Определение № 5525 от 28.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1801/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЧОЧОВЕН ЛАЙНС“ ООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], [община] чрез адв. Д., против решение № 46 от 14.02.2024 г. по гр. д. № 38/2024 г. на Окръжен съд – Сливен.

Ответникът Д. И. Д. в писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 860 от 16.11.2023 г. по гр. д. № 3344/2023 г. на Районен съд – Сливен за отхвърляне на предявените от „ЧОЧОВЕН ЛАЙНС“ ООД против Д. И. Д. искове:

• с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата от 10 000 лева, представляваща неустойка по т. 9 от споразумение за разпределяне ползването на съсобствен имот, сключено на 23.05.2018 г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане, както и

• с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за сумата от 2 954. 49 лева, представляваща обезщетение за забава в плащането на главницата за периода от 02.11.2020 г. до 20.08.2023 г. и в полза на ответника са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните е създадена правна връзка по предварителен договор за покупко-продажба от 18.07.2017 г., по силата на който ответникът обещал да продаде на ищеца своята 1/2 ид. ч. от поземлен имот, находящ се в [населено място], [община] с площ от 2 030 кв. м., ведно с толкова идеални части от построените в имота две сгради, както и по силата на споразумение от 23.05.2018 г. за разпределяне ползването на горния съсобствен между страните (при равни квоти) имот - с нотариална заверка на подписите. Съобразил е, че съгласно чл. 2, т. 1 от предварителния договор и уговореното в т. 4 на споразумението, е постигнато съгласие окончателният договор за покупко-продажбата на имота да бъде сключен до 01.10.2020 г., когато и ответникът да предаде владението му. Посочено е, че в т. 9 от споразумението е разписана клауза за заплащане на неустойка в размер на 10 000 лв., при неизпълнение на която и да е от уговорките в споразумението. Срокът за изплащане на неустойката е определен на 30 дни, считано от датата на неспазване на която и да е от уговорките между страните като за предварителния договор началото е обвързано с датата, на която е следвало да бъде сключен окончателния договор. При позоваване на разясненията в ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и с оглед данните по делото, решаващият състав приел, че в случая неустойката не обезпечава изпълнението на конкретно договорно задължение на страните по правоотношението, а е уговорена общо и неопределено – да обезпечи изпълнението на „които и да е уговорки“ от споразумението между страните за разпределение на ползването на имота и като такава е нищожна. В тази връзка е изразено разбиране, че естеството на уговорките или поетите от всяка от страните задължения по споразумението е твърде разнородно, за да бъде както пълното им неизпълнение, така и неточното или забавеното им изпълнение обезщетено с еднаква по вид и размер неустойка, и то възлизаща на 20 % от цената на имотите по предварителния договор. Горните изводи е аргументирал с обстоятелството, че страните са договорили задължения, които са конкретни, което не е в съответствие с разписаната клауза за неустойка при неизпълнение, а последната излиза извън присъщата й обезпечителна функция – досежно конкретно договорно неизпълнение. Освен това, в обжалваното решение е прието - по възражението на ответника, че клаузата за неустойка е нищожна, поради противоречието ѝ с добрите нрави, доколкото спрямо цената на имота по предварителния договор тя е прекомерна. Или, така уговорена по размер, неустойката излиза извън останалите, присъщи за нея обезщетителна и санкционна функции, поради което противоречи на принципа на справедливост в гражданските правоотношения.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Следва ли съдът при преценката си за съответствието на неустоечната клауза с добрите нрави да съобрази само критериите, посочени в т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС или трябва да вземе предвид и конкретните обстоятелства по делото, както и следва ли съдът да тълкува отделните уговорки с оглед целта на договора, обичаите, практиката и добросъвестността, както и да изследва всички обстоятелства, при които е сключен договорът?;

2. „Възможно ли е съдът да постанови решение по приложението на чл. 92 ЗЗД без да тълкува волята на страните и в противоречие с уговорките на страните в сключеното между тях споразумение от 23.05.2018 г., което съгласно разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има силата на закон за тях?“;

3. „Нищожна ли е уговорената неустоечна клауза като противоречаща с добрите нрави в случаите на предвиден един и същ размер както на мораторната, така и на компенсаторната неустойка?“;

4. „Нищожна ли е клаузата за неустойка ако не е предвидено по договор да обезпечава изпълнението на конкретни задължения, а „които и да е уговорки по сключения договор“?“;

5. „Установената от съда несъразмерност или прекомерност на уговорената неустойка отразява ли на валидността на неустоечната клауза или има отношение към възможността за намаляването ѝ по реда на чл. 92, ал. 2 ЗЗД?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 122 от 18.07.2019 г. по гр. д. № 3238/2018 г. на IV г.о., решение № 58 от 18.06.2021 г. по гр. д. № 2014/2020 г. на I г.о., ТР № 1/15.06.2010г. на ОСТК (по първото и второто питане), решение № 23 от 13.03.2018 г. по гр. д. № 1740/2017 г. и определение № 259 от 16.03.2010 г. по гр. д. № 1210/2009 г., и двете на III г.о. (по петото питане). Във връзка с третото и четвърто питане се поддържа наличието на основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Иска се достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първото и второ питане обобщено касаят критериите за тълкуване на договорите съгласно чл. 20 ЗЗД. Същите не са обуславящи правните изводи на въззивния съд и не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По начина си на формулиране питанията имат общотеоретична насоченост и не са относими към решаващите мотиви по обжалваното решение. При обосноваването им страната изхожда от тезата, че въззивният съд е формирал неправилни изводи за нищожност на уговорената клауза за неустойка, тълкувайки неправилно волята на страните. Следва да се посочи, че по въпроса за приложението на чл. 20 ЗЗД е формирана последователна практика на ВКС, съгласно която при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. Доколкото въззивният съд е тълкувал релевантните клаузи от съглашението, имащи отношение към претендираната неустойка, като е съобрази конкретиката на правния спор, той не е постановил решението си в противоречие с горните правни разрешения. Дали преценката му при така извършеното тълкуване е правилна или не, е извън предмета на производството по селектиране на жалбата. В него ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Затова по първите две питания достъп до касация не може да се осъществи.

Не са налице предпоставки за допускане на обжалването и по останалите поставени въпроси.

Третото и четвърто питания са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение, като самите въпроси са фактически – т. е. отговора по тях предполага обсъждане на доказателства. Същите са привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите по делото, вследствие на която решаващият състав е формирал извода си за нищожност на уговорената между страните клауза за неустойка поради противоречието ѝ с добрите нрави. Чрез поставянето им по същество касаторът изрязва несъгласието си с извода за неоснователност на исковата претенция. По своето естество повдигнатите въпроси съставляват касационни оплаквания ( чл. 281, т. 3 ГПК ) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК ). Ето защо, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

По горните две питания не може да бъде обосновано приложно поле и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позоваването на страната на това селективно основание е формално – без да излага конкретни твърдения за наличието му. В задължение на касатора е да обоснове предпоставки в приложно поле на селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Така освен релевантен правен въпрос, включен в предмета на делото и изводим от правната воля на въззивния съд по обжалваното решение, искането за селекция на касационната жалба следва да съдържа и обосновка на допълнителното основание от съответния състав. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК релевантният въпрос следва да има значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото, чието съдържание е изведено по тълкувателен път с разясненията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това в случая не е сторено и не може да се допусне касационно обжалване.

Петият въпрос е свързан с правните последици на установена несъразмерност на уговорената неустойка и също не е релевантен, т. е. не удовлетворява общо основание. Това е така, защото решаващите мотиви по обжалваното решение обаче не се основават единствено на тази несъразмерност, а са свързани със съображенията, че процесната неустойка излиза извън присъщата й обезпечителна функция, тъй като не е уговорена за обезпечение изпълнението на кое конкретно договорно задължение се дължи. Ето защо, сам по себе си, отговорът на така поставения въпрос не може да обуслови различен краен резултат по спора и да обоснове достъп до касация.

Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 1 500 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.