Определение № 3695 от 06.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4016/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на адв. В. З., като пълномощник на Л. Х. М. и И. А. М., срещу въззивно решение № 908, постановено на 14.02.2025 г. по в. гр. д. № 11829/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Л. Х. М. и И. А. М. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответниците Б. Б. Д., М. Л. П., Е. М. П. и „Ново финанс“ ООД правото им на собственост на основание придобивна давност чрез упражнявано недобросъвестно владение за времето от 10.09.2000 год. до 10.09.2010 год. върху недвижим имот с идентификатор ***, представляващ самостоятелен обект в сграда, а именно: апартамент № 28, находящ се в [населено място], район „В.“,[жк], [улица], [жилищен адрес] както и иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за ипотека, обективиран в нотариален акт № 90/2019 г.

В изложението се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС:

1. „относно приложението на института на придобивната давност“, като се сочи противоречие с Постановление № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. на Пленума на ВС, решение № 973/21.12.2009 г. по гр. д. № 4321/2008 г. на първо г. о., решение № 594/04.12.2009 г. по гр. д. № 3139/2008 г. на второ г. о., решение № 136/17.08.2011 г. по гр. д. № 774/2010 г. на второ г. о., решение № 1843/10.05.1983 г. по гр. д. № 298/1983 г. на първо г. о., решение № 1138/11.11.2008 г. по гр. д. № 4872/2007 г. на второ г. о., решение № 503/8.07.2005 г. по гр. д. № 195/2005 г. на първо г. о., решение № 734/12.06.2006 г. по гр. д. № 1526/2005 г. на четвърто г. о., решение № 636/4.12.2003 г. по гр. д. № 144/2003 г. на първо г. о., решение № 404/16.06.1995 г. по гр. д. № 1904/1994 г. на четвърто г. о., решение № 803/21.10.1994 г. по гр. д. № 662/1994 г. на първо г. о., решение № 1222/16.12.2008 г. по гр. д. № 4794/2007 г. на първо г. о., решение № 161/14.04.1993 г. по гр. д. № 1649/1992 г. на четвърто г. о., решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на второ г. о.

2. „длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и да вземе отношение по доводите и възраженията на страните“. Твърдяното противоречие е с т. 19 от ТР № 1/2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., т. 2 от ТР № 1/2013 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., решение № 57/8.06.2015 г. по гр. д. № 6396/2014 г. на първо г. о., решение № 77/25.06.2019 г. по гр. д. № 2332/2018 г. на второ г. о., решение № 78/15.01.2021 г. по гр. д. № 3717/2019 г. на първо г. о., решение № 87/2.07.2013 г. по гр. д. № 829/2012 г. на първо г. о., решение № 394/22.02.2005 г. по гр. д. № 2760/2003 г. на четвърто г. о., решение № 60163/9.02.2022 г. по гр. д. № 1368/2021 г. на първо г. о., решение № 141/4.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г. на първо г. о., решение № 382/21.01.2016 г. по гр. д. № 2056/2015 г. на четвърто г. о., решение № 61/1.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на четвърто г. о.

3. „по какъв начин въззивният съд следва да извърши преценка на събраните по делото доказателства и по-специално на свидетелските показания, при наличие на противоречие както между показанията на различни групи свидетели, така и между тези показания и данните за правнорелевантните факти, съдържащи се в други доказателства по делото“. Твърди се противоречие с решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на първо г. о., решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на първо г. о., решение № 87/04.09.1958 г. по гр. д. № 55/1958 г., ОСГК.

Ответницата по касационна жалба Б. Б. Д., чрез процесуалния си представител, е депозирала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изразила становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационна жалба „Ново финанс“ ООД е подал отговор, в който е взел същото становище.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че в конкретния случай не е спорно между страните по делото и е видно от събраните доказателства, че ищците са придобили фактическата власт върху имота на основание сключен със собственика договор за наем от 15.07.1998 год. Поради това в случая презумпцията по чл. 69 ЗС не може да намери приложение и те следва да установят при условията на пълно и главно доказване, че са манифестирали спрямо собственика на имота намерението за трансформиране на държането във владение. Това ищците твърдят да е станало със сключването на предварителен договор за покупко-продажба на апартамента на 10.09.2000 год.

Към този момент собственици на имота са били посочените като продавачи в предварителния договор М. Т. П. и Е. Д. П. /родители на починалия през 1999 год. собственик и наемодател М. М. П./. Последните са починали съответно през 2010 год. и 2014 год. Видно от заключението на съдебно-графическата експертиза, подписите за продавачи от името на посочените по-горе лица не са изпълнени от тях, поради което съдът е приел, че липсват насрещни волеизявления между страните за сключване на предварителен договор за покупко-продажба. Твърденията на ищците, че предварителният договор е бил подписан от ответницата Е. М. П. /сестра на М. П./, на която била заплатена и продажната цена в качеството й на пълномощник на продавачите, не са установени в процеса. Дори и да се приеме, че същата е подписала предварителния договор, липсват каквито и да било доказателства по делото, че е била упълномощена да представлява собствениците на имота при продажбата му.

Обсъдени са оплакванията на ищците във въззивната жалба, че са водили преговори с действителните собственици на имота, с които са договорили основните елементи на предварителния договор за покупко-продажба, като е възприето следното:

При наличието на уговорка за ползване между собственика и лицето, което упражнява фактическата власт, последното държи вещта за собственика дори помежду им да е постигнато съгласие за последващо прехвърляне на собствеността по причина, че дори такова съгласие за последващи действия да е било постигнато, това не променя уговорката за ползване. Освен това при уговорка за последващо прехвърляне на собствеността държателят субективно продължава да има знание, че правото на собственост не му принадлежи, че упражнява фактическата власт върху вещта със съгласието на собственика и очакване за последващо придобиване на това право. Очакването за придобиване на правото на собственост въз основа на сделка изключва намерението вещта да се свои преди това, т.е. изключва намерението фактическата власт да се упражнява за себе си преди сключването на договора, тъй като по отношение на способа, чрез който ще бъде придобита собствеността, държателят има знание и определеност. Държателят упражнява фактическата власт с очакване, че ще придобие собствеността в бъдеще, т.е. осъзнава,че към настоящия момент вещта не му принадлежи, а все още принадлежи на лицето, което е обещало да му прехвърли собствеността. Ако промени това свое субективно отношение към вещта и започне да я счита за своя с оглед обещанието собствеността да му бъде прехвърлена, държателят следва да уведоми собственика за тази промяна, т.е. да демонстрира спрямо него намерението си занапред да свои вещта, тъй като по отношение на уговорката за ползване, която е била постигната помежду им промяна не е настъпила – обещавайки да прехвърли собствеността в един бъдещ момент собственикът не променя собственото си отношение към вещта, нито предполага, че държателят ще промени своето.

Решаващите изводи в обжалвания акт са изведени от това, че след като в случая е установено, че ищците са установили фактическата власт върху апартамента като държатели и не е доказано да е настъпила последваща промяна в намерението, с което са упражнявали същата, което да е било демонстрирано спрямо собствениците, те нямат качеството владелци, независимо дали между тях и собствениците е било постигнато съгласие за последващо прехвърляне на собствеността. Презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение – след като фактическата власт е била установена първоначално като държане по силата на договор със собственика на вещта, последващата субективна промяна /промяната в намерението на държателя/ следва да бъде демонстрирана спрямо собственика, за да се превърне държането във владение. По делото не е доказано да е била демонстрирана такава промяна по отношение на собствениците на имота. От показанията на свидетелката М., ангажирана от ищците, е видно, че на нея й е известно, че те нямат нотариален акт за покупка на апартамента, както и че знае, че М. П. е бил собственик. Според показанията на свидетеля П. ищците са заплащали наем на майка му /ответницата П./ до 2020 г., като тя е давала част от него на сестра му /същата е придобила през 2015 г. идеална част от апартамента/. Посочено е също така, че извършването на ремонтни работи и преустройства в имота също само по себе си не обективира такава промяна.

Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касаторите първи въпрос.

Същият е обоснован с подвъпроси за характера на упражняваната фактическа власт, наличието на нищожен предварителен договор за покупко-продажба като основание за същата, както и приложимостта на нормата на чл. 69 ЗС.

При разглеждане на установителните искове за собственост в обжалваното въззивно решение са изложени обуславящи изхода на спора изводи за наличие на облигационно правоотношение, възникнало през 1998 год. и качеството „държатели“ на ищците. Същите са били допуснати в процесния апартамент със съгласието на собственика с уговорка за ползване, като правоотношението между тях е наемно. В тази връзка от съществено значение за направеното заключение е, че когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, т.е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика. При липса на такива действия, то промяната в намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците на придобивната давност. Поставеният въпрос е обуславящ за изхода на спора, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно същата, началото на давностно владение на недвижим имот е от установяване на владение, респ. от превръщане на държането във владение. Дори да се приеме, че е престанала да съществува причината, поради която е било отстъпено държането на вещта /със сключването на договора от 2000 год./, това не превръща държането във владение. Фактическата власт продължава да съществува на основанието, на което е установена, докато не бъдат осъществени действия, чрез които се отричат и/или отблъскват правата на досегашния собственик или владелец, като същевременно се демонстрира претендирането на тези права за себе си. В решение № 118/21.05.2013 г. по гр. д. № 1535/2013 г. на ВКС, Второ г. о., е прието, че когато фактическата власт върху един недвижим имот се осъществява въз основа на облигационно правоотношение, с поето задължение за връщане на вещта, то тази фактическа власт не следва да се квалифицира като владение, а като държане, тъй като липсва субективния елемент на владението, като фактически състав, т.е. държателят не владее вещта като своя. Когато държането на един недвижим имот е поето със задължението да се върне на насрещната страна по облигационното правоотношение, началото на давностния срок на придобивната давност ще започне да тече тогава, когато държателят започне да осъществява владение върху вещта. При поето задължение за връщане на имота и при липса на предпоставките за осъществяване на владение до настъпването на падежа на задължението, то след настъпването на падежа на това задължение, държателят ще следва да демонстрира държането на вещта като своя по отношение на лицето, на което ще противопостави давностното владение, като способ за придобиването на правото на собственост върху вещта – нейния собственик, насрещна страна и по облигационното задължение и комуто се дължи връщане на вещта въз основа на това правоотношение.

В настоящата хипотеза не е била налице явна промяна на държането във владение. Такава не е демонстрирана нито по отношение на първоначалния собственик и насрещна страна по облигационното правоотношение, нито спрямо ответниците – физически лица.

Вторият въпрос е свързан с обсъждане на събраните доказателства, като се отчитат въведените от страните доводи и направените възражения. Такова обсъждане се съдържа в обжалваното въззивно решение.

В решение № 141/4.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г. на ВКС, първо г. о., е посочено, че придобивната давност включва два елемента - фактическа власт и намерение за своене. И двата елемента трябва да бъдат доказани пред съда, ако не се прилага презумпцията на чл. 69 ЗС. И докато фактическата власт обикновено се установява с преки доказателства, намерението за своене се извлича чрез тълкуване на множество доказателства в тяхната взаимна връзка. Във всички случаи такава дейност съдът следва да извърши тогава, когато по делото се спори дали осъществяваната фактическа власт представлява владение, държане или извършване на търпими /съизволителни действия/. В тези случаи съдът следва да обсъди детайлно всички доказателства, дори и косвените, в тяхната взаимна връзка, като преценява значението на отделните факти по отношение на субективната страна на осъществяваната фактическа власт.

Не се разкрива сходство с хипотезата, описана в решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, първо г. о., при която владението е придобито със съгласие на предишния владелец. Решение № 61/1.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, четвърто г. о., разглежда въпроси относно косвените доказателства. В случая не са налице такива доказателства от които да може да бъде изведено единственото възможно заключение за упражнявано от ищците владение.

Третият въпрос е обоснован с обсъждане на противоречиви свидетелски показания, както и на показания, които не кореспондират на останалите събрани доказателства.

Не се установява противоречие с решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, първо г. о., в което е възприето, че основното доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства. Следва да бъде извършена комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерението за своене. В случая такава преценка е извършена, като са обсъдени както показанията на ангажираните от ответниците свидетели, така и тези на ищците. От писмените доказателства /разписки за платени суми и запис на заповед/ не може да се установи промяна в намерението, с което е упражнявана фактическата власт.

По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

В полза на ответницата по касация Б. Б. Д. следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1 175,97 евро, представляващи равностойност на заплатените 2 300 лв. за адвокатско възнаграждение. Разноски се дължат и в полза на ответника – юридическо лице в размер на 1 278,23 евро, представляващи равностойност на заплатените 2 500 лв. за адвокатско възнаграждение.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение