Определение № 452 от 26.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2641/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 3219-73635/08.07.2020 г. по регистъра на ОС /Окръжен съд/ - Монтана, подадена от Ю. П. М. против определение, постановено в закрито заседание на 30.06.2020 г. по ч. гр. дело № 133/2020 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено определение № 448/03.06.2020 г. по гр. дело № 782/2020 г. на Районен съд – Монтана, ІV граждански състав за връщане на молба с вх. № 3366/09.04.2020 г. по гр. дело № 782/2020 г. и прекратяване на производството. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбата е подадена при наличието на правен интерес, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. От данните по делото са установени следните обстоятелства: Производството е образувано по молба на Ю. М., в която са изложени твърдения, че през 1980 г., съгласно постановление на Министерски съвет, тя и съпругът й са получили общински имот, който са ползвали за отглеждане на прасета и в който са направили подобрения. Страната твърди още, че процесният имот е даден на търг на друго лице през 2015 г., както и че имали уговорка с лицето И. Б. да заплати сумата 3530 лв. на общината и разликата до 8000 лв. да заплати на молителката и съпруга й, но тези плащания не се осъществили. Съпругът й починал на 25.09.2016 г. Посочила е, че искането й е Община Монтана е да й издаде документ, който да потвърди, кога семейството й е било настанено в имота, колко време са били собственици или ползватели и кога са били отстранени, както и претендира обезщетение за имуществото, което оставила в имота, изброено в осем пункта. П ървоинстанционният съд е приел, че исковата молба страда от нередовности, като е указал на страната да посочи цената на иска, против кого води делото, да изложи обстоятелствата, на които основава искането си, в какво се състои искането й, да посочи доказателства, от кога претендира изплащане на обезщетение за подобренията. Указанията са връчени, ведно с цитирани разпоредби на ГПК относно изискванията за редовност. Дадени са указания за момента, от който започва да тече срока, с оглед отмяната на обявеното в страната извънредно положение. Указанията са връчени на ищцата, но не са изпълнени, поради което исковата молба е върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК с определение от 03.06.2020 г. Последното е обжалвано с частна жалба от М.. С атакуваното въззивно определение, Окръжен съд - Монтана е приел, че правилно подадената искова молба е била оставена без движение като нередовна, че съдът е дал ясни указания на страната за отстраняване на пороците в нея, както и че е била предупредена за последиците от своето бездействие, поради което е потвърдил прекратителното първоинстанционно определение. ВКС намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Страната е заявила довод за процесуална недопустимост на постановените от предходните две инстанции определения, който съгласно разясненията на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. В случая обаче, касаторът М. не обосновава валиден довод, водещ до извод за вероятна недопустимост на съдебните актове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, страната поддържа, че въззивната инстанция не се била съобразил с искането й, съдът да задължи кмета на Община Монтана „да й даде поисканите от нея тръжни документи“. Според частната жалбоподателка, „спора е административен, а не материален“, „квалификация на молбата не е искова молба, а жалба срещу отказ на кмета да разпореди да й бъдат предоставени тръжните документи“. Тези доводи са направени в касационната жалба след прекратяване на производството от първостепенния съд поради неотстраняване нередовностите на молбата и след постановяване на въззивното определение, с което е потвърдено първоинстанционното определение. Отстраняване нередовностите на молбата може да се направи единствено в срока по чл. 129, ал. 2 ГПК, като при неизпълнение на указанията на съда по цитираната разпоредба, молбата остава нередовна, респективно сезирането на съда е нередовно и преценка за квалификацията на иска, респективно за реда, по който трябва да се развива съдебното производството – общия исков ред или съдебно - административен ред не може да се реализира, тъй като провеждането й изисква редовност на сезирането. То е предпоставка за произнасяне по посочените въпроси, поради което доводът за процесуална недопустимост на актовете е незаконосъобразен. Затова настоящата инстанция намира, че прилагането на последицата по чл. 129, ал. 3 ГПК от първоинстанционния съд, както и потвърждаване на неговия акт от въззивния съд не е довело до процесуална недопустимост на определенията на двете съдебни инстанции. Настоящата инстанция след служебна проверка на валидността и допустимостта на въззивното определение намира, че при постановяването му не са допуснати нарушения, които биха обусловили изводи за вероятна нищожност или недопустимост. Определението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на състава. Затова следва да се приеме, че е валиден съдебен акт. Определението е и процесуално допустимо, както поради изложените по – горе съображения, така и поради допустимостта на въззивното производство, обусловено от наличието и надлежното упражняване на правото на жалба. Затова следва да се приеме, че определението е процесуално допустим съдебен акт. За пълнота на настоящите мотиви следва да се посочи, че в случая не може да се третира и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като този фактически състав изисква въвеждане на конкретни, относими към него обстоятелства, различни от доводите за неправилност на акта. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са формулирани правни въпроси, а са повторени твърденията за неправилно извършена от съда преценка за характера на спора. Липсата на поставени правни въпроси, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, а в изложението допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване не са посочени, съответно не са мотивирани. Предвид тези изводи, съставът на касационната инстанция намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение