Определение № 263 от 28.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1577/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Сандо фуудс“ ЕООД срещу въззивно решение на Апелативен съд - Велико Търново. Ответникът „Дани Фреш ПЛ“ ЕООД не изразява становище. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 327, ал. 1 ТЗ за заплащане на цената по договори за продажба по пет броя фактури, заедно със законната лихва, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихви за забава за времето до предявяване на исковете. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за безспорно съществуването от м. януари 2022 г. на търговски отношения между страните, свързани с доставка на банани. До началото на м. март 2022 г. разплащанията се извършвали своевременно. По спорните обстоятелства относно наличието на доставка по процесните пет фактури, издадени в периода 06.03.2022 г. - 12.03.2022 г., съдът е приел, че същите не са подписани от представител на ответното дружество, поради което в доказателствена тежест на ищеца е да установи постигането на съгласие между страните по съществените елементи на сделката. Посочил е, че в тази насока, освен неподписаните фактури, са събрани като доказателства свидетелски показания и счетоводна експертиза. Обсъждайки същите, е приел, че фактурите са осчетоводени единствено в счетоводството на ищеца, но не и в счетоводството на ответника, като и двете счетоводства са водени редовно. При ответника фактурите не са отразени в дневниците за покупки и не е ползван данъчен кредит. По отношение на свидетелските показания е изложил съображения, че съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК е недопустимо установяването със свидетелски показания на сключването на договори за продажба на стойност, по-голяма от 5 000 лв., каквито са процесните доставки. Същевременно е приел, че показанията на посочените от ищеца свидетели, намиращи се в трудови правоотношения с него, не могат да бъдат кредитирани, като не биха могли да обосноват извод нито за доказано изрично постигане на съгласие по съществените елементи на сделката, нито за мълчаливо приемане на предложение по смисъла на чл. 292, ал. 1 от ТЗ, доколкото самите свидетели установяват неуспешен опит да бъдат връчени фактурите на ответника - факт, обосноваващ извод за отхвърляне на предложението. Изтъкнал е, че нито показанията на тези свидетели, нито останалите събрани по делото доказателства установяват прието от ответника изпълнение по доставката на описаната във фактурите стока, а може да се установи единствено механизмът на осъществяване на комуникацията и обичайните фактически действия, осъществявани при търговските отношения между страните. Относно показанията на посочените от ответника свидетели съдът е приел, че те не само не установяват конкретни дати и количества на поръчана от ответника стока, но и допълнително внасят съмнение в тази насока с оглед изнесеното от свидетелите, че към момента на съставяне на фактурите ответникът е поръчвал същата стока и от други доставчици, което се установява и от допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Подчертал е и обстоятелството, че извършването на конкретните доставки не е доказано и със съответни писмени доказателства, доколкото представените пътни листове и товарителници, отнасящи се за доставка в [населено място], освен с посоченото количество стока по фактурите, не могат по никакъв начин да се свържат с доставянето на стоката в склада на ответника в [населено място]. С тези съображения съдът е обосновал извод за недоказаност на твърдението на ищеца за валидно възникнало между страните продажбено правоотношение. Посочил е и че няма основание за прилагане на разпоредбата на чл. 292, ал. 1 от ТЗ, тъй като по делото не са събрани доказателства за отправено от ищеца и достигнало до ответника предложение за продажба на конкретно посочените във фактурите количества и видове стоки, независимо от безспорния факт, че страните са били в трайни търговски отношения. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не се обосновава. В тази част на изложението конкретни доводи в тази насока не са изложени, напротив, съдържат се неотносими към разглеждания спор твърдения, очевидно взети от жалба по друго дело: че въззивният съд е намерил частичен иск за основателен и доказан, без да посочи въз основа на кои доказателства е стигнал до извод за липса на умисъл и до извод, че „доверителят ми дължи претендирания размер“. По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1) допустими ли са свидетелски показания, при договор за продажба на стойност по-голяма от 5000 лева, когато свидетелските показания са за установяване на останалите съществени елементи на договора и волята на страните; 2) следва ли водена кореспонденция по „вайбър“ да бъде ценена, като документ и да бъде приета, като доказателство по делото; в случай, че не е оспорена представената кореспонденция по вайбър, следва ли да се приеме, че е налице извънсъдебно признание; 3) следва ли да бъде ценена като доказателство по делото фактура, когато същата не е подписана от страните и следва ли същата да бъде съобразена като доказателство съобразно останалите доказателства по делото; 4) следва ли фактурата да се приеме като доказателство за сключен договор за продажба, когато съдържа описание на стоката, стойност, начин на плащане, страни, дата; 5) следва ли въззивният съд да даде свое собствено разрешение, респективно собствени мотиви по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите на решението? 6) следва ли съдът да обсъди всички доказателства от значение за изхода на спора, в т. ч. кореспонденция по вайбър, неоспорване на същата и следва ли съдът да преценява това като извънсъдебно признание на неизгодни факти? Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът следва ли търговец, който води редовно търговските си книги и записванията в тях, осчетоводени са редовно издадените фактури, но поради неправомерно поведение на отсрещната страна, изразяващо се в липса на осчетоводяване на фактури, плащане на данъчен кредит и нередовно водено счетоводство, изправната страна да понася неблагоприятни последици. Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Макар и да е посочил в мотивите си, че съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК са недопустими свидетелски показания за установяване на сключването на договори за продажба на стойност, по-голяма от 5 000 лв., въззивният съд е обсъдил събраните показания по същество, вкл. и във връзка с останалите доказателства по делото, като е приел, че същите не установяват нито постигнато между страните съгласие, нито приета от ответника доставка. Не отговаря на общото изискване и вторият въпрос, тъй като представената електронна кореспонденция е приета като доказателство (във връзка с първата част на въпроса), но не е обсъждана по същество от въззивния съд (във връзка с втората част). По третия и четвъртия въпрос, обобщени до доказателственото значение на неподписаната фактура, не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Последователната практика на ВКС (напр. т. д. № 3572/2015 г. на I т. о. и цитираното там) е в смисъл, че фактурата може да бъде кредитирана като доказателство, установяващо договор за търговска продажба на стоки в случаите, когато съдържа всички необходими елементи от съдържанието на сделката - вид на стоката, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписи за продавач и купувач, време и място на съставянето й, като вписването й в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, както и отразяването на стойността й в справките декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит, представляват признание за възникването и изпълнението на продажбеното правоотношение, по повод на което фактурата е била съставена. Същевременно първичните счетоводни документи се преценяват от съда според тяхната редовност и във връзка с всички доказателства по делото, а когато фактурата е подписана от лице без представителна власт или не е подписана изобщо и не е отразена в счетоводните регистри на двете страни, не е вписана в дневниците за покупки и продажби и справките – декларации по ЗДДС, не е ползван данъчен кредит по нея – тогава тази фактура сама по себе си не може да установи нито сключване на договор за търговска продажба, нито получаването на стоката (т. д. № 631/2014 г. на II т. о.). В разглеждания случай изводите на въззивния съд, основани върху приетите за установени факти, че издадените от ищеца фактури не са подписани от ответника, не са отразени в счетоводството на последния и не е ползван данъчен кредит, са в съгласие с така установената практика. Петият въпрос не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд е изложил съответни мотиви по съществото на спора със самостоятелна преценка на доказателствата и доводите на страните. По шестия въпрос съдът не се е отклонил от установената практика на ВКС, съгласно която задължение на въззивния съд е да обсъди всички допустими и относими доказателства и доводи на страните в пределите по чл. 269 ГПК. Относимостта на представената електронна кореспонденция е изрично оспорена от ответника в отговора на допълнителната искова молба с възражение, че същата е без негово участие, а посочените в нея лица не са свързани с него. При липсата на допълнителни доказателства, които да установяват относимостта на така представената кореспонденция към настоящия случай, липсата на съответно обсъждане от страна на въззивния съд не е в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка със седмия въпрос не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложените в тази насока аргументи - че следва да се създаде безпротиворечива, трайна и ясна практика, касаеща хипотезите, при които, въпреки наличието на търговски отношения, извършена доставка на заявените стоки и редовно водено счетоводство, при неправомерно поведение на другата страна, която само поради факта, че не води редовно счетоводство, като не осчетоводява издадените й за плащане фактури, изправната страна следва да понесе последиците неизпълнението на задължението по фактурата, че както според националното законодателство, така и съгласно правото на ЕС фактурите следва да се приемат като редовно съставени документи за целите, за които се издават, без да има подпис на издаващото ги лице, в резултат на което често търговците няма как по друг начин да установят сключване на сделка за доставка на движими вещи с друго освен вписванията в счетоводството - са отражение на поддържаната от ищеца теза по съществото на спора, но не обосновават наличие на неправилна или остаряла практика, нито непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба съобразно установените с посочената задължителна практика на ВКС критерии. С тези мотиви съдът