Определение № 5550 от 01.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1849/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Т. Д. П. срещу въззивно решение № 6695 от 05.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 3116/2024 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІІ-Б с-в, с което, като е потвърдено решение № 20104254 от 30.09.2023 год., постановено по гр. дело № 10093/2020 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 142 с-в, е отхвърлен предявения от Т. Д. П. срещу И. Д. П. иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр за установяване на извършена дискриминация по признак обществено положение и лично положение, изразяващо се в отказ на ответника да призове ищеца за разпит по пр. пр. № 9629/2017 год. по описа на СГП, за периода от 17.07.2017 год. до 24.02.2020 год. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд бил приел, че ответникът не може да носи отговорност за дискриминация, като действията му били предмет на дисциплинарна проверка или на съдебен контрол по ЗОДОВ. В случая ответникът умишлено отказал да призове ищеца за разпит във връзка с процесната преписка. Въззивният съд не бил обсъдил възраженията във въззивната жалба, свързани с непризоваването на ищеца за разпит в наказателното производство. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос, уточнен от настоящия съдебен състав, съобразно възприетото разбиране в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тъл. дело № 1/2009 год., ОСГТК: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи и възражения на страните? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС – ППВС № 7/1965 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2001 год., ОСГК. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявения иск за установяване на неравно третиране по признак „обществено положение“ и „лично положение“ е неоснователен. Първоинстанционното решение е счетено за валидно и допустимо, като не е установено допуснато нарушение на императивни материални номри. Посочено е, че по предявения иск по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. в тежест на ищеца е да установи осъществяването на пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Доколкото в случая ищецът твърди, че е пряко дискриминиран въз основа на общественото му и лично положение, тези факти и обстоятелства подлежат на установяване с позволените от закона доказателствени средства. Същият обаче не е установил с представените по делото доказателства осъществяването на такава дискриминация по посочения от него признак. Изложил е съображения, че не може да се приеме, че в качеството си на лице, подало сигнал до съответен държавен орган или институция, ищецът попада в група лица с определено „обществено положение“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Дори и да беше така обаче, извършването или неизвършването на определени процесуално-следствени действия от прокуратурата и органите на досъдебното производство по наказателни дела и досъдебни производства, както и тяхната поредност, е въпрос на законосъобразност и целесъобразност при цялостното провеждане на съответното наказателно производство по конкретната преписка и тези действия, респективнобездействия, подлежат на институционален и инстанционен контрол в рамките на производството и извън него /например по реда ЗОДОВ/. Не на последно място съществува и възможността за реализиране дисциплинарната отговорност на ответника в случай на нарушение на относимите към осъществяване на дейността му законови разпоредби. Липсват обаче каквито и да било доказателства за осъществена пряка или непряка дискриминация относно ищеца въз основа на който и да било от посочените в ЗЗДискр признаци. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлена релевираната претенция с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, свързан със задълженията на въззивната инстанция, е от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи. Обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с тези правни разрешения. Въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си, като е изложил собствени изводи по съществото на спора, в т.ч. изяснил е доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация /чл. 9 ЗЗДискр./, като е приел, че не е налице дискриминационно отношение по признак „обществено положение“, тъй като от една страна в качеството си на лице, подало сигнал до съответен държавен орган – в частност прокуратурата, ищецът не попада в групата лица с определено „обществено положение“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., а от друга страна законосъобразността на поведението на прокуратурата и разследващите органи, изразяващо се в неизвършване на процесуално-следствени действия /независимо от това дали такова е доказано по делото/ не подлежи на контрол в рамките на производството по установяване на дискриминация, доколкото има друг ред за защита /по реда на НПК, ЗОДОВ или чрез реализиране на дисциплинарна отговорност, при наличие на съответни основания/ и по този начил е отговорил на оплакванията, изложени във въззивната жалба на ищеца. Несъгласието на касатора с крайния решаващ извод за неоснователност на релевираната претенция съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че оплакванията на касатора не са свързани по същество с иска по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., а се отнасят до хода на воденото наказателно производство и невъзможността да се реализира евентуалната отговорност на лицата, посочени в подадения от него сигнал. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност, тъй като въззивно решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Ето защо не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,