определя правилната правна квалификация- от ищеца или от съда? По първия поставен въпрос сочи противоречие с ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, а по поставените втори и трети въпрос - с решение №162/17.12.2014г., т.д. №1742/2013г., II т.о. и решение №135/10.11.2017г., т.д. №60393/2016г., I г.о.; 4/ Несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?; 5.1./ Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма /нито правилно са отчетени нарушенията на водача, нито правилно са обсъдени и ценени доказатествата/?; 5.2./ Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение? По посочените въпроси сочи противоречие с установена задължителна съдебна практика- т.2 на ТР №1/ 2013г. на ОСГТК, т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК; решение №42/05.03.2014г. по гр.д. №5488/2013г., ІV г.о.; определение №1006/15.10.2010г., по гр.д. №619/2010г., ІІІ г.о.; решение №42/ 05.03.2014г. по гр. д. №5488/2013г., IV г.о.; решение №11 от 21.04.1994 г. по адм.д. №4900/1993г., III г.о.; решение №87 от 4.09.1958г. по гр.д. №55/58 г., ОСГК. 6/ Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи логични и обосновани съображения защо ги отхвърля като недостоверни; Може ли да изключва изводи, обосновани въз основа на специални знания на вещи лица, въз основа на собствени знания на съда, с които изключва всички - в случая 4 броя изводи на експертизи?- сочи противоречие с определение №26/19.01.2009г. и решение №24/2010г. по гр.д. № 4744/2008г., I г.о. на ВКС, решение №221/ 2002г. по гр.д. №677/2001 г., I г.о. на ВКС.; 7/ Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда- липса на фактически твърдения в ИМ за различно от присъдата нарушение, както и липса на вина на водача, при наличие на 3 експертизи, доказващи виновно поведение и нито една в противоречие с тези изводи, представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение; следва ли да се съобрази, че допуснатото от съда процесуално нарушение в този случай има като резултат и необоснованост на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства изводи не са в съответствие с всички събрани по делото доказателства, които ако бяха преценени в тяхната цялост и съвкупност биха довели до други фактически и правни изводи?- сочи противоречие с решение №149 от 03.07.2012г. по гр. д. № 1084/2011 г., ІІІ г.о. на ВКС. 8.1./ Въведеното от законодателя ограничаване на обективните граници на силата и на пресъдено нещо на влязлата в сила присъда, с оглед разпоредбата на чл. 300 от ГПК, че по изрично разпореждане на закона влязлата в сила присъда е задължителна за съда, разглеждащ гражданско правните последици от конкретно деяние, но само относно това, дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен, налагат ли извод, че осъдителна или оправдателна, обвързващата сила на присъдата винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд и при наличие на доказани други, различни от посочените в присъдата нарушения, а именно чл.20, ал.2 ЗДвП, следва ли да се носи отговорност за обезщетение на претендираните вреди?; 8.2./ Налице ли е обективна и субективна тъждественост с настоящия правен спор, обуславяща приложение на разпоредените от чл.300 ГПК правни последици, водещи до основание за отхвърляне на иска или прекратяване на настоящето производство при въведено в ИМ твърдение, за невъзприемане от страна на водача на пресичащата пътното платно пешеходка и оправдателна присъда за нарушения на чл.119, ал.4 ЗДвП- водачите на завиващите ППС са длъжни да пропуснат пешеходците и чл.116 ЗДвП- водачът на ППС е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците? - сочи противоречие с решение №25 от 17.03.2010г. по т. д. № 211/2009 г., II т. о. на ВКС. 9/ Показанията на делинквента, дадени пред разследващ орган по воденото досъдебно производство, саморъчно написани и подписани от него, следва ли да се ценят като признание на отразените в него факти и обстоятелства, което важи срещу своя издател? При ценене на дадените показания от деликвента, в качеството на свидетел по гражданското дело за обезвреда, следва ли да се отчете заинтересоваността му по това дело, за да прецени обективно доказателствената стойност на заявеното след инцидента пред орган по разследване и заявеното по делото много по-късно, при явна заинтересованост? - сочи противоречие с решение №360/09.07.2010г. по гр.д. № 2402/2008г., I г.о. на ВКС; 10/ При обвинителен акт и присъда за оправдание за нарушения по чл.116 и чл.119, ал.4 ЗДвП, налице ли е липса на оправдание за несъобразяване от страна на водача с характера и интензивността на движение и конкретните условия на видимост, в резултат на което не е възприел пресичащата пътното платно пешеходка и последното представлява ли описано поведение, различно от съдържащото се в наказателното обвинение и последното поведение налице ли е обвързваща сила на присъдата?- сочи противоречие с Решение № 25 от 17.03.2010 г. на ВКС по т.д. №211/2009г., ІІ т.о.; 11/ Следва ли да бъде зачетена и как следва да бъде оборена установената в чл.45, ал.2 ЗЗД презумпция за вина; доказателствената тежест при условията на пълно и главно доказване на всички елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД на ищците ли е или провеждане на пълно и главно доказване за оборване на презумпцията за вина е в тежест на ответника? - сочи противоречие с решение №137/06.11.14г. по т.д. №3016/13г. на ВКС, І т.о.; 12/ Ако в исковата молба е посочено, че пострадалият пресича на пешеходна пътека, а в хода на делото се установи, че не е на пешеходна пътека /евентуално, че пресича по продължение на тротоара/, това достатъчно основание ли е да се приеме, че не са налице основния за отговорност на водача или трябва да се вземе предвид цялостното му поведение и възможността му да възприеме опасността и предотврати ПТП, дори пешеходеца да не се намира на пешеходна пътека?; 13/ При наличие на две напълно противоречиви съдебни решения /като едното е влязло в сила решение по гр.д. № 7807/2013 г., I г.о., 17-ти състав на СГС / по претенция за обезщетение във връзка с едно и също застрахователно събитие, относно предпоставките за ангажиране отговорността за обезвреда- наличие на противоправно и виновно поведение, следва ли да се допусне ревизия на невлезлия в сила съдебен акт, за проверка на несъответствието му с вече влезлия в сила? Налице ли е явна необоснованост при постановяване на два напълно противоречиви съдебни акта за едно и също правопораждащо събитие обосноваващо пълно съвпадение на значимите за изхода факти и обстоятелства? Допуска ли се постановяване два напълно противоречиви съдебни акта по претенции за компенсиране на различни вреди от деликт /от телесни повреди и смърт/, между едни и същи страни за едно и също събитие, относно обстоятелството налице ли са или не предпоставките за ангажиране отговорността на ответника за вреди и конкретно има ли съставомерни нарушения, различни от тези по оправдателната присъда, които да обуславят предпоставки за отговорност на ответника? - поддържа, че тези поставени въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за разитието на правото- чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът Национално бюро на българските автомобилни застрахователи /НББАЗ/ оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от касатора против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ искове с правно основание чл.282, ал.3 и ал.5 КЗ /отм./ за заплащане на сумата 160 000 лева- обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на съпругата му, настъпила вследствие на описаното ПТП, въззивният съд приема, че за ангажиране на гаранционната отговорност на застрахователя /в случая заместващото отговорността му Национално бюро по системата „Зелена карта“/ следва да е осъществен деликт от страна на застрахования по риска гражданска отговорност на автомобилистите водач. В конкретния случай не се установяват елементите от фактическия състав на деликта, тъй като не е доказано, в условията на пълно и главно доказване, наличието на причинна връзка между нарушението на правилата за движение от водача М. /осъществил забранен ляв завой/ и настъпването на вредоносния резултат /смъртта на Л. К.- съпруга на ищеца/, както и размера на претърпените от ищеца неимуществени вреди. Решаващият съдебен състав констатира, че с влязла в сила присъда водачът на процесния автомобил, за когото се твърди, че е причинил ПТП, при което е увредена пострадалата Л. К., е признат за невиновен за нарушаване на чл.51, ал.2 ППЗДвП, чл.116 ЗДвП /водачът на ППС е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците“/ и чл.119, ал.4 ЗДвП /водачите на завиващите нерелсови ППС са длъжни да пропуснат пешеходците/ и причиняване на описаните тежки телесни повреди на пешеходката Л. К.. Приема, че съгласно чл.300 ГПК присъдата има задължителната сила и следва да бъде зачетена от гражданския съд. Въззивният съд намира за неоснователни възраженията на възизвника, че в исковата молба са наведени търдения за различни от вменените с обвинителния акт нарушения на правилата за движение по пътищата, т.е. че е налице обстоятелство, което освобождава гражданския съд от обвързващата сила на оправдателната присъда. Независимо от гореизложените мотиви, решаващият съдебен състав стига до извод, че в рамките на гражданското производство при изясняване на механизма на ПТП ищецът не е установил наличието на съприкосновение между пешеходката и завиващия автомобил. Приема за установено по категоричен начин, че на мястото на катастрофата няма пешеходна пътека, а с оглед експертното заключение на АТЕ /в.л. А. А./, приема, че върху застрахования автомобил не са констатирани протриване, забърсване, деформации и други следи от удар, което отговаря на твърдението на водача М., разпитан като свидетел, че попадайки между колите, пешеходката е загубила равновесие и сама е паднала назад /по гръб/. С оглед заключението на видеотехническата експертиза, решаващият съдебен състав намира, че на видеозаписа от уличната камера не е възможно да се извърши идентификация поради ниското качество и отдалечеността на пешеходеца и автомобила. Записите са направени с 6 кадъра в секунда, поради което има интервали от време, които не са заснети, а фигурата на пешеходеца е размазана и е трудно различима. Въззивният съд стига до извод, че не може да се вмени в отговорност на ползващия се от Зелена карта водач М. отнемането на предимство на пешеходката К. при преминаване през пешеходна пътека, тъй като движението на мястото на ПТП е шестлентово и интензивно, няма пешеходна пътека и нормалното очакване на шофьорите е в съответния участък да няма пресичащи пешеходци. Решаващият съдебен състав намира за недоказани по размер и неимуществените вреди, за които ищецът претендира обезщетение, като съобразява, че пострадалата е била настанена в социално заведение тип хоспис в периода 01.08.2012г- до смъртта й и че ищецът се е грижил за нея в продължение на два месеца между инцидента и настаняването в хосписа. Въззивният състав счита за недоказана по безспорен начин и причината за смъртта на съпругата на ищеца. Аргументира се, че липсата на аутопсия не позволява да се определи конкретната причина за настъпване на смъртта, като намира за необосновано и неясно допълнително заключение на СМЕ, с което вещите лица констатират, че след временно стабилизиране на състоянието на К., е налице влошаване и приемат, че има непрекъсната причинно-следствена връзка между телесните увреждания при инцидента и смъртта й. Съдът приема, че изводът за влошаващо се неврологично състояние, направен от експертите без обосновка на твърдението, е в противоречие с показанията на свидетелката Р. Полизова - личен лекар на Л. К., посещавала я в хосписа през време на целия й престой там и заявила, че състоянието на пациентката било стабилно - нито се влошавало, нито се подобрявало. По отношение на посоченото в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основание по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване: Въззивното решение е валидно, като касаторът не навежда конкретни оплаквания, нито са налице основания за проверка за вероятна недопустимост по смисъла на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Решението е постановено от компетентен съд в рамките на правния спор, с който е надлежно сезиран. Постановеното въззивно решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора първи /в.1.1./, четвърти и седми въпрос съдържат оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на въззивното решение и не отговарят на изискванията за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отговорът на тези въпроси изисква преценка на твърденията и доводите на страните, анализ на доказателствата по делото, респ. проверка на правилността на обжалваното решение, което е недопустимо в настоящия етап на касационното производство. Втората част на първи въпрос /в.1.2./, пети и шести въпрос се свеждат до процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви като обсъди наведените от страните факти и обстоятелства, извърши преценка на доказателствата и формира съответните правни изводи. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд е извършил преценка на фактическите твърдения в исковата молба, дал е правна квалификация на предявените искове, анализирал е доказателствата по делото и е констатирал наличието на влязла в сила оправдателна присъда, задължителна съгласно чл.300 ГПК за гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последици от деянието. Въпреки че е приел, че с присъдата са решени въпросите относно извършването на деянието, неговата противоправност и вината на дееца, въззивният съд е извършил и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства относно механизма на процесното ПТП, претърпените вреди и причинно-следствената връзка между тях, относими към възникване на задължението за заплащане на застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Съдът е изложил мотиви относно релевантните обстоятелства, като е преценил относимите доказателства, вкл. приетите експертни заключения и събраните гласни доказателства. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за необоснованост на съдебния акт по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК. Втори и трети въпрос- относно задължението на съда да даде правна квалификация на търсената от ищеца защита на нарушените му субективни права, са поставени с оглед оплакванията на касатора за неправилна квалификация на твърденията в исковата молба за извършените от застрахования водач на МПС нарушения, довели до процесното ПТП, при което е пострадала съпругата на ищеца. В този смисъл въпросите касаят не правната квалификация на предявените искове, която не се оспорва от касатора, а изводът на съда относно приложението на чл.300 ГПК, предвид оспорването на обективното тъждество между деянието, за което водачът на процесното МПС е оправдан с постановената присъда, от една страна и от друга- деянието, описано в исковата молба. Във връзка със същите оплаквания на касатора са поставени осми /8.1./ и десети въпрос- относно приложението на чл.300 ГПК, които са разрешени от съда и са формирали решаващите му правни изводи, поради което отговарят на изискването за правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се установява твърдяното противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на ВКС. По приложението на чл.300 ГПК в съдебната практика няма спор, като с решения на ВКС /решение №180 от 05.01.2017г., т.д.№3155/2015г., ІІ т.о.; решение №63 от 04.06.2018г., т.д.№2192/2017г., ІІ т.о. и др./, вкл. соченото от самия касатор решение по т.д. №211/2009г., ІІ т.о., се приема, че влязлата в сила присъда, независимо дали е осъдителна или оправладателна, е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от конкретното деяние, по отношение на факта дали е извършено или не, дали е противоправно и дали е извършено виновно от дееца. Обвързващата сила на присъдата предполага обективно тъждество между деянието, по отношение на което се е произнесъл наказателният съд и това, което е предмет на установяване в гражданския процес. В настоящата хипотеза въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с разрешението в съдебната практика на ВКС, като е приел, че в исковата молба не са наведени факти относно поведението на водача на МПС, различни от тези, по които се е произнесъл наказателния съд. Решаващият съдебен състав намира, че ищецът не твърди допуснати от водача на процесното МПС нарушения на правилата за движение по пътищата, различни от тези, за които е постановена оправдателна присъда, което обосновава краен извод за задължителна сила на присъдата съгласно чл.300 ГПК. Решаващият съдебен състав е съобразил, че соченият от ищеца деликвент е оправдан за това, че на 28.05.2012г. в [населено място] при управление на описаното МПС на посоченото място, при извършване на маневра „завой наляво“ е нарушил правилата за движение по пътищата: нарушаване на чл.51, ал.2 ППЗДвП /пътен знак Г2- „движение само надясно след знака“/, чл.116 ЗДвП /водачът на ППС е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците“/ и чл.119, ал.4 ЗДвП /водачите на завиващите нерелсови ППС са длъжни да пропуснат пешеходците/ и е причинил описаните тежки телесни повреди на пешеходката Л. К.. За вреди от същото това деяние е и претенцията за застрахователно обезщетение- предмет на исковото производство по настоящото дело. Ищецът поддържа, че на 28.05.2012г. в [населено място] същият водач при управление на същото МПС на същото място при извършване на маневра „ляв завой“ е ударил пресичащата пътното платно Л. К., в резултат на което и е причинил множество тежки телесни повреди. Като основна причина за процесното ПТП сочи невъзприемане от страна на водача на автомобила на пешеходката, пресичаща пътното платно. В случая за това деяние водачът А. е оправдан с влязла в сила присъда, като въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда твърдения за други нарушения на правилата за движение по пътищата, които не са изложени в исковата молба, вкл. които са наведени като оплаквания едва с въззивната жалба. Останалите поставени от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдържат оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения и необоснованост на решението, а единадесети въпрос изобщо не е обсъждан от въззивния съд и не е формирал правните му изводи. Решаващият съдебен състав не е обсъждал презумпцията по чл.45, ал.2 ЗЗД и е отхвърлил иска не поради липса на вина у деликвента, а с оглед извода, че не се установява твърдяното от ищеца противоправно поведение на водача на МПС. Изложил е мотиви, че водачът на процесното МПС е оправдан от наказателния съд по повдигнатото му обвинение за същото деяние с обвързваща гражданския съд влязла в сила присъда. Независимо от приложението на чл.300 ГПК, съдът е обсъдил доказателствата и е стигнал до собствен извод за недоказаност на противоправното поведение на застрахования водач на МПС. Тринадесети въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е формирал решаващите му мотиви, респ. не е значим за изхода на спора. Този въпрос е релевантен в производството по отмяна на влязло в сила решение по чл.303, ал.1 ГПК, но не е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Предвид изхода на спора касаторът следва да плати на ответника разноски за касационното производство в размер на 3 180 лева адв.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд