Определение № 60356 от 16.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2188/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

М. Г. Ш., М. Ш. И. и П. Ш. Ж. обжалват решение № 11563 от 16.07.2020 г. по в.гр.д. № 4378/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4684 от 26.06.2019 г. по гр.д. № 16044/2016 г. на Софийски градски съд, I ГО, 13 с-в, с което ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, в частта, с която искът на М. Г. Ш. с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга й Ш. П. Ш. е отхвърлен за разликата над 50 000 лв до 130 000 лв и исковете с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм. на М. Ш. И. и П. Ш. Ж., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на баща им Ш. П. Ш. са отхвърлени в частта над 40 000 лв до 130 000 лв като неоснователни.

В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, изразяващо се в противоречие с нормата на чл. 52 от ЗЗД и чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Твърди необоснованост на въззивното решение – основание, съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК, неправилно обсъждане на събраните доказателства във връзка с приетото съпричиняване, както и нарушение на съдопроизводствените правила, основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК. Считат, че решението е неправилно по отношение на определените размери на дължимите застрахователни обезщетения за неимуществени вреди. Позовават се на константната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Изложени са подробни съображения за недостатъчно оценяване на всички релевантни критерии за определяне на дължимото обезщетение. Считат за неправилен извода на въззивния съд, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия пешеходец в равна степен с водача на автомобила. Молят да се отмени решението. Претендират разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационните жалбоподатели са поставили на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси:

1. Кои факти и обстоятелства са от значение за съда при прилагането на принципа за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, въведен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. и как следва да се прилага този принцип?.

2. Правилно ли се е произнесъл въззивният съд по въпроса, относно приложимите критерии за определяне на справедливо обезщетение, разрешен от него?

3.Следва ли при определяне размера на застрахователното обезщетение по чл. 52 от ЗЗД същият да бъде съобразен с размера на присъдените застрахователни обезщетения по подобни правни казуси и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл. 266 КЗ?

4. Какъв би бил правилният критерий за преценка от съда, за да бъде избегнато определяне на драстично разминаващи се застрахователни обезщетения на един и същи по степен наследник, при установени едни и същи факти на емоционална и семейна привързаност, и претърпени болки и страдания?

По тези въпроси се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г.; решение № 99 от 08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 66 от 03.07.2012 г. по т.д. №619/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение №167 от 27.10.2016 г. по т. д. №1599/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение №178 от 12.11.2013 г. по т.д. №458/2012 г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение №205 от 26.11.2010 г. по т.д. №218/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение №158 от 22.03.2016 г. по т.д. №1919/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение № 97 от 24.06.2019 г. по т.д. №2301/2018 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 8 от 05.06.2019 г. по т.д. №3014/2017 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 179 от 29.01.2016 г. по т.д. №2143/2014 г.на ВКС, ТК, I т.о.; решение № 100 от 20.06.2019 г. по т.д. №2384/2018 г. на ВКС. ТК, II т.о., с което обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

5. Кога съдът следва да приеме, че е налице доказано от страна в производството възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице и как следва да бъде определен размерът на съпричиняването?

6. Възможно ли е съпричиняване в равна степен от деликвента и пострадалия пешеходец, съобразено ли е обжалваното решение със задължителната практика на ВКС по чл.290 от ГПК по този въпрос?

По въпроси № 5 и 6 се твърди противоречие с т.7 на ППВС №17/1963г.; решение № 154 от 10.10.2017 г., постановено по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 59 от 10.06.2011 г. по т.д. №286/2010 г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение № 98 от 24.06.2013г., постановено по т.д. №596/2012г. на ВКС, II т.о.; решение №169 от 28.02.2012 г. по т.д. №762/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 150 от 18.12.2017 г. по т.д. № 1834/2016 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 43 от 15.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 159 от 24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 52 от 08.05.2008 г. по т.д. № 1498/2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о.; т.6 от ТР № 2/22.X..2016 г. на ОСНК на ВКС по тълк. дело № 2/2016 г. По този начин обосновава допълнително основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

Ответникът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателите адвокатско възнаграждение. Претендира разноски за производството пред ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок. Съобщения с препис от решението са връчени на 10.08.2020 г. Касационната жалба е от 10.09.2020 г. Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че жалбоподателите М. Г. Ш., М. Ш. И. и П. Ш. Ж., са претърпели неимуществени вреди от смъртта на Ш. П. Ш. – съответно съпруг и баща на жалбоподателите, настъпила в резултат на ПТП от 13.08.2013 г. Ответникът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД бил застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена за лек автомобил „Сузуки”, модел „Лиана“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Н. Д. Б. към момента на настъпване на процесното пътно-транспортно произшествие. Въззивният съд е приел, че водачът на лекия автомобил е осъден с влязла в сила присъда за извършеното противоправно деяние и е възприел за настъпил този факт. Въззивният съд е приел за безспорно, че следва да се ангажира отговорността на застрахователното дружество, на основание чл. 226 КЗ отм, тъй като е установен фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увредените лица. Прието е наличието на противоправно поведение от страна на водача на лекия автомобил, като конкретно е установено, че към момента на навлизане на пешеходеца на пътното платно, автомобилът бил се намирал на около 55,5 + 44,4 м. като скоростта била около 58 км/ч. Отстоянието на лекия автомобил от пешеходеца и разстоянието на осветяване на пространството отпред и отляво на фаровете на автомобила, пешеходецът е бил осветен от предната лява страна на осветената от фаровете зона и водачът е могъл да го възприеме. Едновременно и водачът на автомобила, и пешеходецът не са реагирали и са продължили да се движат. Към момента на удара, автомобилът се е движил със скорост 52,8 км/ч. След настъпилия удар последвало „носене“ на тялото след като е настъпил удар между предната броня на автомобила и дясната подбедрица на пешеходеца, а след това между предното стъкло на автомобила и главата на Ш.. Водачът на автомобила е реагирал за спиране непосредствено преди началния контакт с пешеходеца. А пешеходецът е могъл да възприеме приближаващия се автомобил в момента, в който е преминал нивото на храстите, високи 1,05 м и преди да стъпи на пътното платно. Закъснялата реакция и предприетото пресичане на пешеходеца на място, неопределено за целта, когато не е било безопасно за пешеходеца. Установено е, че пешеходецът е изследван за количеството етилов алкохол кръвта на Ш. Ш. Установена е концентрация 1,60 промила, а при изследване на трупа концентрацията е била 1,35 промила. Така е преценено, че е налице противоправно деяние от страна на водача на лекия автомобил, чиято отговорност е застрахована от „ЗАД Булстрад“ АД.

По спорния въпрос за размера на дължимото от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД, приложим и при определяне на обезщетението на основание чл. 226 от КЗ отм, въззивният съд е приел, като е съобразил установените с гласни доказателства неимуществени вреди, включително обстоятелството, че смъртта на Ш. Ш. се изживявала най-тежко от съпругата му. Приел е и настъпването на приинната връзка между противоправното деяние и неимуществени вреди. За да определи конкретния размер на обезщетението, адекватно на причинените неимуществени вреди е съобраизл и социално-икономическата обстановка в страната към месец август 2013 г., като е заключил, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 100 000 лева за съпругата и по 80 000 лева за пълнолетните, семейни дъщери, които живеят в други градове, били справедливи и не били занижени.

Така определените обезщетения са намалени от въззивния съд, като е прието по релевираното възражение за съпричиняване в срока за отговор на исковата молба, че е налице такова. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че Ш., в равна степен с водача на автомобила, е допринесъл за вредоносния резултат, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Същият е пресичал двупосочен булевард, с по две ленти на движение, на неопределено за целта място, през нощта - при ограничена видимост за водача, излизайки иззад храстите на затревената ивица, в състояние на средно алкохолно опиянение, което съществено е ограничило възможността му за адекватна реакция и изчакване да премине автомобилът, преди да продължи пресичането си. С оглед обективните проявления на действията на пешеходеца, въззивният съд е потвърдил изводите на първоинстанционния съд, че следва да се намали обезщетението с 50 %.

С оглед на тези съображения, въззивният състав е приел, че жалбата на М. Ш., М. И. и П. Ж. била неоснователна и първоинстанционното решение следвало да бъде потвърдено. Определените обезщетения на основание чл. 226 от КЗ отм, за настъпилото на 13.08.2013 г. пътно-транспортно произшествие, от която е причинена смъртта на Ш. Ш. е както следва за М. Г. Ш. в размер на 50 000 лв, на М. Ш. И. и П. Ш. Ж. по 40 000 лв.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение, се извършва служебно само на основанията, посочени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК. Когато е налице вероятност съдебното решение да е нищожно или недопустимо. В конкретния случай такива пороци не се установяват при извършената служебна проверка. В останалите случаи допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и е обусловил изхода на спора. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, включен в предмета на делото и от значение за изхода на спора, като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване.

Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии.

По отношение на посочения от касатора в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК правен въпрос 1, настоящият съдебен състав, намира, че в действителност, правният въпрос за критериите, които следва да се преценят при определяне размера на справедливото обезщетение, на основание чл. 52 от ЗЗД, е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, като изхода на спора е обусловен от конкретно даденото разрешение чрез определяне размера на присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди. По този начин касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Но разрешението, не е станало в противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС, изразена в ППВС 4/68 г. Съобразени са критериите, които обективно са се проявили към момента на увреждането, като начина на извършване на противоправното деяние, начина на настъпване на вредите, обстоятелствата, при които се е състояло, причинената смърт, възрастта на пострадалия, отношенията между ищците и пострадалия. Поради това, липсва допълнително соченото основание от касатора и не следва да се допуска касационно обжалване по посочения правен въпрос.

По отношение на въпрос 2, настоящият съдебен състав намира, че въпросът за правилността на съдебното решение и конкретно за правилната преценка на всички обстоятелства за определяне на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 226 от КЗ отм., не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В производството по селекция на касационните жалби, съдът не може да преценява правилността на обжалваното съдебно решение. Посоченият от касатора правен въпрос, следва да представлява общо основание за допускане касационно обжалване, но не може да е свързан с проверка за правилност на съдебното решение. Ето защо така формулираният въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване и не може да се преценява неговото съотвтествие с допълнително сочените основания.

По отношение на въпрос 3 настоящият съдебен състав намира, че в частта, с която е зададен въпрос дали определеното обезщетение е съобразено с практиката за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, в подобни случаи, не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. В частта, с която е зададен въпросът за определяне на обезщетението съобразно икономическата конюнктура, изразена в нивата на лимитите на застрахователни обезщетения, на основание чл. 266 от КЗ отм, въпросът представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в множество решения на ВКС, решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т.о, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І т. о. Съгласно разясненията в посочените решения, при определяне размера на обезщетение на основание чл. 226 от КЗ, на основаниечл. 52 от ЗЗД, съдът следва да вземе предвид икономическата обстановка в страната, израз на която са лимитите на застраховки, е възприето и становището, че удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгл. чл. 266 КЗ във вр. с § 27 ПЗР на КЗ. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС и не е налице релевираното основание съгласно чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК.

По отношение на четвъртия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че този въпрос е част от поставения първи въпрос. С него, касаторът се опитва да обоснове разрешение, в противоречие с практиката на ВКС по отношение критериите за определяне обезщетение за причинените неимуществени вреди. Но с оглед изложените мотиви от въззивния съд, следва да се приеме, че въззивният съд е изследвал обема на претърпените негативни преживявания на лицата, дъщери и съпруга на починалия, връзката между децата и бащата, връзката между починалия и неговата съпруга, общите преживявяания на семейството. Конкретно изследваните обстоятелства за всеки един от ищците, са обусловили конкретния размер на обезщетението. Въпросът не е разрешен от въззивния съд по формулирания от касатора начин. А доколкото въззивният съд се е съобразил с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди съобразно справедливостта, то липсва основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на петия и шестия поставени правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че в предмета на делото е включено възражението за съпричиняване. Конкретно е разрешен правният въпрос за наличие на съпричиняване, като е определено, че пострадалият при пътно-транспортното произшествие е допринесъл да настъпване на вредоносния резултат и този принос е преценен с оглед конкретно установените обстоятелства в размер на 50 %. Въззивният съд е посочил, че към момента на пресичането си, пешеходецът е пресичал на необозначено за целта място, могъл е обективно да възприеме автомобила, за да не предприеме пресичане. Разрешението не е станало в противоречие с ППВС 17/63 г., съгласно което при определяне наличието на съпричиняване, следва да се установи конкретната причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и произшествието. В случая конкретното поведение на пострадалия е допринесло за настъпване на произшествието. Обоснован е изводът за наличие на съпричиняване в равен обем на причиняването на пътно-транспортното произшествие. Въпросът е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд като разрешаването е обусловило изхода на спора. По отношение определения обем съпричиняване и разрешения от въззивния съд правен въпрос за съпричиняване и съответно намаляване на обезщетението, настоящият съдебен състав намира, че въпросът е разрешен от въззивния съд, без да е налице нарушение на задължителната съдебна практика, изразена в ППВС 17/63 г. След обсъждане на конкретните доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че Ш. в равна степен с водача на автомобила е допринесъл за вредоносния резултат. Определяне на обема на съпричиняване е извършен въз основа на установентие по делото факти, а именно скоростта на автомобила към момента на произшествието, приета за 52,8 км/ч., като е отчетено, че спирането на автомобила не е осъществено веднага, аварийно, а със закъснение. Освен това е преценено, че пешеходецът е пресичал на място, неопределено за целта, не е било обезопасено. Могъл е да възприеме автомобила, веднага след преминаване на нивото на храстите, високи 1,05 м и преди да стъпи на пътното платно. Възприет е и установеният факт, че пешеходецът е пресичал в среднастепен на алкохолно опиване, след установена 1,60 промила, посочени от вещото лице, съобразно изследването на концентрацията на алкохол в кръвта посмъртно. Въззивният съд, разрешавайки включения в предмета на делото правен въпрос за наличието на съпричиняване не се е отклонил от посочената задължителна практика на ВКС и от трайната практика на ВКС, изразена в цитираната от касатора и служебно известна на съда, изразена в множество решения, сред които решение № 44 от 26.3.2013 г. по т.д. 1139/11 г. ВКС, 2 ТО и решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. №93/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. По отношение на цитираните решения, следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил конкретните установени по делото факти и релевираните обстоятелства, за определяне конкретен размер съпричиняване, като липсва отклонение от разрешаването на правните въпроси, съобразено с конкретно проявените факти.

По изложените съображения не може да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

При този изход на делото, следва да се присъдят разноски на ответника по касационната жалба. На основание чл. 78, ал. 8 вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва да се определи размер на юрисконсултското възнаграждение от 450 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение