Определение № 5186 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. З., чрез адв. С. Б., против въззивно решение № 207/28.11.2023 г. по възз. гр. д. № 368/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 308/25.11.2022 г. по гр. д. № 146/2021 г. на Окръжен съд – Смолян. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора против С. С. Н. и Е. Х. К. искове по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко-продажба от 27.09.2018 г. на недвижим имот, представляващ горска ливада с площ от 2 214 кв. м, с кад. № 006224 по КК на землището на [населено място], [община], ведно с изградената в имота сграда, подробно индивидуализирани в договора. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса – „длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните“. Сочи, че този въпрос е решен в противоречие с трайната практика на ВКС - решение № 409/28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г., I г. о., решение № 36/07.08.2015 г. по т.д. № 465/2014 г., II т. о., решение № 88/06.07.2017 г. по т. д. № 3114/2015 г., I т. о., решение № 296/05.04.2017 г. по гр. д. № 1776/2016 г., IV г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., решение № 232/15.07.2015 г. по гр. д. № 6692/2014 г., IV г. о., решение № 76/16.05.2017 г. по гр. д. № 2926/ 2016 г., IV г. о. Ответниците по жалбата – С. С. Н. и Е. Х. К., представлявани от адв. С. Ч., в писмен отговор поддържат становище, че не са налице условия за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационния контрол намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 27.09.2018 г. страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ горска ливада с площ от 2 214 кв. м, с кад. № 006224 по КК на землището на [населено място], общ. С., ведно с изградената в имота сграда, подробно индивидуализирани в договора. Уговорена била продажна цена в размер на 380 000 евро, която купувачът следвало да заплати така: 1) 10 750 евро – част от капаро, платима в еднодневен срок от сключването на договора, която сума не е спорно, че е заплатена; 2) 27 250 евро – останалата част от капарото, платима в деня на издаване на скица и документ, че имота не е вписан в активите на горско стопанство; и 3) останалата разлика до продажната цена към момента на сключване на окончателния договор, като крайният срок е 27.03.2019 г. В случай, че необходимите документи за изготвяне на нотариален акт не бъдат издадени по независещи от продавачите причини, било предвидено срокът да се счита удължен до края на 2019 г. На 06.01.2019 г. ищецът получил от обещателите скица и удостоверение, че процесните земя и сграда не фигурират в баланса на ДГС Широка лъка и не са собственост на стопанството. Към този момент станал дължим остатъкът от капарото в размер на сумата 27 250 евро. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, съдът е счел, че не се установява купувачът да е изпълнил задължението да заплати остатъка от уговореното капаро, като същият е изпаднал в забава (повече от 11 месеца) по отношение на това си задължение и на други, произтичащи от клаузите на договора. Водените между страните разговори не са постигнали резултат, поради което с нотариална покана от 20.12.2019 г. ответниците – продавачи са направили изявление за разваляне на договора, което е породило действие, считано от 23.01.2020 г. В заключение е направен извод, че обещателите са упражнили надлежно правото си да прекратят облигационната връзка, поради което претенцията по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е неоснователна. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Задължението на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, изисква конкретна преценка при всеки отделен случай. Въззивният съд не се е отклонил от процесуалните си задължения да прецени всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да обсъди и даде отговор на въведените от страните доводи и възражения, релевантни за спора. С това съдът е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 ГПК - изложил е свои собствени решаващи мотиви по спора, а несъгласието на касатора с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда за неоснователност на предявеният иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предвид това, че предварителният договор е развален едностранно от ответниците, съставляват доводи за необоснованост на обжалвания акт (по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК), които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Отделно, съдебната практика е константна, че в хипотезата на настъпила изискуемост на задълженията, изправната страна може да развали едностранно договора, като в зависимост от интереса си от изпълнение – да даде, или да не даде срок за изпълнение; а при неизправност и на двете страни по предварителния договор, всяка от тях може да поиска развалянето му. Адвокатът – пълномощник на ответниците по жалбата е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, което предвид представения договор за правна защита от 11.03.2024 г., е основателно. Съдът намира, че с оглед сравнително ниската фактическа и правна сложност на делото в настоящия етап на касационното производство, липсата на ангажираност на страните за участие в съдебни заседания, както и обема на осъществената от адвоката защита пред ВКС - изготвяне на писмен отговор по касационната жалба, на основание чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1, т.2 ЗА (и съобразявайки като ориентир разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ), следва касаторът да бъде осъден да заплати на адвокат С. К. Ч. от САК адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на сумата 1 500 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение