Определение № 81 от 04.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 337/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 8035/12.VІІ.2013 г. на М.З.Х., подадена чрез неговия старши юрисконсулт против онази част от решение № 668 на Софийския апелативен съд, ТК, 9-и с-в, от 4.ІІ.2009 г., постановено по гр. дело № 947/08 г., с която – на основание чл. 79, ал. 1-във вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - това държавно учреждение е било осъдено за неизпълнени задължения по сключен помежду им по реда на чл. 41 ЗОбП договор за услуга № РД51-54/10.ІV.2009 г. да заплати на С. „Н. ”-София следните суми: 1./ В размер на 56 855.40 лв., представляваща част от дължимото възнаграждение по договора за дейност „А”, съгласно техническото задание по приемо-предавателен протокол от 25.ХІ.2009 г.; 2./ В размер на 1 440 лв., представляваща дължимото възнаграждение за изпълнената част от дейности „Б”, „В” и „Г” съгласно техническото задание, посочено в проформа ф/ра № 4/25.ХІ.2009 г.; 3./ В размер на 6 833.13 лв., представляваща мораторна лихва върху първата за периода от 23.ІІ.2010 г. и до 28.ІV.2011 г.; 4./ В размер общо на 10 611.61 лв., представляваща равностойността на всички направени от ищцовото сдружение разноски за водене на делото в двете инстанции. С допълнително решение по същото дело от 29.VІІІ.2013 г. М. настоящ касатор е било осъдено да заплати на ищцовото сдружение и законната лихва върху присъдените с първоначалното главници от 56 855.40 лв. и от 1 440 лв., считано от датата завеждане на делото (28.ІV.2011 г.) и до окончателното погасяване на тези две парични задължения. Оплакванията на М. касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение /в атакуваната негова осъдителна част/ както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора, въведен с обективно кумулативно съединените искове с правно основание по чл. 79, ал. 1-във вр. чл. 266,у ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, който да е идентичен по смисъл и съдържание с първоинстанционното решение № 1382/26.VІІ.2012 г. на СГС по гр.дело № 1512/2011 г.- за отхвърлянето на тези претенции, понеже в тази негова част последното било правилно /законосъобразно/. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК държавното учреждение касатор обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваната осъдителна част от решението си САС се произнесъл по следните два материално- и процесуалноправни въпроса, явяващи се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1./ „Допустимо ли е въззивният съд да се произнася без да разгледа в дълбочина спецификата, реда и условията, при които е сключен процесния договор, като излезе с едно решение напълно противоречиво на материалния закон и европейското право?”; 2./ „Допустимо ли е въззивният съд при произнасянето си да не се съобрази и игнорира преди всичко чл. 288 от Договора за функционирането на Европейския съюз, а именно, че регламентът е акт с общо приложение и е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави членки?” Отделно от това на плоскостта на релевираната предпоставка за допустимост на касационното обжалване М.З.Х. поддържа искане Върховният касационен съд да се произнесе по въпроса: „За спецификата на договор, сключен по реда на закона за обществените поръчки с оглед реда на сключването му, съдържанието му и уговаряне на конкретни условия по него, налице ли е неизпълнение на задължения по договор № РД51-54 от 10 април 2009 г. от страна на М., или е налице изключване на плащането от страна на Разплащателна агенция на основание чл. 15, ал. 3 от Наредба № 13 от 3 април 2008 г. във връзка с разпоредбите на чл. 26, § 3, б.б. „б” и „в” и чл. 31 от Регламент (ЕО) № 1975/2006 г. И в случая не е ли било необходимо да се обжалва изключването на плащането, направено от Разплащателната агенция, а не неизпълнение на задължения по договор № РД51-54 от 10 април 2009 г. от страна на м-вото, както приема въззивният съд?” По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация С. „Н. ”-София писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното решение на САС /вкл. това за допълването му/, претендирайки за потвърждаването им, както и за присъждане на направените в пр-вото пред ВКС съдебно-деловодни разноски в размер на сумата 1 800 лв. (хиляда и осемстотин лева) – съгласно приложен по делото договор за правна защита и съдействие от 26.ІХ.2013 г. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на М. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: За да отмени първоинстанционното решение и да уважи в предявените по делото техни размери обективно кумулативно съединените осъдителни искове на сдружението срещу м-вото настоящ касатор с правно основание по чл. 79, ал. 1-във вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и съответно – по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, Софийският апелативен съд е приел, че поетите с процесния договор за обществена поръчка, сключен между страните по спора на 10.ІV.2009 г., права и задължения са напълно различни, „конкретни”, макар и да са свързани с програмата САПАРД, по която бенефициер е било въззиваемото М.З.Х. Поради това дължимото от последното плащане на възнаграждение за приетата работа, извършена от сдружението изпълнител, не се е нуждаело от последващо проверка одобрение по чл. 15 от Наредба № 13/3.ІV.2008 г. („За организацията по предоставяне на финансова помощ за изпълнение на дейностите по линия на техническа помощ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 -2013 г.”). Същевременно не се констатира в отговора по исковата молба министерството настоящ касатор да е основавало защитната си теза върху Регламент (ЕО) № 1975/2006 г. или действието на чл. 288 от Договора за функциониране на Европейския съюз по отношение твърдяното от сдружението ищец неизпълнение на задълженията му като възложител, поети с процесната обществена поръчка, означена като „Договор за услуга № РД 51-54/10.ІV.2009 г./, чиито предмет е било „организиране и провеждане на мероприятия за информираност и публичност”. При тези данни по делото се налага констатацията, че нито един от 3-те, релевирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата правни въпроса не е такъв, който да е бил надлежно включен в предмета на спора и да е обусловил решаващите изводи на Софийския апелативен съд в атакуваната осъдителна част на постановеното от него решение. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по същото дело. Докато погрешното отъждествяване на което и да е от касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, по никакъв начин не обосновава приложно поле на последния. Според мотивите, изложени към т. 1 от посоченото тълкувателно решение, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В заключение, въпросът с пореден № 3 от изложението към жалбата има изцяло хипотетичен характер, доколкото съдържа искане по него да се произнесе ВКС, докато базисното изискване към всяка от хипотезите по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК е „въззивният съд да се е произнесъл” по конкретен правен въпрос от предмета на спора по делото. При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация сдружение искане за това по чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, министерството касатор ще следва да бъде осъдено да му заплати сума в размер на 1 800 лв., представляваща направени от сдружението разноски за изплатения хонорар на един негов адвокат от САК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение