Определение № 3052 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3828/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Л. С., със съдебен адрес – [населено място], подадена чрез адвокат Л. Х., срещу въззивно решение № 514 от 20.04.2023 г. по в.гр.д. № 379/2023 на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение № 263250 от 03.11.2022 г. по гр.д. № 10114/2019 г. на Софийския градски съд, е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над сумата 300 лв. до 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 720 лв., представляващи направен разход за адвокатско възнаграждение в досъдебно производство № 8/2014 г. на СДВР. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при същество нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано. Ответникът Прокуратура на Република България, [населено място], не взема становище по жалбата. Жалбата е процесуално допустима с изключение на частта ѝ относно иска за обезщетение за имуществени вреди. В тази част ВКС е сезиран с касационна жалба срещу решение на въззивен съд по иск с цена до 5 000 лв. Според разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за сумата 720 лв. – обезщетение за имуществени вреди – разходи за адвокатско възнаграждение за защита в досъдебно производство № 8/2014 г. на СДВР следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол. Касационната жалба в останалата част е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е предявен иск по реда на ЗОДОВ за обезщетяване на вредите, претърпени от ищеца, вследствие на повдигнатото му незаконно обвинение. От заповед за задържане на лице от 09.01.2014 г. е установено, че ищецът е задържан за 24 часа на основание чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗМВР за хулиганство, обискиран е и на следващия ден му е назначен защитник. С постановление от 10.01.2014 г. по ДП № 8/2014 г. на СДВР е привлечен като обвиняем за извършване на престъпления по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК, по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 К и по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 НК - за причинена средна телесна повреда, закана с убийство и хулиганство. С прокурорско постановление от същата дата обвиняемият е задържан за 72 часа поради преценена реално опасност да се укрие, като с определение от 13.01.2014 г. по НЧД № 456/2014 г. на Софийския районен съд му е взета мярка за неотклонение „домашен арест“, впоследствие променена с определение от 21.01.2014 г. по ВНЧД № 221/2014 г. на Софийския градски съд на „парична гаранция“ в размер на 1500 лв. Досъдебното производство е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 НПК, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, вр чл. 12, ал. 1 НК и чл. 243, ал. 2 НПК с постановление от 01.08.2014 г., обжалвано от ищеца във връзка с правната квалификация за прекратяването. Жалбата е отхвърлена с определение на районния съд, потвърдено с окончателно определение от 24.08.2015 г. на СГС. Въз основа на установеното въззивният съд е приел, че по делото е доказано правопораждащото основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение на ищеца за вредите, които е претърпял от повдигнатото му незаконно обвинение, производството по което е било прекратено. Като спорен е изведен въпросът за размера на дължимото обезщетение, определен по реда на чл. 52 ЗЗД. Съдът е взел предвид, че към момента на образуване на досъдебното производство ищецът е бил на 45 години, като някои от повдигнатите обвинения са за тежки по смисъла на чл. 93, т. 3 НК престъпления. Прието е, че наказателното производство не е продължило неразумно дълго, като през висящността му година и седем месеца ищецът е претърпял обичайните за едно лице, подложено на наказателно преследване, неимуществени вреди - притеснения за изхода на производството, страх от осъждане, засягане на достойнството, стрес, изолация. Като мотив за определяне на обезщетение за по-интензивно от предполагаемото увреждане, съдът е посочил задържането на ищеца по реда на ЗМВР и впоследствие от прокурор за срок от 72 часа, както и наложената му мярка за неотклонение „домашен арест“ за срок от 8 дни. Отхвърлени са като неоснователни и недоказани възраженията на ищеца, че задържането му е било изтезание, върху него е била упражнявана репресия, загубил е подкрепата на близките си и уважението на обществото, не му е бил осигурен служебен защитник, както и че са се влошили семейните отношения и обвинението се е отразило на здравето му. Посочено е, че по делото няма доказателства за това, че ищецът е единствен близък на майка си и само той се грижи за нея. При определянето на дължимото обезщетение съдът е съобразил и обстоятелството, че по време на висящността на ДП № 8/2014 г. против ищеца е образувано и ново досъдебно производство за сходно деяние - спречкване с ученици от близкото училище, като е приел, че част от претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да са в причина връзка с второто образувано против него досъдебно производство. В заключение е определено, че сумата от 300 лв. репарира в пълен и справедлив размер причинените на ищеца неимуществени вреди от незаконните действия на ответника – Прокуратурата на Република България. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че в обжалваното решението въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и задължителната практика на ВКС и ВС – основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - по следните въпроси: за задължението на въззивния съд при постановяване на решението да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и защо, както и кои не кредитира, и да обсъди и оцени всички възражения и аргументи; за приложението на принципа за справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД и по-конкретно следва ли при определянето на обезщетението за неимуществени вреди размерът му да се съобразява с практиката на съдилищата при подобни случаи. Въпросите поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за задълженията на съда да обсъди всички твърдения и възражения на страните, да направи цялостна преценка на доказателствата в съвкупност и поотделно и да изложи собствени мотиви, както и за приложението на чл. 52 ЗЗД, са относими към решаващите изводи на въззивната инстанция, но са решени в съответствие със задължителната практика и практиката на ВКС, включително посочената от касатора. В трайната съдебна практика е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС при определянето на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да вземе предвид редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, като видът, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца и други. Прието е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и съдебната практика по сходни случаи, за да се постигне търсеният ефект на репарация, без да се стига до неоснователно обогатяване. Посочената съдебна практика е съобразена от въззивния състав – посочени са обстоятелствата, които съдът е взел предвид при определяне на обезщетението, и са изложени мотиви как се е отразило всяко от тези обстоятелства на неговия размер. Доколкото, видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е изпълнил задълженията си, като е обсъдил твърденията и възраженията на страните и е изложил собствени мотиви, основани на събрания доказателствен материал, то не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се посочи, че цитираните от касатора решения във връзка с оплакването му за несъобразяване от съда с практиката на съдилищата по сходни случаи са неотносими към настоящия, тъй като са постановени при различни обстоятелства, обусловили размера на присъденото обезщетение – касае се до обвинения за различни престъпления, различни особености на личностите на обвиняемите, вкл. и професия, различна продължителност на наказателното преследване и т.н. Доколкото останалите въпроси се отнасят за иска за обезщетение за имуществени вреди, който е изключен от касационен контрол съобразно предявения размер, съдът не дължи произнасяне по тях. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд