Определение № 1166 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 473/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по подадена от Л. Д. М. частна жалба срещу определение № 3735/23.11.2023 г. на ВКС, ІІІ гр. отд. по гр.д. № 1240/2023 г., с което е оставена без разглеждане касационната му жалба срещу постановеното от ОС- Плевен решение № 547/12.12.2022 г. по гр.д. № 703/2022 г. в частта относно предявения главен иск за установяване на съществуването на договор за аренда. Твърди, че определението е неправилно, тъй като цената на иска следва да се определели по чл. 69, ал. 1, т. 6 ГПК, а не по чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК, и иска да бъде отменено. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу определение на ВКС, което подлежи на обжалване. За да остави без разглеждане касационната жалба в частта относно главния иск за установяване на съществуването на договор за аренда, първият тричленен състав на ВКС е приел, че атакуваното въззивно решение не подлежи на касационен контрол, тъй като цената на предявения иск за установяване съществуване на правоотношение по договор за аренда, определена по реда на чл.69, ал.1, т.5 от ГПК е в размер на 4916 лв., т.е. под установения в закона минимум за допустимост на касационен контрол. Обжалваното определение е правилно. Цената на иска за съществуване на договор за аренда се определя по правилото на чл.69, ал.1, т.5 ГПК. Трайно в практиката на ВКС- определение № 25/18.02.2011 г. по т.д. № 493/ 2010 г. на ВКС, I т.о., определение № 56/ 25.02.2013 г. по т. д. № 331/2012 г. на ВКС, определение № 167/ 19.03.2015 г. по ч.т.д. № 403/2015 г. на ВКС, I т.о., определение № 84/19.02.2018г. по ч.т.д. № 39/18г., І т.о. и др., се приема, че договорът за аренда е разновидност на договора за наем, затова при определяне цената на иска се прилага нормата на чл.69, ал.1, т.5 от ГПК. С оглед същността на правоотношенията, възникнали по силата на договор за наем и договор за аренда, най- близък механизъм за определяне на цената на иска за съществуване на договор за аренда е именно реда, посочен по т. 5 на чл. 69, а не по т. 6 (на която се позовава частният жалбоподателя), доколкото и в предметния обхват на понятието “периодични платежи“ влизат плащания, които нямат нищо общо със същността на наемното или арендното правоотношение (плащания към дружества за комунални услуги, мобилни оператори и т.н.). В случая, определената по реда на чл.69, ал.1, т.5 ГПК цена на установителния иск за съществуването на договор за аренда от 18.12.2014 г., е в размер на 4916 лв., т.е. под установения в чл.280, ал.1, т. 3 ГПК праг, поради което и в тази си част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора, Л. Д. М. следва да бъде осъден да заплати на С. С. И. направените по настоящото дело разноски в размер на 1440 лв.- заплатен адв. хонорар. Воден от изложеното, ВКС, състав на ІV гр.отд.,