Определение № 2612 от 10.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 560/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Фантастико груп“ ООД със седалище в [населено място] - чрез юрисконсулт Н. К., срещу решение № 718 от 10.12.2024 г., постановено по в. т. д. № 758/2024 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 600 (с погрешно посочен № 200) от 24.04.2024 г. по т. д. № 1080/2023 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение е осъдено „Фантастико груп“ ООД да заплати на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.327, ал.1 ТЗ на „Пфанер България“ ООД сумата 78 841.15 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Ответникът по касация „Пфанер България“ ООД със седалище в [населено място] не е упражнил правото си на отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и на доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е съобразил следните релевантни за спора факти: На 01.12.2021 г. е сключен договор за покупка на стоки за „Фантастико груп“ № I - 1329/2021 г. между „Пфанер България“ ООД като продавач и „Ван холдинг“ ООД, „Европа - ВН“ ООД и „Винтерко - БГ“ ООД, чиито правоприемник е ответникът „Фантастико груп“ ООД, като купувач, с който продавачът се е задължил да достави и прехвърли на купувача собствеността на доставяните стоки срещу задължение на купувача да приеме доставената стока съгласно изискванията за качество, количество, вид и асортимент и да заплати уговорената цена. Договорът е сключен при действие на Общи условия (ОУ) за покупка на стоки за „Фантастико груп“, със срок до 31.01.2023 г., който е продължен до 31.01.2024 г. с анекс за търговски условия от 01.12.2022 г. С анекса са предвидени бонуси, наемане на площи, логистични услуги, рекламни активности, които е следвало да се реализират през време на действие на анекса. В чл.9, б.„в“ от договора е уговорена възможност за прекратяването му от всяка от страните с тридесетдневно писмено предизвестие, отправено до другата страна. В чл.3, раздел VII от приложимите към договора общи условия е предвидено, че при увеличаване на цените продавачът следва да уведоми писмено купувача, като увеличението влиза в сила в тридесетдневен срок от получаване на уведомлението, ако в този срок купувачът не се противопостави на промяната; в случай на несъгласие от страна на купувача с увеличаването на цената продавачът има право да спре доставките на съответните стоки до обектите с предварително писмено предизвестие от три работни дни, отправено след изтичането на тридесетдневния срок, като в този случай спирането на доставките не се счита за неизпълнение на договора. Заплащане на неустойка е предвидено и в т.5, раздел Х ОУ за случаите на нереализиране на споразумение за наем на площи за допълнителни точки за излагане, непровеждане на договорено участие във вестник „Фантастико пост“, неосъществяване на рекламни услуги и др. съгласно уговорките в анекса за търговски услуги. В изпълнение на договора ищецът е доставил на ответника стоки, отразени в стокови разписки и фактури, в т. ч. описаните в исковата молба фактури за доставки в периода м. март 2023 г. - м. април 2023 г. на стойност 86 780.72 лв. Част от стойността на доставените стоки - 5 937.48 лв., е заплатена от ответника, друга част - 2 001.37 лв., е погасена чрез прихващане и са останали дължими 78 841.15 лв. С писмо, получено на 10.04.2023 г., „Пфанер България“ ООД е уведомило „Фантастико груп“ ООД, че прекратява договора за доставки след изтичане на 30 дни от уведомлението (предизвестието) поради изразено с имейл от 30.03.2023 г. несъгласие на ответника с промяна на цените на доставяните стоки. С известие от 12.04.2023 г. ищецът е уведомил ответника и за необходимостта от ограничаване и затихване на съпътстващите основния договор отношения, свързани с рекламни и маркетингови инициативи, наем на палетни зони и/или челни регали, наем на площи за поставяне на рекламни изображения и др., с оглед изтичащия срок на предизвестието за прекратяване на договора. В отговор на писмата ответникът е уведомил ищеца, че му дължи неустойки за нереализирани дейности от предмета на анекса за търговски условия на обща стойност 70 757.97 лв., допълнителни суми за наеми, бонуси, логистични услуги и др., а също и сумата 7 769.60 лв., дължима по силата на договор за наем от 06.11.2014 г. между „Дар Г. Н.“ ЕООД като наемодател и „Пфанер България“ ООД като наемател, вземането за която е прехвърлено на „Фантастико груп“ с договор за цесия от 10.05.2023 г. Дължимите суми са описани в нарочен документ, наименован „изявление за прихващане“, адресиран до „Пфанер България“ ООД. След преценка на фактите, които е счел за установени въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел от правна страна, че между ищеца и ответника е възникнало правоотношение по договор за търговска продажба на стоки, който е прекратен едностранно от ищеца - продавач на основание чл.9, ал.1, б.“в“ от договора; Прекратяването е последица от отказа на ответника да приеме предложените по реда на чл.3 от раздел VІІ ОУ по-високи цени на стоките, предмет на договора. Ответникът е признал извънсъдебно получаването на стоките, за които ищецът е издал описаните в исковата молба фактури, и е погасил частично задължението си за тяхната цена, като в негова тежест е останало задължение за плащане на претендирания с иска остатък от цената. Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника за недължимост на търсената от ищеца сума поради погасяване на задължението му чрез отправено до ищеца извънсъдебно изявление за прихващане. Съобразявайки разясненията в Тълкувателно решение № 2/18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е направил извод, че извънсъдебното изявление за прихващане не е породило правните си последици поради отсъствие на една от необходимите за прихващането предпоставки - активното вземане да е ликвидно, т. е. да е определено по основание и размер и да е безспорно. Аргумент за този извод съдът е извел от допълнителната искова молба, с която - според преценката му, ищецът е оспорил визираните в изявлението за прихващане вземания, предмет на целеното от ответника прихващане. След като е отрекъл погасителния ефект на изявлението за прихващане, въззивният съд е процедирал в съответствие с указанията в цитираното тълкувателно решение като е изследвал предпоставките за съдебно прихващане по отношение на всяко едно от заявените за прихващане вземания. Относно вземанията за наем на площи, логистични услуги и фиксирани бонуси по фактури с № 28231, 28232, 28233, 28234 и 28236 на обща стойност 2 001,37 лв., въззивният съд е приел, че са погасени чрез прихващане преди завеждането на делото, поради което не са част от предмета на спора. Отразеното във фактура № 28235 вземане за плаващ бонус за периода м. април - м. май 2023 г. на стойност 4 841.30 лв. е преценено като недоказано с мотив, че не са ангажирани достатъчно доказателства за базата, на която е изчислен този бонус, и че при съдържаща се в анекса уговорка бонусът да се начислява на годишна база няма основание да бъде начисляван за два месеца. Във връзка с вземането за наемна цена, предмет на сключения между „Фантастико груп“ ООД и „Дар Г. Н.“ ООД договор за цесия, въззивният съд е приел, че не е доказано в изпълнение на сключения договор за наем на билборд Ф25 ищецът - наемател да е монтирал рекламни изображения в периода, за който са издадени съответните фактури за наем. Преценил е, че ползването на билборда за рекламна цел от ищеца е от значение за дължимостта на наема с оглед специфичните уговорки между страните. Отделно от това съдът се е позовал на договорната клауза на чл.4, предвиждаща месечната наемна цена да се приспада от дължимата от наемателя премия за реклама. За недоказани въззивният съд е приел и противопоставените за прихващане вземания по споразумение за участие в рекламна акция в обектите на ТВ „Фантастико“ и по 5 бр. кредитни известия на обща стойност 541.59 лв., издадени в периода м. 01 - м. 04.2023 г. По повод на споразумението съдът е посочил, че то не е подписано от ищеца и не го обвързва, като е отбелязал и това, че не е доказано реално участие на ищеца с продукти в пролетния каталог на ответника. След преценка на същността на кредитното известие като първичен счетоводен документ въззивният съд се е произнесъл, че при липса на предходно издадени фактури, чиято данъчна основа се намалява чрез съответното кредитно известие, и отсъствие на конкретизация в съдържанието на известията във връзка с кои фактури са издадени същите не могат да послужат като доказателства за твърдените вземания. При произнасяне по възражението за прихващане с вземания за неустойки въззивният съд е съобразил, че ищецът своевременно се е позовал на нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата за неустойка, обективирана в т.5 от раздел X „Неизпълнение. Неустойки. Обезщетения“ ОУ. За да се произнесе по валидността на неустоечната клауза, съдът е взел предвид, че в ал.1 на клаузата е уговорено заплащане на различни по съдържание неустойки от продавача - неустойка в случай на нереализиране на споразумения за наем на площи за допълнителни точки на излагане, непровеждане на договорено участие във вестник „Фантастико пост”, неосъществяване на договорени реклами в анекс за търговски условия - по причини, за които продавачът отговаря, в т. ч. поради предсрочно прекратяване на анекс за търговски условия или на договора за покупка на стоки, в размер на разликата между стойността на договорените активности и стойността на реално проведените активности, съгласно рекламната тарифа на „Фантастико груп“; неустойка в размер на 360 лв. за всяко едно непроведено участие на „вътрешна акция”; неустойки за всяко нереализирано наемане на билборд, за всяка непроведена мултимедийна реклама до наемането му и др. В ал.3, т.5 е предвидено, че при предсрочно прекратяване на договора от продавача по реда на чл.9, ал.1, б.“в“ същият дължи посочените в ал.1 суми. Предвид уговореното от страните предназначение на дължимите съгласно ал.3 на т.5 суми, въззивният съд е приел, че по същността си те представляват неустойки, уговорени с цел преодоляване на негативните за купувача последици от непровеждане на съответните мероприятия поради прекратяване на договора от продавача. Като е изходил от правната същност и функциите на неустойката и от разрешенията, възприети в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, въззивният съд е изразил принципното разбиране, че чрез неустойката страните в договорната връзка определят предварително обема и границите на имуществената отговорност на неизправната страна за неизпълнение на задължения, произтичащи от съдържанието на договора; Неустойката може да бъде уговорена за различни проявни форми на договорното неизпълнение, като нейният смисъл е да обезпечи точното изпълнение на договора и да служи като обезщетение за вредите от евентуално договорно неизпълнение без необходимост от доказването им. С мотив, че уговорената в конкретния случай неустойка е предназначена да компенсира последиците от упражняване на правото на продавача по чл.9, ал.1, б.“в“ от договора да прекрати договорната връзка с едностранно предизвестие, въззивният съд е направил решаващия извод, че неустойката е нищожна, тъй като не е предвидена като отговорност за неизправната страна по договора и излиза извън заложените от закона функции на института на неустойката. В подкрепа на извода за нищожност съдът е изложил съображения, че на неустойката не е придадена обезпечителна функция, доколкото тя не обезпечава задължения на продавача, а въздържането му от упражняване на предвидено в договора субективно право (за прекратяване на договора с едностранно предизвестие); че след като е уговорена по повод упражняването на субективно право на една от страните по договора, неустойката няма и обезщетителна функция; че неустойката е лишена и от присъщата й съгласно чл.92 ЗЗД санкционна функция, защото не може да се уговаря санкция за правомерно поведение на продавача, изразяващо се в реализиране на предвиденото в договора право за едностранно прекратяване на договорното правоотношение. Във връзка с обезщетителната функция на неустойката съдът е изтъкнал и това, че обезщетението по правило се свързва с несъобразено с договора поведение на една от страните, респ. с неизпълнение на задължение по договора, каквото в случая няма и за каквото не е уговорена неустойката. В заключение съдът е обобщил, че разглежданата клауза за неустойка накърнява добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, поради което заявеното за прихващане вземане за неустойка не съществува. В съответствие с даденото разрешение на спора въззивният съд е формирал краен извод за основателност на предявения от ищеца осъдителен иск, съответно за недоказаност и неоснователност на противопоставеното от ответника възражение за прихващане, и е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което дружеството - ответник е осъдено да заплати на „Пфанер България“ АД претендираната на основание чл.79, ал.1 вр. чл. 327 ТЗ сума. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл.280, ал.1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл.288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които подлежат на проверка и преценка в стадия на производството по чл.290 ГПК след допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ответник е посочил като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК множество въпроси, във връзка с които е поискал да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК - поради разрешаване на въпросите от въззивния съд в противоречие със задължителна и казуална практика на ВКС, или на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК - поради значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросите „Какви са критериите за определяне на функциите на клауза за неустойка като обезпечителна, обезщетителна и санкционна; Кои са критериите за нищожност на клауза за неустойка поради противоречието й с добрите нрави “ са значими за делото, макар и зададени общо. При произнасяне по тези въпроси въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и от посочената в изложението практика на ВКС в решения по чл.290 ГПК. В т. 3 от съобразителната част на цитираното тълкувателно решение е разяснено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения; Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при използване на примерно изброени в решението критерии, както и на други критерии, обусловени от специфичните за конкретния случай факти и обстоятелства; Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В обжалваното решение въззивният съд е анализирал съдържанието на спорната клауза за неустойка и след преценка на фактите от значение за нейната валидност е достигнал до извод, че неустойката е уговорена в противоречие с добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й по закон функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Решаващият мотив на въззивния съд да приеме неустойката за нищожна е изведен от предназначението, с което тя е уговорена - да „обезпечи“ неблагоприятните икономически последици за купувача в случай на упражняване на предвиденото в договора право за продавача да прекрати едностранно договора при изразено от продавача несъгласие с промяната (в посока увеличение) на цените на доставените стоки. В правната теория и в съдебната практика не съществува спор, че неустойката е форма на договорна отговорност и се уговаря, респ. дължи, за виновно неизпълнение на поето с конкретен договор задължение с тази особеност, че кредиторът е освободен от тежестта за доказване на претърпените като последица от неизпълнението вреди. Уговарянето на неустойка/обезщетение с цел обезпечаване на неблагоприятни икономически последици от упражняването на право, признато на насрещната страна по договора от правния ред и/или в самия договор, лишава неустойката от придадената й съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД същност и от нейните функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, както се е произнесъл и въззивният съд в съответствие с постановките в тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са правилни - обосновани и законосъобразни, поради което доводите на касатора, че въззивният съд не е преценил неустойката съобразно залегналите в тълкувателното решение критерии, както и неговото несъгласие с мотивите за нищожност на клаузата за неустойка, не могат да бъдат подведени под разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и да предпоставят допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По поставените въпроси съществува задължителна и на константна практика на ВКС, което изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулираните в т.2 - т.5 и т.8 от изложението въпроси „ Институтът на неустойката задължително ли изисква неустойката да е предвидена като отговорност на неизправната страна по договора; Длъжен ли е съдът да определи вида и проявните форми на неустойката; Може ли неустойка да предвижда обезщетение за пропуснати ползи за една от страните по договора; Може ли юридически лица да уговорят неустойка, която да обезпечава една страна по договор, в случаите, в които другата страна прекратява договора с едностранно волеизявление; Може ли неустойка да обезпечава изпълнението на допълнителни (странични) договорни отношения между страните към един основен договор; Може ли в Общи условия да бъде уговорена клауза за неустойка, която да обезпечава изпълнението на допълнителни (странични) договорни отношения между страните към един основен договор; Следва ли при тълкуване на клауза за неустойка да се търси действителната воля на страните; Следва ли изясняване на действителната воля да се взимат предвид всички доказателства по делото и следва ли да се приложат разпоредбите на чл. 20 ЗЗД “ не отговарят на изискването за правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. По начина, по който са зададени, част от въпросите имат хипотетичен характер и не кореспондират с мотивите на въззивния съд във връзка с преюдициалния спор за нищожност на клаузата за неустойка, а друга част са насочени към оспорване на правилността на изводите на въззивния съд, обусловили отричането на правните последици на преценената като нищожна клауза за неустойка. Аргументите, с които касаторът е обосновал общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, са идентични с оплакванията в касационната жалба за необоснованост и незаконосъобразност на направения от въззивния съд извод за нищожност на клаузата за неустойка, което е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по посочените от него въпроси - както на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По аналогични съображения касационно обжалване не може да се допусне и по въпросите „ Допустимо ли е уговаряне на неустойка при предсрочно прекратяване на договора от едната страна с предизвестие преди крайния срок на договора за обезщетяване на вреди и пропуснати ползи (икономически последици) в резултат на неосъществяване на договорени в анекса дейности и мероприятия поради едностранното прекратяване на договора; Санкционира ли неустойката поведение на една от страните, ако е уговорена за заплащане при прекратяване на договора от една от страните с предизвестие преди крайния срок на договора на настъпилите икономически последици в резултат на непровеждане на съответните мероприятия, предвидени в анекс за търговските условия, поради прекратяване на договора “, чийто отговор е обусловен от спецификата на фактите по конкретното дело и изисква проверка от страна на касационната инстанция дали извършената от въззивния съд преценка на тези факти е правилна. Процесуалноправният въпрос по т. 6 от изложението „ Длъжен ли е съдът да изложи конкретни мотиви относно съответствието на начина на определяне и размера на договорената неустойка с добрите нрави, с оглед направеното в допълнителната искова молба възражение за нищожност на неустоечните клаузи на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, както и по критериите, по които следва да се преценява, дали е налице такова съответствие “ също не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Въпросът отразява поддържаните в касационната жалба оплаквания, че въззивният съд не е изследвал валидността на клаузата за неустойка от гледна точка на критериите, залегнали в Тълкувателно решение № 1/15.06.2020 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е изложил убедителни съображения защо преценява конкретната неустоечна клауза като нищожна, поставяйки акцент върху несъответствието между предназначението на уговорената неустойка и функциите на неустойката, предвидени в чл.92, ал.1 ЗЗД. Субективната преценка на касатора, че мотивите на въззивния съд в частта относно нищожността на клаузата за неустойка са непълни, е ирелевантна от гледна точка на изискванията за достъп до касационно обжалване. Въпросът „ При направено оспорване на вземания при въведено възражение за прихващане от една от страните по делото съдът ограничен ли е от направените основания за оспорване на вземания или е длъжен да разгледа действителността на вземанията извън направеното оспорване “ е зададен неясно, без връзка с конкретен решаващ правен извод на въззивния съд, поради което не може да се счете за обуславящ изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Процесуалноправният въпрос по т.9 от изложението „ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото и относими доказателства “ има принципно значение за делото, но не удовлетворява специфичния за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнителен селективен критерий - да е разрешен от въззивния съд в противоречие със сочената от касатора задължителна съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в цитираните в изложението решения на ВКС по чл. 290 ГПК. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил всички доказателства, които е преценил като относими към релевантните за спора факти, и въз основа на тях е направил свои собствени фактически и правни изводи по предмета на правния спор. В мотивите към решението въззивният съд е отговорил на доводите и възраженията на касатора - ответник, като обстоятелството, че съдът не е възприел част от тях, излагайки аргументи, които ги оборват, не следва да се приравнява на пропуск на съда да ги обсъди и вземе предвид при формиране на решаващите си изводи. Съдържанието на мотивите не разкрива противоречие с практиката на ВКС, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по поставения въпрос. По изложените съображения решението на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато съдът е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и може да бъде констатирана от Върховния касационен съд само по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК, ако въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая очевидната неправилност е обоснована със съображения, които се припокриват с оплакванията в касационната жалба за необоснованост на изводите на съда, че противопоставените за прихващане вземания на „Фантастико груп“ ООД са недоказани по основание и размер. Изложените съображения са относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и не насочват към квалифицираната форма на неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Въз основа на мотивите съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно, поради което не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение