Определение № 2891 от 02.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4327/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците Н. П. И. и А. П. И. срещу въззивно решение № 189 от 08.08.2025 год., постановено по в. гр. дело № 298/2025 год. по описа на Окръжен съд – Ловеч, с което, като е потвърдено решение № 41 от 07.03.2025 год., постановено по гр. дело № 768/2022 год. по описа на Районен съд – Троян, е уважен предявения от Ц. Н. И. срещу Н. П. И. и А. П. И. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, като е развален договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нотариален акт № от год., т., нот. дело № / год. на Районен съд - Троян, по силата на който Ц. Н. И. прехвърля на сина си Н. П. И. собствеността върху следните сгради: едноетажна паянтова жилищна сграда, паянтова лятна кухня и баня-тоалетна, построени в дворно място с площ от кв.м., представляващо имот с пл. №, кадастрален район, включен в парцел в кв. по peг. план на [населено място],[жк]и „В.“, срещу задължението да поеме изцяло гледането и издръжката й, като й осигури спокоен и нормален живот, отопление, осветление, облекло, храна, жилище, грижи при болест и др., какъвто е водила дотогава, до края на живота й и е отхвърлено въведеното от Н. П. И. и А. П. И. при условията на евентуалност насрещно възражение за заплащане от Ц. Н. И. на сторените от тях подобрения в размер на 23 878.08 лв., с която сума се е увеличила стойността на имота. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на въззивното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че отетницота А. П. И. не е пасивно процесуално легитимирана по спора. Надлежни страни по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД били страните по материалноправното отношение. Процесният договор бил сключен между Ц. Н. И. и нейния син Н. П. И., като видно от договорените клаузи, задължението се поемало само и лично от него, без да е предвидена правната възможност грижите и издръжката да се предоставят чрез трети лица. Т.е. договорът бил сключен с оглед личността и на двете страни. Ответницата била трето лице по отношение на процесното договорно правоотношение. Нямало спор по делото, че към момента на сключване на договора ответниците били в граждански брак и че имотът бил придобит от тях в условията на съпружеска имуществена общност. Този факт обаче имал отношение към пасивната легитимация по иск с правно основание чл. 108 ЗС или с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на имота след евентуално разваляне на договора, къкъвто иск обаче не бил предявен по делото. Видно било от текста на исковата молба, че на ищцата било известно обстоятелството, че имотът бил разпореде на трето лице. Действието на съдебното решение по чл. 87, ал. 3 ЗЗД се изчерпвало с прекратяване на правната връзка между страните по договора. Последица от развалянето било връщане на даденото от страните по него, съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Тази последица обаче не настъпвала автоматично, а за осъществяването й било необходимо изрично искане на страната. При уважаване на иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД съдът не можел служебно да постанови връщане на разменените престации, а още по-малко можел да се произнася в мотивите на решението по въпросите за двустранната реституция, без да изрази волята си в съответен диспозитив. Въззивният съд бил игнорирал и факта, че трето за спора лице било придобила права върху процесния недвижим имот една година преди подаване на исковата молба – М. Н. П. била придобила имота по силата на договор за дарение от 2011 год. В тази връзка следвало да бъде съобразена нормата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД. Без съответно искане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД на ответниците била отнета възможността да привлекат трето лице по делото. Неправилен бил изводът на въззивния съд, че е налице неизпълнение на процесния договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка. Свидетелите на ищеца нямали преки наблюдения върху нейното ежедневие или били пряко заинтересовани от изхода на спора /дъщерята и внукът на ищцата/. Свидетелите на ответниците излагали различна фактическа обстановка. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Кои са надлежните страни в спор за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка? 2/ Може ли съдът без изрично искане на страните по чл. 55, ал. 1 ЗЗД да се произнася по въпросите на двустранната реституция в мотивите на съдебното решение? Касаторите навеждат допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържат, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 728 от 25.09.1998 год. на ВКС по гр. дело № 625/1993 год., II г. о., ГК /първият въпрос/ и решение № 345 от 20.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 2827/2013 год., III г. о., ГК /вторият въпрос/. Ответницата по касационната жалба Ц. Н. И. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ищцата Ц. Н. И. е майка на първия ответник Н. П. И., а ответницата А. П. И. е съпруга на Н. П. И.. На 13.03.2001 год. бил сключен договор за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт №, т., нот. дело № / год. на Районен съд – Троян, с който Ц. И. прехвърлила на сина си собствеността върху следните сгради: едноетажна паянтова жилищна сграда, паянтова лятна кухня и баня-тоалетна, построени в дворно място с площ от кв.м., представляващо имот с пл №, кадастрален район, включен в парцел в кв. по peг. план на [населено място],[жк]и „В.“, срещу задължението да поеме изцяло гледането и издръжката й, „като й осигури спокоен и нормален живот, отопление, осветление, облекло, храна, жилище, грижи при болест и други, какъвто е водила до тогава, до края на живота й“. Към момента на сключване на договора ответниците били съпрузи. С нотариална покана №, т., рег.№ от год. на нотариус с рег.№ на НК, с район на действие РС-Т., връчена на 09.12.2019 год., ищцата поканила ответниците незабавно да започнат изпълнение на договора за издръжка и гледане. На 20.10.2021 год. ответниците дарили на дъщеря си М. Н. И. сграда с идентификатор 73198.509.61.1 по КККР на [населено място], одобрени със заповед на изпълнителния дирекпор на АГКК № РД-18 11 от 20.04.2007 год., с адрес на сградата [населено място], [улица], със застроена площ от кв.м., с брой етажи –, брой самостоятелни обекти – няма данни, с предназначение жилищна сграда – еднофамилна, стар идентификатор и номер в предходен план – няма, която е разположена в имот с идентификатор по КККР на [населено място], заедно с прилежащото право на строеж върху имота /нотариален акт за дарение на недвижим имот №, т., рег.№, нот. дело № / год. на нотариус с рег.№ на НК, с район на действие РС-Т./. Въззивният съд е счел за установено въз основа на служебна бележка № 4 от 28.02.2023 год., издадена от Дом за стари хора “Г. и Г. С.“ – [населено място], че ищцата била настанена в дома от 14.09.2021 год., като за периода от 14.09.2021 год. до 14.01.2023 год. самостоятелно заплащала месечната потребителска такса, в конкретно посочени размери. Констатирал е, че спорът по делото е свързан с това дали поетите с договора задължения са изпълнени, като в тази връзка страните са си поставили взаимно въпроси по реда на чл. 176 ГПК. Ищцата обяснила, че сградата, която е прехвърлила, била паянтова, в кухнята капало на две места, а банята и тоалетната били навън до къщата. Синът й направил ремонт на покрива, сложил външна изолация. Не знаела какво е ремонтирано вътре, тъй като не била влизала в тази сграда. Синът й купил съседен имот и там й направил стая с баня и тоалетна. Тя купувала обзавеждането в изградените баня и тоалетна. В периода 2001 год. – 2021 год. й била правена операция на очите, имала и сърдечно заболяване. След пенсионирането й продължила да работи, за да се издържа. Сама поискала да отиде в дом за стари хора. Синът й я посещавал и предлагал да се върне в обособеното за нея жилище, но тя отказала. Ответницата А. И. й се заканвала. Със сина й я били водили за 3 дена на море, а след това получила предложение да прехвърли имота на внучката й. Ответниците не изпълнявали договора, не й осигурявали уговорените издръжка и гледане. Ответникът Н. И. обяснил, че е осигурявал абсолютно всичко, което ищцата била пожелала. Веднага след като поучили нотариалната покана й докарали дърва за огрев, нарязали ги и ги наредили. Купували й храна, лекарства, а с ремонтите бил обезпечил всичко, което й е нужно. Не се държал грубо с ищеца. В новото жилище, което е изградил за майка си, имало отделен електромер и докато живеела сама в имота тя си е плащала консумативите. След 2011 год. дошли и те и тя вече не давала средства за тези разходи. Ответницата А. И. обяснила, че винаги са искали да се разбират с Ц.. Въпреки това тя непрекъснато й се заканвала, съзнавала конфликти и скандали. Със съпруга й винаги били на разположение на прехвърлителката и не били държали грубо и неуважително. Въззивният съд е изложил съображения, че с оглед спецификата на отношенията и ангажиментите, които се поемат с алеаторния договор за издръжка и гледане, показанията на свидетели са основно доказателствено средство, като всяка от страните по делото е ангажирала такива. В тази връзка е намерил, че може да се довери на показанията на свидетелите С. Ц., С. П. Б. /дъщеря на ищеца и сестра на Н. И./, К. Б. /внук на ищцата, син на дъщеря й С./, В. В. /съсед на прехвърленото жилище от 13 години/, И. О. /съсед на имота/ и Ц. К., тъй като всички те са очевидци на отношенията между страните и обясненията им за основните проблеми са идентични. Счел е за изолирини единствено показанията на свидетелката О. в частта им за наличието на разбирателство между ищцата и ответницата И.. Останалите показания, макар и дадени от лица, за които може да се предполага евентуална заинтересованост поради близката роднинска връзка /свидетелите Б. и Б./, преценени по правилото на чл.172 от ГПК, въззивният съд е приел за обективни и подкрепящи се от останалите доказателства по делото. Въз основа на същите е приел за установено, че отношенията между страните са влошени, те не могат да постигнат нужния баланс, за да живеят съвместно без конфликти. Примерите за конфликтни теми, дадени от свидетелите, не насочват към сериозни проявления, но въпреки това те потвърждават, че тези дразги ги засягат сериозно и са пречка да поддържат спокойни отношения. Преобладават показанията на свидетелите за липса на желание за общуване, за липса на инициатива от приобретателите да полагат грижи към прехвърлителката в обема, в който тя е имала нужда. Приел е за установено въз основа на заключенията на вещото лице по допуснатите и изслушани първоначална и допълнителна съдебно-технически експертизи, че описаната в процесния договор сграда с идентификатор, със застроена площ от кв.м., е отразена в КККР на [населено място], адрес [улица]. Реално в имота сега имало едноетажна жилищна сграда, състояща се от кухня с трапезария, три спални, баня с тоалетна в западната част, механа със складово помещение и таван в източната част. Жилищната сграда била с площ от кв.м. и не била нанесена в този й вид в кадастралната ката на града. Старата сграда била строена през 1957 год. по стандартен за времето способ – с масивна конструкция, каменни основи, ограждащи и преградни тухлени зидове, междуетажни конструкции от дървен гредоред и скатен покрив от дървена конструкция, покрит с цигли. Жилището било ремонтирано през 2005 год., като били изградени нови конструктивни елементи – колони, плочи, пояси, зидове и покрив; извършени били нови довършителни работи – настилки, замазки, облицовки, вътрешна топлоизолация, външна мазилка, дограми, врати и инсталации.В западната част било жилището, където били извършени следните довършителни работи: настилки – ламиниран паркет и теракот, стени: цветен латекс, фаянсова облицовка, дървена ламперия, тапети, тавани: дървена ламперия, дограма-ПВЦ, врати-алуминиеви. В източната част със настилки: самостоятелен вход от там, има механа, складово помещение – за парно и външно метално стълбище към таван, представляващ подпокривно пространство. Там довършителните работи били: ламиниран паркет, циментова замазка, стени: дървена ламперия, мазилка, тавани: дървена ламперия, дограма: дървена и ПВЦ, врати – дървени алуминиеви. Общата стойност на всички извършени строително-монтажни работи възлизала на 79 820.17 лв. Пазарната стойност на сградите към момента на изготвяне на заключението – 03.09.2024 год., била в размер на 146 300 лв., а стойността на сградите – без допълнително изграденото – в размер на 55 300 лв. Не били открити строителни книжа за новоизграденото. Стойността на извършените подобрения към изготвяне на заключението и съобразно индекса на инфлацията възлизала на 130 875.08 лв. В съдебно заседание експертът бил допълнил, че част от новоизградената жилищна сграда /1/ попада и извън имота. За да се върне в стария вид от жилищната сграда следвало да се премахнат покрив, зидове и други, също да се укрепи сградата, което било сложно, поради което не можело да се даде заключение за стойността на строителните работи, с които това да се извърши. Не можело да се определи и каква част са подобренията към съществувалата постройка и каква част от тях са към новоизградената, поради което не могат да бъдат определени отделни стойности. Въззивният съд е посочил, че по делото е приложено производството по адм. дело № 278/2023 год. по описа на Административен съд-Ловеч, с предмет жалба на Н. П. И. срещу Заповед № 921 от 14.07.2023 год. на Кмета на [община] за премахване на незаконен строеж „Р.“ – категория, попадащ в ПИ с идентификатор по КККР на [населено място]. Със заповедта било наредено да се премахне незаконен строеж, изграден в имот, собственост на К. Б.. В производството било потвърдено, че за извършената реконструкция няма строителни книжа, като същата не попада под категорията на „търпими“ строежи. С решение по делото № 865 от 29.04.2024 год. било прието, че заповедта е незаконосъобразна, тъй като не е ясно какво конкретно следва да се премахне и как. Като се е позовал на решение № 597 от 16.01.2012 год. на ВКС по гр. дело №1334/2010 год., IV г. о., ГК, въззивният съд е приел във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ответниците, че когато задължението за издръжка и гледане по алеаторен договор е поето от един от съпрузите, развалянето на договора поради неизпълнение на задължението му има рефлексни последици и спрямо другия съпруг, поради което в производството за разваляне на договор относно имот, придобит от единия съпруг в течение на брака, следва да се конституира като страна и съпругът на приобретателя, макар в договора като такъв да е вписан само единият съпруг. Приел е от правна страна, че искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на процесния договор поради неизпълнение от приобретателите, се явява основателен. Посочил е, че договорите за гледане и издръжка са ненаименовани, тъй като насрещните права и задължения не са регламентирани от закона. Страните определят съдържанието им в споразумението между тях. Възможно е да са конкретно посочени, но може и да са обобщени като „издръжка и гледане“. В последната хипотеза се дължи цялата необходима на прехвърлителя издръжка и всички необходими грижи, от които се нуждае. При уговарянето на насрещните задължения се държи сметка за специфичните нужди на гледания – които следва да се задоволят, защото това е смисълът на договора. От значение е, че изпълнението на договора е невъзможно без съдействието на кредитора. При преценката на последиците от неизпълнението, съдът следва да отчете значението и относителната тежест на това задължение в сравнение с останалите задължения по договора. В случая от събраните гласни доказателства се установявало, че независимо от сключения договор за издръжка и гледане, прехвърлителката Ц. И. се е грижела сама за себе си. Тя си е осигурявала както издръжката – средствата за храна, отопление, лекарства, задоволяване на ежедневните разходи, включително и на консумативите за ток и вода – в продължителен период от време. Сама обезпечавала и грижите, от които се е нуждаела, или с познати, с наемане на лица за извършване на услуги – прибиране на дърва, на зимнина и т.н. Въпреки поемането на ангажиментите по договора, преобретателите не го били изпълнявали, както защото ищцата се била справяла сама през голяма част от периода, но така и поради липса на желание да го правят. Свидетелите били единни и категорични, че отношенията на страните се били влошени отдавна, те не общували, не си говорели дори, не се поздравявали. Доверието, на което се основавал този специфичен договор, липсвало изцяло. Общуването им било обременено с дребни дразги и конфликти, които водели до огорчение на прехвърлителя и липса на каквото й да е изпълнение от страна на приобретателите. Пример за степента на влошаване на отношенията им била изпратената от ищеца нотариална покана от 2019 год. към ответниците, с която ги приканвала да изпълняват задълженията си по договора. В отговор на същата ответниците не твърдяли да са започнали да изпълняват, а възразявали, че гледаната не ги е уведомила за своите нужди и това е причината да не ги задоволяват. Като се е позовал на съдебната практика /която е цитирал/, въззивният съд е намерил, че изпълнението по договора трябва да е постоянно. Обикновено се касаело за множество действия, свързани с непосредственото ежедневно битие на прехвърлителя. Гледаният не следвало да ги формулира и заявява изрично – ежедневно, ежемесечно и т.н. Очакваното общуване между страните било достатъчно да определи какви нужди и очаквания има гледаният, съобразно жизнените и битовите му потребности и възможностите му да се справя сам. Грижите трябвало да са постоянни и системни, а не епизодични /в случая потвърденото от всички свидетели еднократно доставяне на дърва през 2021 год./. Очевидно било, че установените единични прояви на такива действия не били достатъчни и не отговаряли на критериите за изпълнение на този специфичен ангажимент по договора за издръжка и гледане. По отношение на издръжката, ако не било уговорено нещо различно, то тя се дължала винаги в пълния й обем и независимо дали прехвърлителят имал собствени средства да се издържа. По делото не било доказано изпълнение и в тази част. Показателно за липсата на изпълнение било решението на гледаната да се премести да живее в Дом за стари хора през 2021 год., тъй като не може да очаква осигуряване на нужните й грижи и издръжка за в бъдеще от гледащите, също и на спокойствие, както била споделила със свидетелите-съседи. Не били доказани твърдението на ответниците за т.н. забава на кредитора, изразяваща се в отказ от страна на ищцата да приема предоставени й от тях грижи и издръжка. Неприемането на предложението за постигане на спогодба в рамките на настоящия процес не може да се квалифицира като такъв отказ, освобождаващ изпълнителя от реалното изпълнение, тъй като е направено след предявяване на иска и очевидно категоричността е поради загубеното доверие към ответната страна. На следващо място въззивният съд е приел, че последица от развалянето на договора за издръжка и гледане е реституцията на съществувалото преди сключването му правно положение. За всяка от страните възниква задължение да върне това, което е получила по силата на договора, а именно: приобретателят – да върне имота, който е получил, а прехвърлителят – да върне това, с което по време на действието на договора се е увеличила стойността на имота му, т.нар. ”подобрения”. Последните се явяват неоснователно обогатяване на прехвърлителя, тъй като ги получава при условията на отпаднало основание. Ответниците били предявили претенцията си под формата на възражение, като претендирали да им бъде изплатена сумата от 23 878.08 лв., с която считали, че се е увеличила стойността на прехвърлените сгради в резултат на извършените от тях строително-ремонтни дейности. Изложил е, че подобрение е налице, когато с вложените труд, средства и материали се е стигнало до трайно и обективно увеличение на стойността на имота. Подобренията са нововъведения, които не са необходими за запазване на веща /т.н. необходими разноски/, но с извършването им се е увеличила стойността на имота. В случая било категорично установено, че прехвърлената сграда била ремонтирана през 2005 год. и в резултат на това било налице съществено увеличение на стойността й. Старата жилищна сграда вече не съществувала, а изградената била с всички удобства и съоръжения за живеене. Реконструкциите били значителни, тъй като били направени нови конструктивни елементи – колони, плочи, пояси, зидове, покрив. Извършени били нови довършителни работи: настилки, замазки, облицовки, вътрешна топлоизолация, външна мазилка, дограми, врати и инсталации. Един от критериите, въз основа на който се преценявало дали има подлежащо на заплащане подобрение, било наличието на трайно прикрепване към имота /сградата/, т.е. възможно ли е подобрението да се отдели без да се увреди или намали стойността на имота. В случая вещото лице било категорично, че новоизграденото не само не може да се отдели, то е трайно прикрепено – т.е. налице е подобрение. С оглед начина на изпълнение на строителните работи и вида им, обаче, те не можело да бъдат индивидуализирани – какво точно е извършено, в какъв обем, съответно не можело да бъде определена стойността им. Старата сграда реално не съществувала, а на нейно място била изградена нова – с нова конструкция, вид и предназначение. Драстична била и разликата в площта – 61 кв.м. на прехвърлената „едноетажна паянтова жилищна сграда“ и 137 кв.м. на съществуващата сграда, която била обединила лятната кухня и имало дострояване. Следователно при реституцията не може да се върне „полученото по договора“, поради което се дължала стойността на извършените подобрения. Друг критерий при преценката на подобренията бил техният статут. По делото било установено, че за извършената мащабна строителна дейност в прехвърлените сгради ответниците не разполагали и никога не били имали изискваните строителни книжа. Това се потвърждавало и от воденото административно производство по чл. 215, ал. 1 вр. с чл. 225а ЗУТ, в което не били представени строителни книжа. Поради това незаконно построеното подлежало на премахване. Тази обремененост на имота не водела до увеличение на стойността му, ако собственикът искал премахване на незаконно изграденото. В разглеждания случай становището на ищцата било, че не желае новоизграденото, а държи да й се върне прехвърленото по договора, поради което същата не дължала заплащане на незаконното строителство. Според задължителните разяснения, дадени с т. 7 от Постановление № 6 от 27.12.1974 год. по гр. дело № 9/74 на Пленум на ВС, подлежащите на премахване незаконни строежи се заплащали единствено ако собственикът на имота желае да ги запази. Тогава при определяне на стойността им се съобразявали евентуалните разходи за премахването или отнемането, които се приспадали от дължимата сума. Това условие за заплащане на претендираната стойност на извършени в имота подобрения в частност не било налице, поради което релевираното от ответниците възражение се явявало неоснователно. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, който е свързан с пасивната процесуална легитимация на ответницата А. П. И., е от значение за допустимостта на въззивното решение, за която ВКС следи служебно и в стадия на производството по чл. 288 ГПК /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК/, поради което не може да обоснове основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК отделно от основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Преценени във връзка с данните по делото, поддържаните в изложението доводи не обосновават съмнение за недопустимост на въззивното решение в частта му, в която срещу посочената ответница е разгледан иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Правото на разваляне може да бъде упражнено само от страна по договора срещу другата страна. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2016 год., ОСГК, по предявени от или срещу съпрузи искове за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, другарството на съпрузите е необходимо по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК, тъй като естеството на спорното правоотношение налага решението на съда да бъде еднакво по отношение на двамата. Няма основание да се приеме нещо различно при предявен иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка, когато договорът е сключен по време на брака и имотът, предмет на договора, е придобит в режим на съпружеска имуществена общност. Развалянето на договорите по чл. 87, ал. 3 ЗЗД по исков ред има обратно действие, включително и за правото на собственост върху недвижимия имот, предмет на разпоредителната сделка. С влизането в сила на решението по конститутивния иск имотът се връща в патримонума на прехвърлителя. При бездялова съсобственост по чл. 21 СК развалянето на договора поради неизпълнение на задълженията на приобретателя засяга и правната сфера на съпруга, който не е страна по договора, но е съсобственик по силата на възникналата съпружеска имуществена общност. Поради това в производството по чл. 87, ал. 3 ЗЗД съпрузите са необходими другари, съгласно чл. 216, ал. 2 ГПК /в този смисъл и определение № 2219 от 30.04.2025 год. на ВКС по гр. дело № 4140/2024 год., IV г. о. ГК, решение № 60211 от 07.10.2021 год. на ВКС по гр. дело № 2913/2020 год., III г. о., ГК, решение № 146 от 11.03.2020 год. на ВКС по т. дело № 2924/2018 год., II т. о., ТК и др./. Следователно ответницата А. П. И. е надлежна страна в спора за разваляне на процесния алеаторен договор. Вторият поставен от касаторите въпрос няма характера на обуславящ и в този смисъл не осъществява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не кореспондира с данните по делото и мотивите на обжалваното решение. Ищцата не е предявявала иск за връщане на даденото от нея по процесния договор, нито въззивният съд е приел, че е сезиран с такъв. Във въззивното решение са изложени съображения за неоснователност на възражението за право на задържане за вземане за подобрения в размер на 23 878.08 лв., което е релевирано от ответниците в подадения от тях отговор на исковата молба – прието е, с оглед разясненията, дадени с т. 7 от Постановление № 6 от 27.12.1974 год. по гр. дело № 9/1974 год., Пленум на ВС, че построеното представлява незаконен строеж, а ищцата е заявила, че не желае запазването му /държи да й се върне прехвърленото по договора/. Само за пълнота следва да се посочи, че самите касатори твърдят, че независимо от развалянето на договора, ищцата не може да получи собствеността върху имота /а следователно и върху всички подобрения/, тъй като се запазват правата на М. Н. П., закупила същия имот от ответниците преди вписването на исковата молба за разваляне – чл. 88, ал. 2 ЗЗД. Ето защо не са налице претендираните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторите /ответниците/ следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 636.13 евро /равностойни на 3 200 лв./. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд