Определение № 50264 от 07.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3957/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“АД, подадена чрез адв. К. К., срещу решение №503 от 17.05.2021 г. по в.гр.д. №3885/2020г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение №4770 от 06.08.2020год. на Софийски градски съд, постановено по гр.дело №7816/2019год., с което са уважени предявените от ищците искове, като е признато за установено в отношенията между страните и по исковете с правно основание чл.439, ал.2 от ГПК предявени от С. Н. И., Б. Б. И., Р. С. И. и К. Г. И. против „Банка Пиреос България“ АД, дружество заместено в хода на настоящото производство на основание чл.227 от ГПК от универсалния си правоприемник „Юробанк България“ АД, че ищците не дължат солидарно на Банката сумите по изпълнителен лист от 12.10.2011 г., издаден въз основа на разпореждане по ч.гр.д.№ 2661/2011 г. по описа на РС-Плевен, както следва: сумата общо в размер на 34 128,73 евро, от която главница в размер на 32 183,43 евро, просрочена лихва в размер на 1 820,85 евро, съгласно чл.2, ал.1 Анекс № 2, сключен на 09.11.2009 г. към Договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека № 2443/R/2008г., сключен на 18.08.2008г. за периода от 20.04.2010 г. до 20.04.2011 г., включително, наказателна лихва в размер на 124,42 евро, съгласно чл.9, ал.3 от Договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека № 2443/R/2008 г., сключен на 18.08.2008г., изменен с Анекс №1, сключен на 30.04.2009 г. и Анекс № 2, сключен на 09.11.2009 г. за периода от 20.04.2010 г. да 20.04.2011 г. включително, ведно със законната лихва, считано от 20.04.2011 г. до окончателното изплащане на сумата, като погасени по давност. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението към касационната жалба е поставен въпрос: от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980г., извършена с т.10 от ТР №2/2015год. по т.дело №2/2013год. на ОСГТК на ВКС и прилага ли се последното за вземания по изп.дело, което е образувано преди приемането му. Касационното производство е било спряно до приемането на тълкувателно решение по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС и е възобновено с определение по делото от 09.05.2023 г. Ответниците по касационната жалба в писмен отговор вземат становище за нейната неоснователност. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Пред СГС е предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК. Ищците С. Н. И., Б. Б. И., Р. С. И. и К. Г. И. твърдят, че образуваното срещу тях изпълнително дело за процесните вземания е прекратено по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като всички извършени действия след прекратяването по право са невалидни, а освен това давността за вземанията на ответника за главница и лихви е изтекла. Въззивният съд е приел, че на 21.04.2011 г. по ч. гр. дело № 266/2011 г. по описа на РС-Плевен в полза на „Банка Пиреос България“ АД е издадена заповед за изпълнение, с която е допуснато незабавно изпълнение против длъжниците С. Н. И., Б. Б. И., Р. С. И. и К. Г. И. да платят солидарно на „Банка Пиреос България“ АД сумата 34 128,73 евро, включваща главница в размер 32 183,43 евро; просрочена лихва - 1 820,85 евро, съгласно чл. 2, ал. 1 анекс № 2 от 09.11.2009 г. към договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека № 2443/R/2008 г. от 18.08.2008 г., за периода от 20.04.2010 г. до 20.04.2011 г., включително; наказателна лихва 124,42 евро, съгласно чл. 9, ал. 3 от договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека № 2443/R/2008 г. от 18.08.2008 г., изменен с анекс № 1 от 30.04.2009 г. и анекс № 2 от 09.11.2009 г., за периода от 20.04.2010 г. до 20.04.2011 г. включително, ведно със законната лихва, считано от 20.04.2011 г. до окончателното плащане на сумата и разноски по делото в размер 1 335 лева. На 12.10.2011 г. по делото е издаден в полза на банката срещу длъжниците и изпълнителен лист за посочените суми. На 27.10.2011 г. по молба на банката е образувано против длъжниците изп. д. № 1132/2011 г. по описа на ЧСИ Н. с рег. № ..... и район на действие ОС-Плевен. Банката е поискала да бъдат предприети против длъжниците изпълнителни способи за принудително събиране на вземанията, в това число да бъдат наложени запори на банковите им сметки в търговски банки в страната, както и да бъде извършено от ЧСИ пълно имуществено проучване на длъжниците. На 31.10.2011 г. съдебният изпълнител е наложил запори върху сметките на длъжниците в търговски банки в страната, които запори с изключение на един не са реализирани поради липсващи налични средства. На 09.01.2012 г. ЧСИ е наложил два запора върху л. а. „Пежо“ и л. а. „Фолксваген“, собственост съответно на длъжниците Р. И. и С. И., които запори не са реализирани; на 09.01.2012 г. ЧСИ е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Б. И.. Липсват данни запорното съобщение да е връчено на работодателя, както и липсват данни да е постъпвало плащане по така наложения запор. На 25.01.2012 г. наложените от ЧСИ възбрани върху недвижими имоти, собственост на длъжниците С. И., Б. И. и К. И., са вписани в АВп. На 21.02.2012 г. съдебният изпълнител е превел на взискателя сумата 256,32 лева, постъпила по изпълнителното дело. Впоследствие на 20.12.2012 г. с молба взискателят е поискал от ЧСИ да се извърши нова справка в АВп относно други имоти на длъжниците, освен ипотекирания, като в случай, че такива имоти бъдат установени, да се наложи възбрана и върху тях. Въззивният съд е приел, че поради двугодишно бездействие на взискателя изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /настъпила перемпция/ и тъй като в периода след прекратяването погасителната давност за вземането на банката не е била прекъсвана от предприети от взискателя изпълнителни действия по изп. дело № 1132/2011 г. или по друго новообразувано изпълнително дело, то същата е изтекла и вземането е погасено по давност. За да аргументира извода си, съдът е посочил, че последното предприето изпълнително действие по образуваното изпълнително дело е на 20.12.2012 г., когато взискателят е поискал налагане на възбрана върху други недвижими имоти на длъжниците. Бездействието на взискателя в двугодишния срок, считано от последното изпълнително действие на 20.12.2012 г., съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК има за последица прекратяване на изпълнителното производство по силата на закона, в момента на изтичане на този двугодишен срок, в случая на 20.12.2014 г. Съдът е допълнил, че последиците при перемпцията са от процесуален характер – изпълнителният лист не губи характера си на изпълнително основание, а материалното право на взискателя продължава да съществува. В мотивите е разяснено, че тъй като в случая прекратяването по силата на закона на изп. дело № 1132/2011 г. е настъпило преди приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, по отношение на погасителната давност следва се приложи тълкуването, дадено в предшестващото ППВС № 3/1980 г., според което погасителна давност не е текла, докато е траел този изпълнителен процес и новата погасителна давност за вземането е започнала да тече от датата на прекратяване на изпълнителното производство. Следователно, за времето до перемиране на изпълнителното производство (до 20.12.2014 г.) погасителна давност не е текла, тъй като е била спряна, а след прекратяване на изпълнителното производство е започнала да тече нова погасителна давност по чл. 117 ЗЗД, която за процесните вземания е пет години. Позовавайки се на практика на ВКС, съдът е приел още, че с прекратяването на изп. дело № 1132/2011 г. са се обезсилили предприетите по него изпълнителни действия след датата на прекратяването, поради което нямат за последица прекъсване на погасителната давност. По отношение на давността за вземанията на взискателя въззивният състав е изложил аргументи, че на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД тя е петгодишна, след като изпълнителният лист е издаден въз основа на заповед за изпълнение на парични задължения. Давността обаче не е била прекъсвана в петгодишния период от валидни действия и е изтекла, а вземането се е погасило, поради което предявеният иск е приет за основателен. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. По поставения въпрос относно действието във времето на ППВС № 3/1980 г. изводите на въззивната инстанция съвпадат със задължителното тълкуване, изразено в ТР № 3/2023 г. по тълк.д. № 2/2020 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Затова липсва основание за допускане на касационно обжалване. Други въпроси касаторът не е поставил, а единствено е изложил доводи за неправилност на въззивното решение и в касационната жалба, и в изложението към нея. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото на касатора не се дължат разноски, а на всеки от ответниците по касация следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2600 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Воден от гоеизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.,