Определение № 136 от 16.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1360/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. М. С. срещу решение №585 от 06.03.2020г., постановено по в.гр.д. №5164/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО 10 състав, с което е потвърдено решение №5160/27.07.2018г. по гр.д. №10345/2017г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е отхвърлен предявения на основание чл.432, ал.1 КЗ иск от С. М. С. против ЗД „Евроинс“ АД за разликата над присъденото обезщетение от 14 000лв. до претендираната сума от 60 000лв. (частично от 100 000лв.), както и в частта му, с която е отхвърлен акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за законна лихва върху присъденото обезщетение за периода от 21.09.2016г. до 22.02.2017г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. На първо място се сочи, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е занижен с оглед критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД като се твърди, че въззивният съд не е взел предвид всички релевантни факти, както и че не е отчел тяхното значения за конкретния правен спор. Според касатора съдът неправилно не е кредитирал показанията на разпитаните свидетели, от които се установява, че при произшествието ищцата е изгубила съзнание. В тази връзка се поддържа наличие на процесуално нарушение поради недопускане до разпит на всички поискани свидетели за установяване на неимуществените вреди. На второ място се оспорва извода на съда за съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД по съображения, че по делото не е установено, че пострадалата не е била с поставен обезопасителен колан, както и че автомобилът е бил фабрично оборудван с предпазни колани за всички места. Отделно се оспорва като висок приетия от съда размер на съпричиняване. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е назначил поисканата с въззивната жалба автотехническа експертиза за установяване значението на предпазния колан за увреждането с оглед теглото на двата автомобила, участвали в процесното ПТП. На последно място според касатора въззивният състав неправилно е присъдил законната лихва за забава, считано от 23.02.2017г., тъй като необосновано е приел, че молбата за доброволно плащане, подадена на 22.11.2016г., не е била съобразена с изискванията на закона. Претендира се отмяна на въззивното решение и осъждането на ответното дружество да заплати на ищцата още 46 000лв., ведно със законната лихва, считано от 22.11.2016г., както и всички дължими разноски по делото.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Извън направеното като евентуално твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение по въпросите, свързани с размера на обезщетението и с възражението за съпричиняване, в изложението са формулирани следните правни въпроси, които според касатора са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС, а именно:

1. „ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти ?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с разяснения дадени с ППВС №4/1968г., както и с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 108/30.06.2017г. по т.д.№ 60323/2016г. на ВКС; решение №112/21.06.2017г. по т.д.№60334/2016г. на ВКС; решение №88/09.07.2012г. по т.д.№1015/2011г. на ВКС, II т. о.; решение №749/05.12.2008г. по т.д.№387/2008г. на ВКС, II т. о.; решение №114/03.11.2014г. по т.д.№1053/2012г. на ВКС; решение № 302/04.10.2011г. по гр.д.№78/2011г. на ВКС, III г. о. и решение № 51/13.02.2012 г. по гр.д.№465/2011г. на ВКС, IV г. о.

2. „ При въведено възражение за съпричиняване при предявен иск по чл.226 КЗ (отм.) следва ли приносът на пострадалия да бъде доказан по категоричен начин в хода на производството от страната, която го е въвела, или може да почива на извод за вероятност ?“. Твърди се, че по този въпрос въззивният съд е постановил акта си в противоречие с т.7 от ППВС №17/1963 г. на ВС, както и с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 151/12.11.2012г. по т.д.№1643/2013г. на ВКС; решение №169/02.10.2013г. по т. д.№1643/2013г. на ВКС; решение №205/30.05.2015г. по т.д.№2976/2013г. на ВКС; решение №98/24.06.2013г. по т.д.№596/2012г. на ВКС, II т. о.; решение № 27/15.04.2015г. по т.д.№457/2014г. на ВКС, II т. о.; решение №19/08.02.2017г. по гр.д.№50177/2016г. на ВКС, IV г. о. и решение №71/14.07.2016г. по т.д.№ 1241/2015г. на ВКС.

3. „ Допустимо ли е съдът да приеме, че е налице съпричиняване от страна на пострадало лице поради непоставен от него предпазен колан, в хипотеза, в която ответната страна не е доказала по категоричен начин, че лекият автомобил, в който се е намирало лицето, е бил оборудван с предпазни колани?“. Сочи се противоречие на обжалвания акт с решение №19/08.02.2017г. по т.д. № 50177/2016г. на ВКС и решение №27/15.04.2015г. по т.д.№457/2014г. на ВКС, II т. о.

4. „ Следва ли степента на съпричиняване, определена от съда по уважено възражение с правно основание чл.51, ал.2 ЗЗД, да съответства на обективния принос на пострадалия за настъпването на вредите и дали при определяне степента на съпричиняване при деликт, съдът следва да извърши анализ и съпоставка на поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат ?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №50/18.05.2017г. по т.д.№598/2016г. на ВКС и решение №153/31.10.2011г. по т.д.№ 971/2010г. на ВКС.

5. „При предявен иск срещу застраховател, за който се прилага КЗ в сила от 01.01.2016г., кой е началният момент, от който се дължи лихва за забава от страна на застрахователното дружество върху определеното от съда обезщетение за вреди ?“. Сочи се за противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 128/04.02.2020 г. по т.д №2466/2018г. на ВКС.

6. „ Допустимо ли е съдът да не кредитира свидетелски показания само поради факта, че същите установяват получени съставомерни увреждания от лице, пострадало при ПТП, за които увреждания не е било повдигнато обвинение по наказателен ред, респективно – няма постановена за тях присъда/споразумение/решение по чл.78а НК ?“. Касаторът се позовава на противоречие с решение №22/11.04.2017 г. по д.№50310/2016г. на ВКС.

7. „ Следва ли въззивният съд да допусне до разпит свидетели, когато при преценката си е установил, че разпитаните вече такива не са установили твърдените болки и страдания от правоимащото лице в пълен обем при предявен иск на пострадало лице срещу застраховател на виновен водач на МПС ?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с т.7 от ППВС №6/1968г. и с решение №165/18.05.2013г. по гр.д.№1008/2013г. на ВКС, IV г. о.

8. „ Следва ли въззивният съд да допусне поискана от страната експертиза, когато заключението по нея ще има значение за формиране на решаващата воля на съда ?“. По този въпрос се твърди, че е налице противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с т.10 от ТР №1/04.01.2001г. по тълк. д №1/2000г. на ОСГК на ВКС.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Застрахователно дружество Евроинс“ АД - [населено място], в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на жалбата по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от САС е потвърдил решение №5160/27.07.2018г., постановено по гр.д. №10345/2017г. на СГС, ГО, І-14 състав, в частта му, с която е отхвърлен предявения на основание чл.432, ал.1 КЗ иск от С. М. С. против ЗД „Евроинс“ АД за разликата над присъденото обезщетение от 14 000лв. до претендираната сума от 60 000лв. (частично от 100 000лв.), както и в частта му, с която е отхвърлен акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за законна лихва върху присъденото обезщетение за периода от 21.09.2016г. до 22.02.2017г. Първоинстанционното решение не е обжалвано от ЗД „Евроинс“ АД в частта му, с която застрахователят е осъден да заплати на ищцата сумата 14 000лв. (над доброволно заплатеното обезщетение за неимуществени вреди в размер на 18 000лв.), ведно със законната лихва, считано от 23.02.2017г., поради което в тази му част решението е влязло в сила.

С оглед липсата на въззивна жалба от застрахователя следва, че между страните със сила на пресъдено нещо е установено, че е ангажирана отговорността на ЗД „Евроинс“ АД по иска по чл.432, ал.1 КЗ за обезщетяване на причинените на ищцата С. С. неимуществени вреди, резултат от ПТП, настъпило на 21.09.2016г. по вина на Д. В. М. – водач на застрахования при ответника по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, л.а. „Мерцедес“ Ц 250 ТД с рег. [рег.номер на МПС]. Ищцата С. С. е пострадала като пътник, пътуващ на задната лява седалка на л.а. Рено Клио с рег. [рег.номер на МПС], който автомобил е бил ударен челно от движещия се с несъобразена скорост л.а. „Мерцедес“. Не е спорно между страните, че по образуваната в ЗД „Евроинс“ АД щета доброволно е заплатено на 24.02.2017г. обезщетение в размер на 18 000лв., което е приспаднато от първоинстанционния съд.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му от ищцата отхвърлителна част, въззивният състав е обсъдил оплакванията във въззивната й жалба с оглед правомощията му по чл.269 ГПК. Препращайки към мотивите на решението на СГС на основание чл.272 ГПК, съдът е изложил съображения за неоснователност на твърдението, че ищцата е получила и други получила увреждания, различни от тези, приети за установени от първата инстанция. Въззивният състав е акцентирал върху протоколното определение от 11.05.2017г. по н.о.х.д. №552/2017г. на РС Кюстендил, с което е одобрено споразумение по чл.381 НПК, с което Д. М. е бил признат за виновен в това, че на 21.09.2016г. при управлението на л.а. „Мерцедес“ е допуснал нарушение на чл.20, ал.1 и чл.20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил телесни повреди на повече от три лица и в частност, че е причинил на ищцата средна телесна повреда, изразяваща се във фрактура на лява седалищна и лява пубисна /лонна/ кости на таза. Според съда от посочения съдебен акт не се установява ищцата да е претърпяла други съставомерни вреди в пряка причинна връзка с ПТП като това обстоятелство изключва достоверността на показанията на разпитани във въззивната инстанция свидетели, които са насочени да установяват, че деликвентът е причинил на ищцата и други увреждания, които по своите медико-биологични характеристики представляват средна телесна повреда по см. на чл.129, ал.2 НК. Същевременно съдът е посочил, че от писменото заключение на вещото лице, извършило в първата инстанция медицинска експертиза, се установяват посочените в акта на наказателния съд телесни увреждания, които ищецът е получил в пряка причинна връзка с ПТП и че вещото лице изразява съмнение по твърдението на ищцата да е получила пълна загуба на съзнанието вследствие на ПТП, поради отсъствието на данни в приложената по делото медицинска документация.

С оглед приетите за установени по делото увреждания, резултат от застрахователното събитие, въззивният съд (аналогично на първата инстанция) е приел, че справедливият по смисъла на чл.52 ЗЗД размер на пълното обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, възлиза на сумата от 40 000лв., който размер е съобразен с критериите за справедливост, установени с Постановление №4/23.12.1968г. на Пленум на ВС, както и с конкретните данни по делото за възрастта на ищцата и нейното обществено положение: 37-годишна към деня на ПТП; вида и броя на получените съставомерни за наказателния съд травматични увреждания; продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни; продължителността на общия лечебен и възстановителен период; психическото и физическото състояние на ищеца след увреждането; отсъствието на трайни негативни последици за физическото и психическо здраве на ищеца; обществено – икономическите условия в страната и лимита на застрахователните обезщетения към деня на увреждането – 21.09.2016г.

С оглед оплакването във въззивната жалба за неоснователност на възражението на ответника по чл.51, ал.2 ЗЗД поради това, че не е установено от ответника дали автомобилът, в който е пътувала ищцата, е бил фабрично оборудван с обезопазителни колани за всички места и дали ищцата е ползвала предпазен колан, апелативният съд е посочил, че от доказателствата по делото се установява, че уврежданията са получени при контакта на тялото на ищцата с интериора на автомобила като отсъстват увреждания, които да се определят като „коланна травма“. Съдът е отразил също, че в съдебното заседание на 18.06.2018г., вещото лице е уточнило, че ако ищецът е бил с поставен предпазен колан е нямало да получили посочените увреждания или са щели да бъдат в по - ниска степен. Въззивният състав се е позовал на експертното заключение, че лекият автомобил „Рено“ е бил фабрично оборудван с предпазни колани за всички места на пътниците, включително и на задната седалка и че при удара с л.а. „Мерцедес“ ищцата е политнала напред свободно и хаотично, тъй като е не ползвала обезопасителния колан. Съдът е обосновал извода, че пътувайки без предпазен колан - нарушение на разпоредбата на чл137а ЗДвП, ищцата пряко и непосредствено е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, в много по-висока степен от съотношението, признато от първоинстанционния съд (80 % за водача на лекия автомобил „Мерцедес“ и 20 % за ищеца), което следва да се запази поради отсъствието на подадена жалба от ответника. След прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД (обезщетението от 40 000лв. е намалено на 32 000лв. поради прието 20% съпричиняване) и отчитайки размера на изплатеното доброволно обезщетение от 18 000лв. съдът е приел, че предявеният иск по чл.432, ал.1 ГПК е основателен за разликата от 14 000лв. (32 000лв. минус 18 000лв.).

За да потвърди решението на СГС в частта му, с която е отхвърлена претенцията за законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от 21.09.2016г. до 22.02.2017г., въззивният състав се е позовал на правната регламентация в чл.380, чл.497, ал.1, чл.496, ал.1 и чл.106, ал.3 КЗ относно момента, от който застрахователят дължи лихви за забава. Съдът е посочил, че в случая ишщата е предявила своята застрахователна претенция на 22.11.2016г., без да представи всички доказателства, за което е получил указания от застрахователя и съгласно така обсъдените разпоредби на КЗ, законната лихва следва да се начисли, считано от 23.02.2017г.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Преди да се пристъпи към обсъждането на конкретните въпроси, поставени от касатора като обуславящи допускането на касационно обжалване, следва да се отбележи, че в известна степен мотивите на въззивното решение са непълни и непрецизни. Съдът обстойно е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, свързани с размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, посочвайки неоснователността на твърденията на ищцата за получени от нея увреждания в по-голям обем от тази установени от първата инстанция, но по отношение на търпените болки и страдания през възстановителния период съдът се е задоволил с препращането към мотивите на първата инстанция по чл.272 ГПК. Независимо от това, анализът на въззивното решение сочи, че въззивният състав е извършил самостоятелна проверка и преценка на събраните по делото доказателства, релевантни за спора и е извел свои собствени фактически и правни изводи, което дава възможност за преценка от касационния състав по реда на чл.288 ГПК за наличието или липсата на поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК.

В контекста на изложеното по-горе, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение във връзка с въпрос №1: „ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти ?“. С оглед мотивите на въззивното решение (включително препращането към мотивите на първата инстанция), настоящият състав приема, че въпросът не е решен в противоречие с указанията в ППВС №4/1968г. и не покрива допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В т.11 от Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които ищецът е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касатора обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС №4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост – възрастта на ищцата към деня на ПТП; вида и броя на получените съставомерни за наказателния съд травматични увреждания; продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни; продължителността на общия лечебен и възстановителен период; психическото и физическото състояние на ищеца след увреждането; отсъствието на трайни негативни последици за физическото и психическо здраве на ищеца; обществено – икономическите условия в страната и лимита на застрахователните обезщетения към деня на увреждането. В този смисъл определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди от 40 000лв. съответства на установените по делото факти, релевантни за спора.

Нито един от трите правни въпроса, касаещи възражението за съпричиняване, а именно: №2 „ При въведено възражение за съпричиняване при предявен иск по чл.226 КЗ (отм.) следва ли приносът на пострадалия да бъде доказан по категоричен начин в хода на производството от страната, която го е въвела, или може да почива на извод за вероятност ?“.; № 3. „ Допустимо ли е съдът да приеме, че е налице съпричиняване от страна на пострадало лице поради непоставен от него предпазен колан, в хипотеза, в която ответната страна не е доказала по категоричен начин, че лекият автомобил, в който се е намирало лицето, е бил оборудван с предпазни колани?“ и №4 „ Следва ли степента на съпричиняване, определена от съда по уважено възражение с правно основание чл.51, ал.2 ЗЗД, да съответства на обективния принос на пострадалия за настъпването на вредите и дали при определяне степента на съпричиняване при деликт, съдът следва да извърши анализ и съпоставка на поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат ?“, не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация. И трите въпроса се базират на твърдения на касатора (че приносът на пострадалата не е доказан по несъмнен начин, че не е доказано, че автомобилът е бил оборудван с предпазни колани и че съдът не е съпоставил поведението и тежестта на нарушенията на делинквента и на пострадалата), които не съответстват на фактическите и правните изводи на съда. Въззивният състав е изложил аргументи защо приема, че допуснатото от ищцата нарушение на чл.137а ЗДвП, е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат и в частност с вида и обема на получените увреждания. Според съда е доказано, че автомобилът „Рено Клио“, в който е пътувала ищцата, е бил оборудван фабрично с предпазни колани, включително и на задните седалки като се имят пердвид обясненията на вещото лице в съдебно заседание по извършената автотехническа експертиза пред първата инстанция. В мотивите на обжалваното решение е направена съпоставка между приноса на делинквента и този на пострадалата като въззивният състав дори е посочил, че счита приносът на ищцата в по-голям размер от този приет от СГС - 20%, който следва да се запази поради липса на въззивна жалба от застрахователя. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда, касаещи приетото съпричиняване, е относимо към оплакването за неправилност на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.

Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпрос №:5: При предявен иск срещу застраховател, за който се прилага КЗ в сила от 01.01.2016г., кой е началният момент, от който се дължи лихва за забава от страна на застрахователното дружество върху определеното от съда обезщетение за вреди ?“. Въпросът - от кой момент застрахователят дължи законна лихва за забава, е нормативно решен с цитираните в обжалваното решение разпоредби: чл.497, ал.1 вр. чл.496, ал.1, вр. чл.380, вр. чл.106, ал.3 КЗ. В случая така формулираният въпрос не е обусловил решаващата воля на съда относно началния момент на забавата, тъй като законната лихва е присъдена считано от 23.02.2017г. с оглед фактите по делото, свързани с непредставяне на всички доказателства по чл.106, ал.3 КЗ.

Въпрос №6: „ Допустимо ли е съдът да не кредитира свидетелски показания само поради факта, че същите установяват получени съставомерни увреждания от лице, пострадало при ПТП, за които увреждания не е било повдигнато обвинение по наказателен ред, респективно – няма постановена за тях присъда/споразумение/решение по чл.78а НК ?“, не може да обоснове наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като изводът на съда, че ищцата не е доказала, че в резултат на произшествието временно е загубила съзнание, не е обоснован единствено със становището на съда, че загубата на съзнание като съставомерна средна телесна повреда не е била включена в обвинителния акт. С оглед медико-биологичните характеристики, определящи състоянието като пълна загуба на съзнание, въззивният състав е посочил, че в тази връзка не кредитира свидетелските показания, съобразявайки се с изразеното от вещото лице, изготвило съдебномедицинската експертиза, съмнение за получена от ищцата пълна загуба на съзнанието вследствие на ПТП, поради отсъствието на данни за това в приложената по делото медицинска документация.

На последно място не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, въз основа на двата процесуални въпроса, свързани с попълването на делото с доказателствен материал, а именно: въпрос №7. „ Следва ли въззивният съд да допусне до разпит свидетели, когато при преценката си е установил, че разпитаните вече такива не са установили твърдените болки и страдания от правоимащото лице в пълен обем при предявен иск на пострадало лице срещу застраховател на виновен водач на МПС ?“ и въпрос №8: „ Следва ли въззивният съд да допусне поискана от страната експертиза, когато заключението по нея ще има значение за формиране на решаващата воля на съда ?“. От една страна въззивният съд е допуснал и е разпитал поисканите с въззивната жалба свидетелите В. Л. и С. Д. относно твърдените в жалбата факти. От друга страна съдът е изложил аргументирани доводи за неоснователност на искането за допускане на други двама свидетели с оглед разпоредбата на чл.159, ал.2 ГПК. Що се отнася до искането за допускане на повторна автотехническа експертиза, съдът е посочил, че въпросите към нея за теоретични и нямащи отношение към предмета на спора. Искането за допълнителна задача на вещото лице по съдебномедицинската експертиза не е направено своевременно с въззивната жалба. От изложеното по-горе следва, че въззивният състав не е решил формулираните от касатора въпроси в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.266, ал.3 ГПК, както и с указанията, дадени в т.3 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013ж. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано решение не е очевидно неправилно, тъй като размерът на обезщетението за неимуществени вреди, наличието и размерът на съпричиняване на вредоносния резултат, не са определени от въззивния съд нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

На основание чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ касаторът следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество сумата 100лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,