Определение № 50073 от 09.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2636/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 12.04.2022г. по гр.д.№278/2022г. на АС София, с което е уважен частично иск с правно основаниечл.2 ЗОДОВ. Жалбоподателят – Прокуратура на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е уважен предявения иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и моли да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателят О. В. Ц. действащ, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението, в частта му, с която е отхвърлен предявения иск, е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното производство, е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на О. В. сумата от 8 000лв обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване и сумата от 5 500 лв - обезщетение за имуществени вреди, на осн. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху главницата, като е отхвърлил иска за разликата до пълния му предявен размер от 26 000лв. обезщетение за неимуществени вреди- Установено е, че през 2016г е образувано производство против неизвестен извършител ДП 167/2016г за престъпление по чл.311, ал.1 от НК. В рамките на това производство с решение № 87/2017г по ЧНД № 330/2017г и решение № 290/2017г по ЧНД № 968/2017г и двете на РС – Враца, е допуснато разкриване на банкова тайна по отношение на ищеца и още 4 лица. Установено е, че с Постановление от 26.02.2018г по ДП № 167/2016г ищецът е привлечен като обвиняем за това престъпление по чл.202, ал.1, т.2 във вр. с чл.201 във вр. с чл.26, ал.1 НК и отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „парична гаранция в размер на 1000 лева“. След привличането му като обвиняем е извършена криминалистична регистрация, както и с постановление от 27.02.2018 г Врачанска районна прокуратура е направила искане пред Врачански районен съд за отстраняването на ищеца от заеманата длъжност изпълнителен директор на МБАЛ „Христо Ботев – Враца“, което искане е оставено без уважение от съда. Не е спорно, че на 14.06.2018 г. Районна прокуратура – Враца е внесла обвинителен акт в Районен съд – Враца, въз основа на който е образувано НОХД № 611/2018 г по описа на РС-Враца. С обвинителния акт са повдигнати обвинения на ищеца и други лица за престъпление по чл.202, ал.1, т.1 във вр. с чл.201, във вр. с чл.26, ал.1 НК. По делото са проведени 5 съдебни заседания, на които ищецът е присъствал Съдебното производство по делото е приключило с присъда от 25.04.2019 г., с която ищецът О. Ц. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение и е оправдан. По протест на Врачанска районна прокуратура против е образувано ВНОХД № 220/2020 г по описа на Окръжен съд – Враца. Проведени са две съдебни заседания и ищецът е присъствал и на двете. С окончателно решение от 30.10.2020г е потвърдена оправдателната присъда по отношение на ищеца. За да постанови своето решение въззивният съд е приел, че ответникът дължи обезщетение за психическите, физически и емоционални увреждания на ищеца, които са пряка и непосредствена последица от повдигнатото незаконно обвинение. Прието е, че към момента на започване на действия по наказателното преследване против него ищецът е бил на 43 г. Прието е, че с оглед срока на наказателното производство водено продължило близо 3 години, правната квалификация на обвинението повдигнато на ищеца по чл.202, ал.2, т.1 НК/ което по смисъла на чл. 93, т. 7 НК е тежко престъпление/. Съобразена е наложена мярка за неотклонение парична гаранция/парична гаранция/ и е претърпяната криминалистична регистрация. Въззивният съд е съобразил и срока, в който е протекло наказателното производство, който не е дълъг и не обосновава по - висок размер на обезщетението. Прието е, че по време на наказателното производство ищецът е претърпял обичайните за едно лице, подложено на незаконно наказателно преследване, неимуществени вреди - притеснения за изхода на производството, страх от осъждане, засягане на достойнството, напрежение в отношенията с близки и познати. Въззивният съд посочва, че от свидетелските показания може да се обоснове извод, че ищецът е страдал от стрес, променил е отношениято си към близки и познати, имал е трудности в общуването, изпитвал е неудобство от изнесеното в средствата за 6 масова информация във връзка с воденото наказателно дело. Установява е, че ищецът е изпитал остра стресова реакция и постравматично стресово разстройство, което дава отражение в неговия живот, при определени обстоятелства и досега. Въззивният съд изтъква, че по делото не е установено твърдяното от ищеца влошаване на неговото здравословно състояние, както и обстоятелството твърдяно в исковата молба, че ищецът е загубил работата си вследствие на воденото наказателно дело. Въззивният съд е приел, че с оглед събраните по делото доказателства справедливия размер на дължимото от Прокуратурата на РБ обезщетение по чл.2,т.3 ЗОДОВ възлиза на сумата от 8 000 лв., поради което го е уважил до този размер и етхвърлил иска до пълния му размер от 26 000лева. Съдът е приел, че заплатеното от ищеца възнаграждение на адвокт като негов защитник в наказателното производство в размер на 5 500лева съставлява имуществена вреда за ищеца от воденото срещу него незаконно наказателно преследване, поради което е счел за основателен и този иск. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК Прокуратурата на Република България поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: как се определя и какво е съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и за дължението на съда да изложи собствени мотиви. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателята О. Ц.,чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: какви са критериите, които определят понятието „справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ“ и следва ли въззивния съд да обсъди всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значениеот им при прилагане критерия на чл. 52 ЗЗД, т.е. за съответствието на обезщетението с тези критерии“. Поддържа,че са налице основания за допусдкане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК Настоящият състав намира, че поставените за разглеждане въпроси и от двамата жалбоподатели не следва да се допуска касационно обжалване. По въпросите касаещи приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложе собствени мотиви следва да се посочи, че в съдебната практика е утвърдено становището, според което определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди се извършва в резултат на съдебно установеното увреждане на ищеца, като се съотнасят както онези фактически обстоятелства, които допринасят за увеличаване размера на вредите, така и тези, които обуславят намаляването им или свидетелстват за по-висок или по-нисък интензитет на негативни емоционални преживявания у конкретната личност на ищеца. Въззивният съд се е съобразил и с указанията на т. 11 на ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължително трябва да вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Според практиката, приложението на принципа за справедливост следва да се основава не само и единствено на позоваването на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, но включва именно задължението на съда да определи размера на обезщетението, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, в който смисъл и посочените от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения на ВКС по чл.290 ГПК. Според т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК се приема, че понятието "справедливост", по смисъла на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Съдът е посочил обстоятелствата, които водят до нарастването или намаляването на интензитета на осъщественото срещу ищцата наказателно преследване и настъпилото в резултат на това увреждане и по този начин е съобразил посочената практика. За да достигне до извод, че дължимото от Прокуратурата парично обезщетение е в по-нисък от претендирания размер, съдът е поставил на разглеждане всички по делото обстоятелства и е преценил относителната тежест, както на тези, които допринасят за по-висок размер на обезщетението или водещите до увреждането на ищеца, така и онези, които сочат за по-нисък интензитет на преживените душевни страдания. С оглед на така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и разпоредбата на чл.78 ГПК на жалбоподателите не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция. Предвид изложените съображения, съдът