Определение № 203 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3750/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “ФЕНИКС–НЕДВИЖИМИ ИМОТИ“ ООД, [населено място], представлявано от управителя И. Ш., чрез адвокат И. А., срещу въззивно решение № 1351/19.02.2020 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 7552/2018 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до противоречие с материалния закон. „Системен анализ“ ЕООД, М. К. К., Д. Н. К., К. М. К. и Н. М. К. – трети лица – помагачи на касатора са уведомени за касационната жалба. Не са изразили желание за присъединяване. Л. М. Т., чрез адвокат В. Г., преупълномощена от адв. Д. Б. З отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил “ФЕНИКС – НЕДВИЖИМИ ИМОТИ“ ООД да заплати на Л. М. Т. сумата от 6939,68 лв. неустойка, договорена в т. 5 на договор за учредяване на право на строеж и прехвърляне на право на собственост от 01.07.2004 г., дължима за периода 12.02.2010 г. – 07.01.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.02.2013 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между страните по делото е налице влязло в сила решение от 02.06.2014 г., с което е уважен частичен иск на Л. Т. срещу “ФЕНИКС – НЕДВИЖИМИ ИМОТИ“ ООД по претенция за неустойка, дължима съгласно т. 5 от сключен между страните договор, за периода 26.05.2005 г. – 07.01.2011 г. По този начин искът е установен по основание и възраженията на длъжника – ответник по този въпрос са преклудирани. След като със сила на пресъдено нещо е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, недопустимо е в последващ исков процес да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало. Предмет на спора по настоящото дело е само дължимостта на сума над вече присъдения размер по частичния иск. Той е установен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя въпроса длъжен ли е възззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и доводите на страните, произнесен според касатора в противоречие с решение № 745/09.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 891/2009 г. на I г.о.; решение № 411/27.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1857/2010 г. на IV г.о.; определение № 881/16.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 3674/2013 г. на ІІІ г.о.; Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационните доводи са свързани с необсъждане на възражения на касатора - ответник по иска, срещу съществуването на задължение за заплащане на неустойка по договорена между страните договорна клауза. Тези оплаквания не са съобразени със задължителните разяснения относно формираната сила на присъдено нещо по уважен частичен иск, дадени с ТР № 3/22.04.2019 г. по тълкувателно дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, на което се е позовал изрично и въззивният съд. Поставеният правен въпрос е принципно значим по всяко исково производство, но не се установява поддържаното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Съдът е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са относими и допустими, както в случая е сторил и въззивния съд, който при това изрично е изяснил кои възражения на касатора – ответник няма да изследва и защо. При така изложеното, няма основания за допускане на касационно обжалване и за проверка евентуална явна неправилност на въззивното решение. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Предвид резултата, ответникът по касационната жалба има право на съдебноделоводни разноски, каквито е претендирал с отговора, но не е представил доказателства да е сторил такива. Ето защо, искането му се явява неоснователно. Мотивиран от горното, съдът