Определение № 50472 от 04.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1598/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място] срещу решение № 63 от 28. 02. 2022 г. по в. т. д. № 652/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 240 от 22. 07. 2021 г. по т. д. № 949/2020 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу О. В. Г. и В. С. Г. искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат на банката солидарно разликата над 66 547, 04 лв. до претендираните 90 186, 85 лв., представляваща незаплатена главница по договор за потребителски кредит HL 29616/ 20. 11. 2007 г. и допълнителни споразумения към него, ведно със законната лихва върху главницата считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 26. 03. 2018 г. до окончателното погасяване на задължението, както и сумата от 166, 11 лв., представляваща такси при просрочие за периода 09. 10. 2016 г. – 21. 03. 2018 г., за които суми е издадена заповед № 2075/28. 03. 2018 г. за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 4337/2018 г. на ВРС. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател излага оплаквания за неправилност на извода на въззивния съд, че в периода 22. 04. 2008 г. – 9. 07. 2013 г. липсва валидно основание за осъщественото от банката едностранно увеличение на договорения лихвен процент по процесния договор за кредит с оглед неравноправния характер на клаузата от договора, даваща правото на банката едностранно да променя базовия лихвен процент /БЛП/. Сочи, че въззивният съд не е съобразил становището на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, че промяната в БЛП се дължи на ЮРИБОР и СОФИБОР, тоест на външни фактори, поради което е приложима разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Счита за незаконосъобразно и необосновано заключението на въззивния съд, че уговорките в допълнителните споразумения към договора за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Касаторът сочи, че въззивният съд не е разгледал по същество възражението му за дължимост на такси за просрочие по договора за кредит. Моли въззивното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: „1. Следва ли въззивната инстанция да се произнесе по всички своевременно въведени с въззивната жалба оплаквания на въззивника, касаещи правилността на първоинстанционното решение в обжалваната част?; 2. Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да вземе предвид и да обсъди всички възражения на страните и събрани доказателства от значение за изхода на спора?“ Поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 264 от 18. 12. 2013 г. по гр. д. № 915/2012 г., решение № 503 от 16. 01. 2013 г. по гр. д. № 168/2012 г. и решение № 217 от 9. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. Твърди, че въззивният акт е очевидно неправилен. Ответниците В. С. Г. и О. В. Г. са подали отговори на касационната жалба, в които изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, Варненски апелативен съд е приел, че между ищеца „Юробанк България“ АД и ответниците О. В. Г. и В. С. Г. като кредитополучатели е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит № HL 29616/20. 11. 2007г. за сумата от 87 500 лв., отпусната целево - за рефинансиране на три ипотечни кредита към „ОББ“ АД и за текущи нужди, с краен срок на погасяване 20. 11. 2020 г. и начин на погасяване – на 156 равни месечни вноски по 877, 29 лв. Съдът е установил, че е договорена годишна лихва в размер на БЛП на банката за жилищни кредити в лева, действащ за съответния период, който към момента на сключване на договора е 7,5 % годишно, намален с 0,05 пункта, както и заплащане на такси за управление в размер на 1,5 % върху размера на разрешения кредит еднократно при усвояване на кредита и в размер на 0,3 % в началото на всяка следваща година върху непогасената главница. В решението е посочено, че страните са подписали и 12 допълнителни споразумения към договора за кредит, с които е установяван дължимият към момента на подписването размер на задълженията общо и по пера, извършвано е реструктуриране на кредита с въвеждане на гратисен период и нови лихвени проценти, както и преоформяне на дълга чрез натрупване на сбора от просрочените главници, лихви, неустойки, застраховки и такси към редовната главница. Решаващият състав е констатирал, че с допълнителни споразумения от 04. 07. 2013 г., 10. 07. 2013 г. и 7. 02. 2014 г. лихвеният процент е обвързан с референтен лихвен процент /РЛП/ Прайм, като е предвидена съответна надбавка към него за гратисните периоди и за периодите след облекченото погасяване. В акта на въззивния съд е отразено, че с допълнителни споразумения от 27. 10. 2014 г. и 27. 01. 2016 г. лихвеният процент е обвързан с котировката на СОФИБОР, увеличен със съответните надбавки. Изтъкнато е, че между страните няма спор и се установява от представените по делото нотариални покани, получени на 14. 02. 2018 г. от ответницата, лично и като съпруга на ответника, че волеизявлението за упражненото от банката потестативно право за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита е достигнало до кредитополучателите на посочената дата. Решаващият състав е приел, че в договора за ипотечен кредит и в Общите условия към него не се съдържа методиката, по които банката може едностранно да променя БЛП до пълното погасяване на задължението, т.е. не са инкорпорирани вътрешните правила на банката, изисквани от т. 2 на чл. 58, ал. 1 ЗКИ, а само са изброени обективните фактори, при които банката може да извърши промяната. Подчертал е, че не е договорен алгоритъм и правила, по които БЛП ще бъде променян, съответно отсъства и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които принципно биха били основание за промяната. По тези съображения съдът е счел, че уговорката по договора, предвиждаща право на банката кредитор едностранно да променя БЛП е неравноправна, съответно нищожна и за периода 22. 04. 2008 г. – 09. 07. 2013 г. липсва валидно основание за осъществените от банката едностранни увеличения на договорения лихвен процент по процесния договор за кредит чрез увеличение на БЛП. Въззивният съд е приел, че със сключването на допълнителни споразумения до 09. 07. 2013 г., всяко от които съдържа удостоверителна част относно дължимия до момента размер на задълженията общо и по пера, едностранното увеличение на БЛП не може да се санира. Позовал се е на практика на ВКС, съгласно която когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл. 366 ЗЗД. На втория спорен въпрос относно това дали уговорката в допълнителните споразумения към договора за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, е валидна въззивният съд е дал отрицателен отговор. Изтъкнал е, че такава уговорка представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е недопустим по правоотношения с източник договор за банков кредит, сключен между банка и физически лица. Посочил е, че такъв анатоцизъм е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ, както и че преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от 03. 04. 2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, че размерът на вземането на банката следва да бъде определен по варианта на изчисления по т. 1 от допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, а именно без съобразяване на извършените капитализации, но при отчитане на гратисните периоди по споразуменията, при лихвен процент от 7, 45 % съобразно първоначалния договор и съобразно уговорените стойности на РЛП Прайм и СОФИБОР, с чиято котировка е обвързана възнаградителната лихва по договора по допълнителните споразумения, сключени в периода юли 2013 – 2016 г. Изтъкнал е, че стойностите на РЛП Прайм са изрично посочени, което изключва неравноправния характер на клаузите по аргумент от чл. 146, ал. 1 ЗЗП и по тази причина възнаградителната лихва е дължима в размера според уговорените от страните в допълнителните споразумения стойности на РЛП Прайм до 09. 11. 2014 г. След тази дата, според съда, замяната на променливата компонента с публично известния борсов индекс СОФИБОР съответства на изискванията, гарантиращи правата на потребителите, тъй като същият не зависи от волята на кредитора и поставя лихвата в зависимост единствено от обективно настъпила промяна в нивата му. Оплакването на въззивника, че според този вариант на изчисления не се дължи такса за просрочие за периода 09. 10. 2016 г. – 21. 03. 2018 г., а това противоречи на волята на страните, съдът е счел за неоснователно, тъй като липсата на този вид задължение е установена при зачитане на последващи издаването на заповедта за изпълнение извънсъдебни доброволни плащания. Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, съгласно които с доброволните плащания следва да бъде извършено прихващане на изпълнението в поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД чрез отнасянето им към задълженията по договора за кредит по посочения вариант на експертизата и съобразно предявените размери на иска в частите за възнаградителна лихва /3741, 33 лв./ и наказателна лихва /1197, 06 лв./, поради което се установява съществуването само на вземането за главница до размера от 66 547, 04 лв. и в тази част искът подлежи на уважаване, а в останалата му част – на отхвърляне. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставените от касационния жалбоподател процесуални въпроси са свързани, отнасят се до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и са значими за изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези правомощия са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са посочените от касатора и известните на състава решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Процесуалните въпроси са поставени от касатора във връзка с доводи за необсъждане от състава на апелативния съд на оплакванията във въззивната жалба за неправилност на формирания от окръжния съд извод за недължимост на такса за просрочие по кредита и относно началния момент, от който следва да се прилага различен лихвен процент, а именно РЛП Прайм плюс съответна надбавка, както и за несъобразяване на доказателствата във връзка с този момент. Доводите са неоснователни, тъй като въззивният съд е дал отговор на посочените оплаквания. Във въззивното решение са изложени съображения, че задълженията за заплащане на такса за просрочие за периода 9. 10. 2016 г.- 21. 03. 2018 г. са погасени и не съществуват, като съдът е зачел последиците на извършените от ответниците след издаването на заповедта за изпълнение доброволни плащания от 30. 05. 2018 г. и 1. 11. 2018 г., съответно за сумата от 5 206, 02 лв. и 4 000 лв. Приложението на РЛП Прайм решаващият състав е отнесъл към периода 10. 07. 2013 г. – 9. 11. 2014 г. при съобразяване на съдържанието на подписаните от страните допълнителни споразумения към договора за кредит и на заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Поради това не може да се приеме, че апелативният съд се е отклонил от практиката на ВКС по поставените процесуални въпроси, съответно не е налице въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал след обсъждане на събраните по делото доказателства, е относима към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая не са налице пороците, водещи до квалифицираната форма на неправилност. Касационният жалбоподател не излага доводи за съществуването на нито една от изяснените възможни проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а аргументира тезата си за очевидна неправилност на въззивния акт с твърдения за несъответствие на заключението на въззивния съд за приложимост на уговорения РЛП Прайм плюс от 10. 07. 2013 г. на уговорката по допълнителното споразумение към договора на страните от 4. 07. 2013 г. Проверката на основателността на тези доводи на касатора би могла да се извърши едва след допускането на касационното обжалване. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд. С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на по 650 лв. за всеки от тях. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение