Определение № 60607 от 28.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 824/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Е. Л. П., с адрес в [населено място], против въззивното решение № 260102 от 22 октомври 2020 г., постановено по в.гр.д. № 1014/2019 г. по описа на окръжния съд в гр. Плевен, с което се потвърждава решение № 1303 от 12 юли 2019 г., постановено по гр.д. № 8222/2018 г. по описа на районния съд в гр. Плевен, за отхвърляне на предявения от П. против М. Й. Н. и Б. М. Н. – двамата с адрес в [населено място], обл. П., за обявяване за нищожен поради накърняване на добрите нрави на договор за покупко-продажба от 07.11.2012 г., обективиран в нот.акт № 18, т. XI, рег.№ 6726, дело № 761/2012 г. на нотариус с рег. № * на Нотариалната камара, сключен между М. Н. и П., в качеството на продавачи и Б. Н., в качеството на купувач, по отношение на продадената 1/2 ид.ч. от зърноплощадка инв.№ , находяща се в с Беглеж, с определена застроена и прилежаща площ с квадратура от 3300 кв.м. на ДПФ-МЗХ; сграда стоманобетонна, сглобяема, без оградни стени, построена в поземлен имот № по плана на селото, при съседи на имота: УПИ , поземлен имот № * и поземлен имот № , и за отхвърляне на предявения от П. против Б. Н. иск с правно основание чл. 34 ЗЗД за осъждане на Н. да върне на П. собствеността върху същия имот.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторката се е позовала на нищожност на атакуваната сделка на основание накърняване на добрите нрави поради нееквивалентност на престациите по сключения договор за продажба, тъй като не е получила насрещна престация по този договор срещу отчуждаването на нейната част от имота, а с поредица от последващи сделки, по които също не е получила никаква насрещна престация, ответниците са осуетили възможността ѝ да получи какъвто и да е дял от общото имущество, придобито по време на брака ѝ с първия ответник, с което са постигнали укорима от общественото разбиране за справедливост цел. Поддържа се, че в практиката на ВКС нееквивалентността на престациите не е достатъчна за прогласяване нищожността на сделка, а е необходимо тя да е явна, значителна; от значение е да се преценява действителната воля на страните – преследваната от тях цел и това дали тя е свързана с удовлетворяване на значим, допустим от закона интерес. В случая двамата ответници са сключили помежду си предварителен договор за продажба на недвижимата вещ, придобита в режим на съпружеска имуществена общност, без участието на касаторката, установили са и са прихванали помежду си дължими суми без нейно знание и съгласие, и са се разплатили в нейно отсъствие в брой пет години преди сключване на окончателния договор и без касаторката да получи суми от продажбата; не е спорно, че плащането е сторено само на съпруга М. Н.. Твърди се, че договарянето е в противоречие с морала, защото соченото поведение е с цел удовлетворяване на недопустим от закона интерес – получаването на всички престации по продажба на придобито по време на брака имущество само от съпруга, а касаторката е била напълно и окончателно лишена от всякакво имущество, придобито по време на брака ѝ с ответника, и не е получила адекватно остойностяване и плащане на дела ѝ в семейното имущество в имотно или парично уравнение. Оспорва се изводът на съда, че ответникът Б. заедно с баща си бил допринесъл за увеличаване стойността на имота чрез извършени от него строително-ремонтни дейности, като са изложени съображения за получаваните от този ответник доходи и за участието му и в какво качество при подобряването на имота. Оспорва се и изводът на съда, че продажбата между родители и деца на имот на цена, няколкократно по-ниска от пазарната и от данъчната оценка, не е действие, което да е неприемливо от гледище на обществения морал, тъй като при продажбата договорната свобода е ограничена от нормите на морала за еквивалентност на престациите, освен ако е налице постигане на друг оправдан от закона интерес, какъвто не е доказан в случая; освен това ответникът Б. е полагал труд при баща си, за което е получавал адекватно възнаграждение. Наличието на пълна нееквивалентност на престацията се потвърждава от установеното, че данъчната оценка на имота е 30189,90 лева, пазарната стойност според експертизата е 42189 лева, стойността на всички извършени в имота подобрения към датата на продажбата е към 170000 лева, а само година след продажбата за нуждите на кредитирането имотът е оценен на 132300 евро, при продажна цена от 5000 лева за оспорената сделка. Въззивното решение е постановено при нарушение на процесуалните правила – не са обсъдени по-голямата част от доводите на касаторката и на събрания по делото доказателствен материал, а обсъденият е превратно интерпретиран и неправилно и неадекватно оценен. Необсъдено е останало искането на касаторката, ако съдът констатира какъвто и да е друг порок на процесната сделка, при което страните са нарушили императивна правна норма при извършване на процесното договаряне, да обяви сделката за недействителна и на незаявено с исковата молба основание. Съдът е отклонил редица допустими, относими и необходими доказателствени искания на касаторката, включително за допускане на повторна тройна експертиза за стойността на имота, както и за допълнителна задача за счетоводната експертиза. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че покриват допълнителните критерии за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, и се твърди, че решението е очевидно неправилно.

Ответниците М. Й. Н. и Б. М. Н. – двамата с адрес в [населено място], обл. П., представлявани от адв. И. Й., в отговор на касационната жалба сочат доводи за липсата на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на касационната жалба.

За да потвърди първоинстанционното решение, след като не установява пороци, обуславящи нищожност или недопустимост на съдебния акт, въззивният съд при пълно цитиране на мотивите на първоинстанционното съдебно решение, приема, че мотивите са подробни, съдържат правилни фактически и законосъобразни правни изводи, и препраща към тях по реда на чл. 272 ГПК. Посочено е, че касаторката и ответникът М. Н. са бивши съпрузи (гражданският брак е прекратен по взаимно съгласие със съдебно решение от 22 декември 2016 г.), като възмездно придобитото имущество по време на брака е в режим на съпружеска имуществена общност; във времетраенето на брака съпрузите са придобили по възмезден начин множество недвижими имоти, които преди развода са отчуждили чрез разпоредителни сделки, една от които е и процесният договор за покупко-продажба, по силата на който съпрузите са прехвърлили на сина си недвижим имот срещу продажна цена от 5000 лева; при придобиването на имота от съпруга Н. с постановление за възлагане на недвижим имот, върху имота е съществувала стоманобетонна сграда, строена през 1976 г., сглобяема, с под с бетонна настилка и застроена площ от 1550 кв.м.; продажната цена е по-ниска от цената за придобиване на имота през 2003 г. (8181 лева), от пазарната стойност към датата на сделката от 41800 лева и от данъчната оценка от 30189,90 лева. По спорния въпрос дали договорът е нищожен поради накърняване на добрите нрави съдът цитира практика на ВКС за тълкуване на понятието „добри нрави“ и неговото съдържание, като възприема, че „добрите нрави“ са правила за поведение с морално-етичен характер, функция на обществения морал, които регулират обществените отношения заедно с кодифицираните правни норми; свързани са с представата на обществото за добро и зло, за правилното и неправилното, за справедливо и несправедливо; поради тяхната същност и невъзможността да бъдат изчерпателно изброени, „добрите нрави“ трябва да се установяват от съда във всеки отделен случай с помощта на доказателствата по ГПК. От касаторката били заявени две фактически основания като нарушаване на добрите нрави: атакуваният договор е част от поредица сделки, сключени през периода 2012-2013 г. с цел касаторката да бъде лишена от възможността да получи следващия ѝ се дял от съпружеската имуществена общност при прекратяване на брака й с ответника Н., и значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора. По първото основание съдът приема, че от преценката на вида на договора, предмета и страните, както и събраните по делото доказателства, не може да се напри извод, че през 2012 г. е сключен договор с цел при бъдещ развод (станал факт през 2016 г.) съпругата да бъде лишена от дял при прекратената съпружеска имуществена общност; в същия период между същите страни са сключени и други разпоредителни сделки, в резултат на които са отчуждени много имоти в режим на съпружеска имуществена общност, съпругата е участвала в тях и не е установено да е упражнен натиск върху волята ѝ; имотът е продаден на сина от брака, с когото са живели в общо домакинство, имали са добри отношения, и който с оглед предмета на дейността си, свързана със селското стопанство, се е нуждаел от имота – зърноплощадка; целта на договора е не да се навреди на съпругата, а имотът да бъде придобит от сина, който продължава да развива семейния бизнес, започнат от родителите, и който заедно с бащата е допринесъл за увеличаване стойността на имота чрез строително-ремонтни работи. По второто основание съдът приема, че, за да се установи дали е налице накърняване на добрите нрави, нееквивалентността на престацията във всеки отделен случай следва да се преценява с оглед на всички установени по делото обстоятелства. Цената по договора е многократно по-ниска от данъчната оценка и от пазарната стойност на имота, но атакуваният договор е сключен между най-близки възможни роднини – родители и дете, страните са живели в общо домакинство, имали са добри отношения и са развивали обща дейност; така мотив за сделката могат да бъдат най-вече морално етични съображения и емоционални изживявания, а не цената на имота; съвкупната преценка на доказателствата сочи, че след придобиването на имота от продавачите, синът е участвал активно чрез строително-ремонтни дейности в неговото подобряване, в резултат на което е допринесъл за увеличаване на неговата стойност, което е съобразено при формирането на цената на продажбата; сочените обстоятелства водят до извод за това, че продажбата на имота на сочената цена не е действие, което да е неприемливо от гледна точка на обществения морал и не представлява накърняване на добрите нрави. Тъй като не е установена нищожността на договора за покупко-продажба на посоченото в исковата молба основание, липсва и основание за връщане на дадените престации.

Касационният съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по поддържаното първо допълнително основание. Второто поддържано допълнително основание (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), освен че не е обосновано от касаторката, също не води до допускане на касационното обжалване, доколкото по поставените правни въпроси е налице изобилна и непротиворечива практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав, и не са налице основание да се приеме, че тя следва да бъде изменяна или изоставяна.

По първия въпрос – при предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, следва ли съдът да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, и когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при които едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желаело и очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави, се твърди допуснато противоречие с практиката на ВКС според решение № 1291 по гр.д. № 5477/2007 г., V г.о., решение № 452 по гр.д. № 4277/2008 г., I г.о., решение № 277 по гр.д. № 1962/2014 г., III г.о., решение № 24 по гр.д. № 2419/2015 г., III г.о. Отговорът на въпроса е очевидно положителен, както се възприема и в цитираната съдебна практика (част от която е цитирана и в обжалваното решение) – добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките; нееквивалентността на престациите може да се счита като нарушение на добрите нрави, но еквивалентността на престациите поначало се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес; само наличието на нееквивалентност на насрещните престации не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Въпросът обаче не е годен да изпълни функцията на общо основание за допускане на касационното обжалване, доколкото предпоставя разкрито по делото неоправдано разместване на имуществени права, при които касаторката очевидно търпи значителна загуба, която тя не е желаела и очаквала, но подобни обстоятелства не са установени в настоящия случай, а съдът е възприел при съвкупния анализ на доказателствата, че правния интерес на страните по сделката е обосновал и определянето на съответната цена за придобиване на имота от най-близкия възможен роднина на продавачите.

По въпроса при тълкуване на волята на страните в оспорена сделка и за изясняване целите й, трябва ли съдът да изследва само изявената в нея воля, или същата следва да се тълкува в съответствие с предхождащи, както и с последващи действия на страните по нея, касаторката поддържа допуснато противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 81 по т.д. № 761/2008 г., I т.о., решение № 89 по т.д. № 523/2008 г., II т.о, решение № 546 по гр.д. № 856/2010 г., IV г.о., решение № 157 по т.д. № 696/2011 г., II т.о, решение № 16 по т.д. № 218/2012 г., II т.о., решение № 119 по гр.д. № 485/2011 г., I г.о. В сочените решения се възприема, че при наличието на спор относно точния смисъл на договорните клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкуването на отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С оглед конкретиката на отделния спор, съдът тълкува договора, като при изясняването на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които договорът е сключен, поведението на страните преди и след сключването му (характера на преговорите за сключване на договора, разменената кореспонденция в тази връзка и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. ВКС сочи, че при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата е казуална сделка, то следва да се съобразява при преценката на действителността ѝ целта, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел, т.е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес. От изложеното тълкуване на правния въпрос е ясно, че в обжалваното решение липсва отклонение от практиката на ВКС, като съдът е изследвал именно удовлетворяването на значим и допустим от закона интерес, като е съобразявал както уговорките в договора, така и съпътстващи го обстоятелства.

По въпроса при предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за установяване на нищожност на договор за продажба между родители и деца на недвижим имот, уговарянето на цена, няколкократно по-ниска от пазарната стойност и от данъчната оценка, представлява ли действие, което е неприемливо от гледна точка на обществения морал и представлява ли накърняване на добрите нрави поради нееквивалентност на насрещните престации, се поддържа противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 452 по гр.д. № 4277/2008 г., I т.о., решение № 615 по гр.д. № 1208/2009 г., III г.о, решение № 24 по гр.д. № 2419/2015 г., III г.о. Въпросът не води до допускане на касационното обжалване, тъй като не е бил разрешен в сочените от касаторката съдебни актове. По съществото на въпроса важат съображенията, изложени при отговора на първия правен въпрос. Доколкото в конкретния случай атакуваната сделка е сключена между родители и дете, с още по-голямо основание следва да се приеме, че конкретните обстоятелства са основата за достигане до извод за приемливост или неприемливост на съответното действие от гледна точка на обществения морал, както е постъпил при разрешението си и въззивният съд в настоящия случай.

Отговорът на въпроса следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, да ги отрази в мотивите си и да постанови решението в съответствие с тях, е положителен, както се поддържа в неизменната практика на ВКС, включително и сочената такава от касаторката – решение № 22 по гр.д. № 4581/2014 г., I г.о., решение № 3 по гр.д. № 534/2012 г., IV г.о., решение № 149 по гр.д. № 1084/2011 г., III г.о., решение № 411 по гр.д. № 1857/2010 г., IV г.о., решение № 24 по гр.д. № 4744/2008 г., I г.о., решение № 589 по гр.д. № 1359/2009 г., I г.о. При разрешаването на спора въззивният съд е дал отговор на всички доводи на страните, относими към спора, и е събрал доказателства, значими за разрешаването му. Несъгласието на касаторката с тълкуването на доказателствата, съответно – с правните изводи на съда, основани на установеното по делото, не съставлява основание да се приеме за допуснато съществено процесуално нарушение. По аналогични съображения не води до допускане на касационното обжалване и въпросът допустимо ли е съдът да основе мотивите си на предположения относно причината за сключване и целта на сделката, както и начина на формиране на продажната ѝ цена, по който се поддържа противоречие с практиката на ВКС, заявена в решение № 117 по т.д. № 3806/2014 г., II т.о., решение № 98 по т.д. № 596/2012 г., II т.о., решение № 151 по т.д. № 1140/2011 г., II т.о. Ако касаторката е имала предвид да постави проблем по тълкуването на доказателствата, то е следвало да отправи и съответния правен въпрос, а липсата му, според смисъла на разясненията на ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, препятства допускането на касационното обжалване, дори съответният проблем да е обусловил изхода на спора.

Касаторката твърди, че по въпроса налице ли е процесуално нарушение, ако въззивният съд заличи допуснати по реда на чл. 176 ГПК обяснения на насрещна страна поради факта, че тази страна е взела становище по твърдения факт с отговора на исковата молба, с отговора на въззивната жалба и други писмени изявления на процесуалните си представители, е налице противоречие с решение № 876 по гр.д. № 2879/2008 г., II г.о., ВКС. Според цитираното решение, обясненията на страната, дадени по реда на чл. 176 ГПК, могат да бъдат ценени като доказателствено средство само когато страната се е явила лично пред съда - обясненията трябва да бъдат устни, събрани по предвидения в ГПК ред; писмените обяснения на страната, приложени по делото, не могат да бъдат ценени при условията на чл. 176 ГПК – в този случай те съставляват само твърдение за факти, които подлежат на доказване; с оглед смисъла и целта на разпоредбата, не могат да бъдат ценени като доказателство, нито следва да бъдат събирани обяснения на страната, дадени чрез пълномощника ѝ. В разглеждания случай, по повод заболяване на ответника М. Н., въззивният съд е отменил определеното от него задължение на това лице да се яви в съдебно заседание, за да даде отговори в процедура по чл. 176 ГПК, защото лицето вече било изразило становище в производството пред двете съдебни инстанции. Макар формално да е допуснато съответното противоречие със сочената съдебна практика, това процесуално нарушение в случая не е съществено, респективно – не се обосновава допускането на касационното обжалване, тъй като съдът не е основал изводите си на обяснения на страната М. Н., несъбрани по съответния процесуален ред.

Накрая се поставя въпросът следва ли въззивният съд да допусне изслушване на експертиза, когато за установяването на определен факт са необходими специални знания. Твърди се допуснато от въззивния съд противоречие със задължителната съдебна практика според ТР № 1/2013 г., ОСГТК, и практиката на ВКС, опредметена в решение № 34 по т.д. № 1282/2011 г., II т.о., решение № 118 по гр.д. № 588/2011 г., I г.о. И при този последен въпрос отговорът е положителен, но отново не се разкрива причина за допускане на касационното обжалване. Видно от данните по делото, искането на касаторката за използване на експертни знания е отправено с цел установяване на нееквивалентността на престациите на страните по договора, по което твърдение съдът е изложил мотивирани съображения защо в конкретния случай подобна нееквивалентност, основана само и единствено на съпоставката на цената на сделката с данъчната и пазарната оценка, съответно на реално вложените средства в имота от страна на ответника Б. Н. в качеството му на едноличен търговец през 2012 г., не се установява.

Неоснователно е и твърдението, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС ясно се застъпва разбирането, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИД ГПК, обн. ДВ бр. 86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия – т.е. порокът следва да е установим пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, без последното да съставлява особено тежък случай, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тъй като сочената хипотеза не се констатира при проверката в процедурата по чл. 288 ГПК, и това последно поддържано основание за допускане на касационното обжалване следва да се приеме за неоснователно.

При този изход на спора е основателно искането на ответниците в касационното производство за присъждане на заплатените по 600 лева по договори за правна защита и съдействие за изготвяне на отговори на касационната жалба.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,