Определение № 721 от 06.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 165/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Банка ДСК“АД, чрез гл. юрисконсулт А. М., срещу определение № 19350/29.11.2024г. по възз.ч.гр.д.№ 12 862/2024г. на СГС. С него е потвърдено определение № 40739/08.10.2024г. по гр.д. № 35361/2024г. на СРС за прекратяване на производството по делото, поради липса на международна компетентност на сезирания български съд.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е постановено при съществени процесуални нарушения. Преди всичко частният касатор намира, че за откриването на ответницата не са предприети всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността, тъй като не е направен дори опит за връчване на препис от ИМ на адреса й в Гърция. На следващо място релевира, че съдът неправилно се е произнесъл служебно по международната си компетентност, приемайки, че се касае за изключителна компетентност по чл.24 от Регламент № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета. Изтъква, че, тъй като компетентността по искове срещу потребители не е изключителна, съдът е трябвало да пристъпи към връчване на ИМ на ответницата и на адреса й в Гърция, след което да извърши преценка на международната си компетентност в зависимост от оспорването или не на компетентността, респективно - в зависимост от явяването или неявяването на ответницата, и след това - да извърши последваща проверка за наличието на други основания за международната компетентност. Частният касатор оспорва извода, че ответницата има обичайно местопребиваване в Република Гърция, като неправилно аргументиран единствено с гръцкото й гражданство, без наличието на каквато и да е конкретна информация, че ответницата действително живее на посочения в договора адрес в Гърция, каквато би могло да бъде получена напр. при опит за връчване на съдебните книжа на този адрес. Поддържа, в случай, че се приеме, че за откриването на ответницата са предприети всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността, и местоживеенето й е останало неизвестно, и като се има предвид, че към момента на сключване на договора за кредит ответницата е имала местоживеене в България, но не е изпълнила поетото по договора задължение да уведоми банката за промяната му, то следва да се приеме, че международно компетентен е съдът по последното известно местоживеене на ответницата, а именно българският съд. По тези съображения искането е за отмяна на обжалваното определение и за връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира за присъждане на разноски, в т.ч. – юрисконсултско възнаграждение.

В приложеното към частната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност, са въведени основанията за допускане на обжалване по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страната, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях? Частният касатор поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с цитираната съдебна практика, вкл. задължителна.

2. Следва ли образуваното исково производство пред български съд с ответник-потребител, гражданин на държава-членка на ЕС, да бъде прекратено, поради липса на международна компетентност на българския съд преди да бъде направен опит за връчване на исковата молба на известния адрес за лицето на територията на другата държава-членка на ЕС и преди да бъде призован за откритото съдебно заседание по делото, при условие, че не е открит на известния адрес на пребиваване на територията на Република България? По този въпрос частният касатор се позовава на определение № 63/28.01.2021г. по ч.т.д.№ 2175/2020г., II т.о., определение № 217/07.04.2015г. по ч.гр.д.№ 522/2015г., III г.о., и определение № 432/22.11.2017г. по ч.гр.д.№ 3834/2017г., III г.о.

3. Нормата на чл.18, § 2 от Регламент/ЕС/ № 1215/2012г. регламентира ли изключителна компетентност на съда по местоживеене на потребителя-ответник или не? По него частният касатор се позовава на определение № 217/07.04.2015г. по ч.гр.д.№ 522/2015г., III г.о., и определение № 432/22.11.2017г. по ч.гр.д.№ 3834/2017г., III г.о., евентуално поддържа, че отговорът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

4. Как се установява за безспорно местоживеенето/обичайното местопребиваване/ на лице по делото на територията на дадена страна и какви обстоятелства следва да бъдат взети предвид от съда при извършване на преценка относно местоживеенето/обичайното местопребиваване/ на ответника-потребител? Частният касатор поддържа, че отговорът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Не е изпълнявана процедурата за връчване на препис от частната жалба.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите в частната жалба и данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е констатирал, че производството пред съда е образувано по подадената на 13.06.2024г. ИМ на „Банка ДСК“АД против М. Д. П., с която са предявени осъдителни искове за парични задължения, произтичащи от сключения договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 08.10.2014г. Констатирал е, че ищецът е посочил адрес на ответницата в Гърция/ [населено място] и [населено място], [населено място]/ и в България/ [населено място]/. Въз основа на извършената служебна справка в НБД „Население“ съставът на въззивния съд е установил, че за ответницата няма запис, а въз основа на изисканата служебно информация, съдържаща се в писмо на Дирекция „Миграция“ към МВР, че ответницата е била със статут на продължително пребиваващ в страната гражданин на ЕС с деклариран адрес в [населено място], идентичен с един от посочените адреси в ИМ, който обаче е актуален към 25.11.2015г. Отчел е, че исковата молба с приложенията са били изпратени на ответницата на посочения в ИМ адрес в България, но съдебните книжа са върнати в цялост с констатация от връчителя, че при извършените в продължение на повече от месец четирикратни посещения на адреса на конкретно посочени дати не е открит адресатът или друго лице, което е съгласно да ги получи, залепено е уведомление на външната входна врата и такова е пуснато и в пощенската кутия. При тези данни решаващият състав е приел, че по делото не се установява към момента на подаване на ИМ местоживеенето на ответницата да е на територията на Република България. Счел е, че е по-логично да се приеме, че тя пребивава в държавата на своето гражданство – Гърция. При произнасяне по международната си компетентност съставът на въззивния съд е намерил, че разпоредбата на чл.18, § 2 от Регламент № 1215/2012г. предвижда изключителна компетентност по потребителски спорове на съда по местоживеенето на потребителя. Констатирал е, че не са въведени твърдения и не се установява да е постигнато споразумение между страните за дерогиране на разпоредбите на раздел 4, сключено след възникване на спора. Направен е краен извод, че по потребителския спор, с който е сезиран, компетентен е единствено съдът по местоживеенето на ответницата – Гърция, съответно липсва международна компетентност на сезирания български съд.

Както е изяснено в мотивите към т. 1 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, извън хипотезите на чл.280, ал.2, предл.1 и 2, допускането на касационно обжалване е обвързано от посочените от касатора основания. Общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания въззивен акт, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба ( чл.290, ал.1 ГПК). Касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на този правен въпрос, като касационният съд не може да го изведе от изложението, а може само да го уточни и конкретизира. Даденото нормативно тълкуване е приложимо и в производството по частни касационни жалби по чл.274, ал.3 ГПК.

Искането за допускане на обжалване е основателно по процесуалноправния въпрос № 1. По него е налице както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, така и въведената допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, обоснована с релевираното, че са останали необсъдени доводите в частната жалба срещу прекратителното първоинстанционно определение.

По основателността на частната касационна жалба:

В подадената от „Банка ДСК“АД частна жалба срещу първоинстанционното определение е изрично релевирано оплакване, че делото е прекратено преждевременно, преди да бъде направен опит за връчване на ИМ на ответницата на адреса й в Гърция, като по този начин не са съобразени разпоредбите на чл.26 и 28 от Регламент № 1215.

В противоречие с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК и с цитираната от частния касатор задължителна и казуална съдебна практика по въпрос № 1, въззивният съд не се е произнесъл по това оплакване, с което е допуснал съществено процесуално нарушение.

Преценено по същество, релевираното оплакване за преждевременно прекратяване на производството е основателно.

В посоченото от частния касатор определение № 63/28.01.2021г. по ч.т.д.№ 2175/2020г., II т.о., и цитираните в него определение № 217 от 07.04.2015г. по ч.гр.д. № 522/2015г., III г. о., и определение № 432 от 22.11.2017г. по ч.гр.д. № 3834/2017г., III г.о., е прието, че в Регламент (ЕС) 1215/2012г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела са предвидени няколко основания за международна компетентност, поставени в йерархична структура, които се прилагат при наличието на точно определени предпоставки, съответно: изключителна компетентност /чл. 24/, мълчаливо учредена компетентност /чл. 26/, споразумение за избор на съд /пророгация на компетентност по чл. 25/, компетентност по застрахователни, потребителски и трудови договори /раздели 3, 4 и 5/, обща компетентност /чл. 4/, специална компетентност /раздел 2/. Съгласно чл. 26, § 1 от Регламента, извън компетентността, която произтича от други разпоредби на настоящия регламент, компетентен е този съд на държава-членка, пред който се яви ответникът. Това правило не се прилага, когато ответникът се явява, за да оспори компетентността на съда, или когато друг съд има изключителна компетентност по силата на чл. 24. В чл. 27 от Регламента е предвидено, че, когато съд на държава-членка е сезиран с иск, който основно засяга дело, по което съдилищата на друга държава-членка имат изключителна компетентност по силата на чл. 24, той служебно прогласява, че не е компетентен, а в чл. 28 – че когато срещу ответник с местоживеене в държава-членка е предявен иск в съд на друга държава-членка и той не се яви, съдът служебно прогласява, че не е компетентен, освен в случаите, когато компетентността му произтича от разпоредбите на настоящия регламент. Въз основа на тълкуването на посочените разпоредби в определение № 63/28.01.2021г. по ч.т.д.№ 2175/2020г., II т.о., е направен извод, че служебна проверка за международна компетентност, респ. прекратяване на производството по делото, поради липса на такава, сезираният съд извършва само по отношение на изключителната компетентност. При констатация за липса на изключителна компетентност на съд на друга-държава членка, съдът следва да пристъпи към връчване на препис от исковата молба на ответника, след което да извърши преценка на международната си компетентност в зависимост от явяването или неявяването на ответника, респ. оспорването или не на компетентността му и евентуално да извърши последваща проверка за наличието на други основания за своята международна компетентност – споразумение за избор на съд /пророгация на компетентност по чл. 25/, компетентност по застрахователни, потребителски и трудови договори /раздели 3, 4 и 5/, обща компетентност /чл. 4/, специална компетентност /раздел 2/. Съставът на касационния съд е направил краен извод, че, освен в хипотезата на изключителна компетентност на съд в друга държава-членка, сезираният съд не може да се произнесе служебно по международната си компетентност, преди да е изпълнена процедурата по изпращане на препис на исковата молба на ответника.

В случая, като е приел неправилно, че компетентността по потребителски спорове е изключителна по см. на чл.24 от Регламента(ЕС) 1215/2012г. на Европейския парламент и на Съвета, сезираният съд се е произнесъл служебно по международната си компетентност, преди да е изпълнена процедурата по изпращане на препис на исковата молба на ответницата и на адреса в Гърция, като така не е осигурена възможност за мълчаливо учредяване на международна компетентност в съответствие с чл. 26 от Регламента.

Като незаконосъобразно, обжалваното определение следва да бъде отменено и делото - върнато на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия, първото от които е за изпълнение на процедурата за връчване на препис от исковата молба и приложенията на ответницата с указания на адреса й в Гърция, [населено място], [населено място].

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: