Определение № 705 от 11.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 2413/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Е. [населено място], чрез процесуалния му пълномощник адв. И. П., срещу решение № 1151/02.06.2015 г. по в.гр.д. № 712/2015 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение – 7 състав, с което, след отмяна на решение № 18371/19.11.2014 г. на Софийски градски съд по гр.д.№ 7326/2013 г., касаторът е осъден да заплати на М. Й. И. от [населено място] сумата 243 900 лв. – заемна сума по договор за заем от 20.03.2011 г., на основание чл.240 ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата от 29.05.2013 г. до окончателното й изплащане; сумата 24 390 лв. – възнаградителна лихва, на основание чл.240 ал.2 ЗЗД, ведно със законната лихва върху нея от 29.05.2013 г. до окончателното й изплащане; и сумата 116 975 лв. – неустойка за забава за периода: 20.03.2012 г. – 29.05.2013 г., на основание чл.92 ЗЗД, ведно със законната лихва върху същата от 29.05.2013 г. до окончателното й изплащане. Присъдени са и разноски в размер на 59 215.30 лв. Касаторът излага подробни доводи за неправилност на решението, като се позовава на всички основания, визирани в чл.281 т.3 ГПК. Моли за отмяната му и постановяване на ново решение, с което да бъде потвърден резултатът от първоинстанционния съдебен акт, ведно с присъждане на съдебно-деловодните разноски за всички инстанции. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК инвокира наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението по смисъла на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Против касационната жалба е депозиран писмен отговор от ответника по касация, чрез процесуалния му пълномощник - адв. С. К., със становище, че решението не следва да се допуска до касационно обжалване, по посочените в него аргументи. Претендират се разноски. За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да счете за основателни и да уважи предявените искове, съставът на въззивния съд е съобразил следното: Ищецът М. И. до 12.07.2011 г. е бил едноличен собственик на капитала на С. Е.. Той разполага с договор за заем от 20.03.2011 г., по силата на който се задължава да предостави на дружеството си в 10 дневен срок сумата от 243 900 лв., като заемателят е длъжен да я върне до 20.03.2012 г. по банков път, ведно с договорна лихва в размер на 24 390 лв. В чл.7 от договора е уговорена и неустойка за забава при връщане на дължимите суми, в размер на 0.1 % за всеки просрочен ден. В същия смисъл е взето и решение на едноличния собственик на капитала за кредитиране на дружеството с горната сума при посочените условия, с дата 15.03.2011 г. На 24.03.2011 г. сумата от 243 900 лв. е преведена по банков път на С. Е. с основание за превода – по договор за заем, а на 24.03.2011 г. 243 000 лв. са били преведени от същата сметка на ЧСИ П. Г. като цена за придобиване от дружеството, обявено за купувач при публична продан, на недвижими имоти в землището на [населено място], обл. С.. В счетоводния баланс на дружеството към 31.12.2011 г. е осчетоводена сума в размер на 269 000 лв. в раздел „Други задължения”, а в отчета за паричните потоци същата е посочена като свързана с Д. и постъпила от допълнителни парични вноски. Свидетелят, обслужвал счетоводството на ответника, е дал разяснения, че горното отбелязване е направено поради това, че срещу кредита по баланса /цената на недвижимите имоти/ е следвало да има някакво задължение, а документи в тази връзка липсвали. От заключението на вещото лице по проведената ССЕ се установява, че счетоводството за 2011 г. не е водено коректно – липсват регистри, оборотна ведомост и аналитична документация, както и че сумата по договора за заем не е осчетоводена, поради липсата на посочения първичен документ. На 29.11.2011 г. съдружниците в С. О. – М. И. и М. С. са продали дяловете си на А. С. БЪЛГАРИЯ Е. срещу сумата от 920 000 евро. В договорите са съобразени обстоятелствата, че дружеството е с капитал от 5 000 лв., че е собственик на два недвижими имота, че има договор за присъединяване на електрическа фотоволтаична централа, одобрен ПУП и парцеларен план на кабелното трасе. Свидетелят, участвал като посредник за сключването на договорите по изкупуване на дяловете, дава показания, че така и не му били предадени предварително счетоводните документи на дружеството. При тези обстоятелства съдът е приел възражението на ответното дружество, че договорът за заем е нищожен, поради това, че ищецът е договарял сам със себе си, за неоснователно, с оглед постановките на ТР № 3/15.11.2013 г. на ОСГТК. За неоснователно е счел и възражението за недостоверна дата на договора за заем /твърденията са били, че документите са съставени, когато вече ищецът не е имал качеството на управител на дружеството, т.е., че са антидатирани/. Посочил е, че когато документът се противопоставя на лице, което го е подписало, въпросът за достоверността на датата не стои, т.к. то е обвързано от посоченото в него и датата му е противопоставима, а в случая договорът и решението на едноличния собственик са подписани между страните по делото. Следователно С. Е. не е трето лице по смисъла на чл.181 ГПК и посочената в документите дата важи. Този извод не се разколебава от липсата на съответни отбелязвания в счетоводните книги, т.к., когато те са нередовно водени, нямат доказателствена сила. Предвид данните, че заемната сума реално е постъпила в патримониума на дружеството на посоченото правно основание съдът е приел, че са доказани всички предпоставки за нейното връщане. Установяването на възражението на ответника, че се касае не за заем, а за допълнителна парична вноска, е в негова тежест, а наличието на фактическия състав на чл.134 ал.1 ТЗ е останало недоказано по делото. Съдът не е счел за основателно и възражението, че с плащането на цената на дружествените дялове на ищеца от страна на А. С. БЪЛГАРИЯ Е., заемът е погасен. По изложените съображения, и като се е основал на клаузите на писмения договор за заем и нормата на чл.147 ал.3 ТЗ, съдът е намерил предявените искове по чл.240 ал.1 и ал.2 и чл.92 ЗЗД за основателни. Поради това е пристъпил към разглеждане на възражението на С. Е. за прихващане със суми, дължими от ищеца в качеството му на бивш управител на дружеството, който го е увредил, на основание чл.145 ТЗ, но го е счел за недоказано. Настоящият съдебен състав намира, че въпросът, формулиран в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и уточнен съобразно правомощията на ВКС по т.1 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК, относно възможността търговско дружество да оспори достоверността на датата на документ, съставен от негово име, евентуално - кои са приложимите процесуални правила и как се разпределя доказателствената тежест в този случай; е обусловил правната воля на съда и е значим за изхода по конкретното дело. По въпроса липсва съдебна практика по чл.290 ГПК или друга задължителна такава, същевременно той отговаря на критериите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, изяснени в т.4 от цитираното по-горе Тълкувателно решение, поради което разрешаването ще му има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По посочените съображения, обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение